9
Р Е Ш Е Н И Е
№ 136
С., 06.11. 2015 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в съдебно заседание на двадесет и седми октомври две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
при участието на секретаря София Симеонова
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
т. дело № 2483/ 2014 година
Производството е по чл. 290 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] - [населено място] срещу Решение № 235 от 17.04.2014 г. по гр.д.№1295/2013г. на Пловдивски апелативен съд, с което е отменено Решение №336 от 29.07.2013 г. по т.д. № 423/ 2011 г. на Старозагорски окръжен съд и е постановено друго, с което по иска по реда на чл. 422 ал. 1 ГПК на [фирма] - [населено място] срещу [фирма] - [населено място] е признато за установено вземане 130 000 лв. по Запис на заповед от 30.10.2013 г., за което по ч.гр.д.№ 28 125/2009 г. на СРС, 46 с. е издадена заповед за незабавно изпълнение, с оплакване за неправилност. Жалбоподателят прави оплакване за съществено нарушение на съдопроизводствените правила - съдът е нарушил дизпозитивното начало, като се е произнесъл по невъведени от ищеца факти и обстоятелства - ищецът навежда доводи за две заемни правоотношения, от които произтича вземането, за доказване на които представя Споразумение от 30.10.2003 г., съдът не изследва договорите за заем, като приема, че те не са част от предмета на делото, каквото е новационното съглашение - каузалната сделка, която записът на заповед обезпечава, каквито твърдения ищецът не е въвеждал. Възразява относно приетото за характера на Споразумението от 30.10.2003 г., като договор за новация; излага оплакване, че въззивният съд не е направил самостоятелна преценка на доказателствата и доводите на страните и е изградил извода за предаване на сумите само въз основа на Споразумението от 30.10.2003 г., за което неправилно приема, че ответникът бил признал, че съществува заемно правоотношение, следователно фактът на предаване на заемната сума е установен. Поддържа, че изводът за реално сключен договор за заем не кореспондира със събраните доказателства; че е формиран при едностранно, непълно и превратно тълкуване на доказателствата и при липса на обсъждане на голяма част от тях; при неизлагане на съображения защо съдът цени едни доказателства, а други - не; като съдът не се произнася по направеното възражение на ответника, което има за последица неправилност на извода относно каузалното отношение - договор за заем и до немотивирано решение. Жалбоподателят прави оплакване, че в нарушение на чл. 20 ЗЗД съдът прави извод, че е налице новационно съглашение, удостоверяващо съгласие за съществувало заемно отношение - признаването на ответника, че е бил сключен договор за заем, не е равнозначно на изявление за предаване на сумата, който елемент подлежи на самостоятелно установяване и който не следва от Споразумението. Жалбоподателят аргументира, че определянето от съда на Споразумението от 30.10.2003 г., като договор за новация, вземането по който записът на заповед обезпечава, противоречи на чл. 107 ЗЗД - в Споразумението не е налице намерение за обективна новация - няма нов елемент, който да се отнася до предмета или основанието на задължението, само е определен нов падеж и е добавена дължимата лихва - страните са изменили несъществени елементи на задължението, старият дълг не е погасен. Иска решението да се отмени и искът - да се отхвърли.
Ответникът по касационната жалба [фирма] - [населено място] оспорва същата, като счита, че въззивният съд не е разрешил в противоречие с установената съдебна практика въпросите, по които е допуснато касационно обжалване: правилно е възприел признанието на ответника относно създадените заемни отношения, което включва и признаване факта на получаване на заетата сума; обосновано е приел, че Споразумението от 30.10.2003 г. има характер на договор за новация; правилно е разрешил процесуалните въпроси за задължението на съда да обсъди доводите и възраженията на страните, за разпределението на доказателствената тежест, за доказана каузална сделка - новационно споразумение от 30.10.2003 г., която записът на заповед обезпечава, валидността и редовността на когото ответникът не оспорва. Излага подробни съображения за неоснователност на доводите, съдържащи се в жалбата, като сочи, че въззивното решение е постановено при спазване на процесуалните правила - постановено е въз основа на наведени от ищеца факти, при обсъждане на доказателствата, при обосноваване, че е доказан реално сключен договор за заем, че записът на заповед е валиден и редовен, че е налице каузално правоотношение - Споразумението от 30.10.2003 г., че е налице представителна власт у управителя В. Т. при подписване на Споразумението от 30.10.2003 г., че е неоснователно оспорването на споразумението като антидатиран писмен договор.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид доводите на страните във връзка с касационната жалба и като провери правилността на решението, на основание чл. 290 ал. 2 ГПК, приема следното:
С Определение № 225 от 29.04.23015 г., постановено по делото, е допуснато касационно обжалване на основание чл. 280 ал. 1 т.1 ГПК по въпросите: за критериите по чл.20 ЗЗД, въз основа на които съдът следва да изясни точния смисъл на договорните клаузи при спор на страните; за характера на споразумение, с което страните изменят предшестващ дълг по размер, като прибавят изтекли лихви и уговарят нов падеж, и съставлява ли същото договор за новация по чл. 107 ЗЗД; по процесуалноправните въпроси: за задължението на въззивния съд да обсъди събраните доказателства и доводите на страните и да се произнесе по възражение, направено от ответника; при посочени от ищеца договори за заем, за които е поддържал, че са новирани със Споразумението, следва ли съдът да се произнесе върху коя от страните е доказателствената тежест за установяване предаване на сумите, доказано ли е реално предаване, признанието на ответника в Споразумението за възникване на заемно правоотношение, включва ли признание за реално предаване, които въпроси обуславят въпроса Споразумението съставлява ли договор за новация и кое е старото задължение, за което съдът е приел, че се погасява.
Съобразно създадената съдебна практика, отговорите на въпросите, по които е допуснато касационно обжалване, са:
По въпроса за критериите по чл. 20 ЗЗД, въз основа на които съдът следва да изясни точния смисъл на договорните клаузи при спор на страните,са постановени от ВКС на основание чл.290 ГПК и задължителни за долустоящите съдебни инстанции:Р.№16/28.02.2013 г. по т.д.№218/2012 г. на ІІ т.о.;Р.№504/26.07.2010 г. по гр.д.№420/2009 г. на ІV г.о.;Р.№546/23. 07.2010 г. по гр.д.№ 856/2009 г. на ІV г.о.; Р.№8/07.07.2009 г. по т.д.№ 761/ 2008 г. на І т.о. и Р.№105/30.06.2011 г. по т.д.№ 944/2010 г. на ІІ т.о., в които е прието, че когато е налице съмнение, неяснота и двусмисленост в договорните клаузи или е налице спор на страните по определени клаузи, съдът установява действителната обща воля на страните чрез тълкуване, законността на което е обусловена от прилагане на въведените в чл. 20 ЗЗД критерии - търси се действителната воля, отделните уговорки се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор и при съобразяване целта на същия, обичаите в практиката и добросъвестността. Въззивният съд, като е тълкувал клаузата на чл. 2 от Споразумението от 30.10.2003 г. и е приел, че признанието на длъжника за сключен договор за заем, включвало и признаване на факта на реално получаване на сумата, и като е приел, че е изявена воля за съществуване на едно старо задължение, което се трансформира в ново с нов размер и нов падеж, се е произнесъл в нарушение на чл. 20 ЗЗД и без да спази критериите, приложими при тълкуване на договорните клаузи, като е следвало да изясни само изявената воля, а не предполагаемата воля, чието съдържание не може да подменя. Неоснователен е доводът на ответника по жалбата, че волята в Споразумението е ясно и точно изразена и не се нуждае от тълкуване.
По въпроса за характера на споразумение, с което страните изменят предшестващ дълг по размер, като прибавят изтекли лихви и уговарят нов падеж, и съставлява ли то договор за новация и настъпват ли последиците на чл. 107 ЗЗД - погасяване на старото задължение и възникване на ново, в постановените от ВКС на основание чл. 290 ГПК и задължителни за долустоящите съдебни инстанции: Р.№130/24.03.2009 г. по т.д.№650/2008 г. на ВКС, ІІ т.о.; Р.№138/22.08.2013 г. по т.д.№27/2012 г. на ВКС, ІІ т.о.; Р.№110/17.07.2015 г. по т.д.№1568/2014 г. на І т.о. е прието, че изменението на договора по отношение размера на задължението, сроковете за плащане и лихвата, не може да се приеме като намерение за новация, водещо до обективна новация и погасяване на съществуващото предходно задължение. Освен задължителните предпоставки за новиране по чл.107 ЗЗД: 1.валидно възникнало задължение, което се погасява, 2.валидно възникване на нов дълг, 3.разлика между погасеното и новосъздаденото задължение, като двете задължения трябва да имат различен предмет, 4.намерение за новиране, 5.способност на страните да новират, обективната новация предполага и нов елемент в състава на облигационното отношение, като разликата между старото и новото облигационно отношение трябва да засяга някои от съществените му елементи; новият елемент се отнася до предмета на задължението - длъжникът поема нов дълг с нов предмет или ново основание в замяна на старото задължение. Няма новация, ако в рамките на общия размер на стария дълг, страните са изменили само размера на отделните вноски, договорната лихва и сроковете на плащане - несъществени елементи на задължението, промяната на които не внася изменение в старото облигационно задължение, не е извършена промяна нито в предмета, нито в основанието - старият дълг не е погасен.
По посочените процесуалноправно въпроси за задълженията на въззивния съд при постановяване на решението, е създадена задължителна съдебна практика - в ППВС № 7/1965 г. и т.19 от ТР №1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС; както и установена съдебна практика - постановени от ВКС на основание чл. 290 ГПК: Р.№216/04.01.2011 г. по т.д.№ 87/2010 г. на ІІ т.о.;Р.№ 536/19.12.2012 г. по гр.д.№89/2012 г. на ІV г.о.; Р.№37/29.03. 2012 г. по гр.д.№ 241/2011 г. на І г.о.; Р.№609/15.01.2009 г. по т.д.№ 323/ 2008 г. на І т.о.; Р.№66/05.07.2012 г. по т.д.№376/2011 г. на І т.о.; Р.№93/06. 07.2010 г. по т.д.№ 808/2009 г. на І т.о., в които е прието, че съдът има задължение да постанови решението си въз основа на доказани съобразно правилата за доказателствената тежест правнорелевантни факти, като обсъди всички допустими и относими доказателства, възраженията и доводите на страните, съгласно чл. 235 ГПК, за което да изложи съображения. При посочени от ищеца договори за заем, за които е поддържал, че са новирани, съдът е следвало да обсъди заключението на експертизата, по реда на чл. 175 ГПК признаването от ответника на факта, че е имало договори за заем и същото включва ли и предаване на сумите, да се произнесе върху коя от страните е доказателствената тежест за установяване предаване на сумите, които въпроси обуславят въпроса налице ли е договор за новация и кое е старото задължение, за което съдът е приел, че се погасява, вместо което е приел, че спорното вземане е възникнало не от първоначалните договори за заем, затова същите са извън предмета на делото, а от последващата каузална сделка - договора за новация - и не е обсъдил възражението на ответника, че ищецът не е доказал сключени реални договори за заем.
Въззивният съд, за да отмени обжалваното решение и да уважи иска за признаване за установено, че ищецът има вземане 130 000 лв. по Запис на заповед от 30.10.2003 г., въз основа на който е издадена заповед за незабавно изпълнение, е приел, че ищецът е въвел твърдение, че записът на заповед обезпечава изпълнението на каузално правоотношение, доказването на което е върху ищеца, посочил е, че записът на заповед от 30.10. 2003 г. има реквизитите по чл. 535 ТЗ, като [фирма] - [населено място] е придобил правата на [фирма] - Ст.З. по предходен запис на заповед от 30.12.2001 г. за 70 000 лв., чрез джиро от 10.01.2003 г., което е във формата по чл. 468 ТЗ, затова в процесния запис на заповед от 30.10.2003 г. за 130 000 лв., като поемател е вписан [фирма] - [населено място]. Относно каузалната сделка съдът е аргументирал, че това е Споразумение от 30.10.2003 г. с кредитор [фирма] и длъжник [фирма], с което е новирано едно старо вземане по договори за заем с лихвите за 70 000 лв., което страните са заменили с ново, падежът е предоговорен; вземането е новирано по размер, съгласно т.3.2 - увеличен е първоначалният размер, прибавена е дължимата договорена лихва 60 000 лв. и в чл. 5 са приели, че за обезпечение на новираното задължение 130 000 лв., длъжникът ще издаде запис на заповед. За неоснователно съдът е приел оспорването от ответника на Споразумението от 30.10.2003 г. поради липса на представителна власт у В. П., като управител на [фирма], по съображения, че към 30.10.2003 г. тя е вписан управител. За неоснователно е приел възражението на ответника за антидатиране на Споразумението, тъй като [фирма] няма качеството на трето лице по чл. 181 ал. 1 ГПК, за да го оспори. Въпросът за доказването на договор за заем, като реален договор, съдът е приел, че би стоял, ако ищецът твърди, че каузалната сделка е договор за заем, а в случая каузалната сделка е Споразумението - договор за новация, с който се погасява старото задължение 70 000 лв., възникнало въз основа на сключени договори за заем, в чл. 2 страните се съгласяват, че задължението 70 000 лв. е действително, непогасено и произтича от получени и неиздължени заеми - така длъжникът е признал предоставяне и получаване на сумите по договорите за заем. Като е заключил, че процесният запис на заповед е въз основа на договора за новация и обезпечава изпълнението на този договор, е признал за установено вземане 130 000 лв. по записа на заповед.
Решението е неправилно. Относно твърдяната от ищеца каузална сделка - договори за заем, задълженията по които са новирани със Споразумение от 30.10.2003 г., за обезпечаване на която каузална сделка е издаден записът за заповед от 30.10.2003 г., изводите на съда са направени в нарушение на процесуалните разпоредби - на чл. 235 ал. 2 ГПК относно задължението на съда да обсъди всички доказателства по делото, доводите и възраженията на страните, и на чл. 175 ГПК относно задължението да обсъди признанието наред с другите събрани доказателства; както и в нарушение на материалния закон - чл. 20 ЗЗД относно начина и критериите на тълкуване волята на страните, чл. 240 ЗЗД относно доказване на сключен договор за заем и чл. 107 ЗЗД относно условията за подновяване на задължение.
За да е налице създадена между страните връзка по договор за заем, който е реален договор, е установена съдебна практика - постановените от ВКС на основание чл. 290 ГПК:Р.№78/17.07.2008 г. по т.д. № 29/2009 г. на І т.о., Р.№21/15.03.2012 г. по т.д.№ 1144/2011г. на І т.о.,Р.№16/28.02.2013 г. по т.д.№ 218/2012 г. на ІІ т.о., съгласно която предоставената сума представлява съществен елемент от договора за заем, затова установяване на предаването на паричната сума с поето задължение за връщане, е доказване на договора, тъй като без доказване на реалния елемент, не е завършен фактическият състав на договор за заем. Ищецът е поддържал, че ответникът, като е подписал Споразумението от 30.10.2003 г., в което е посочил, че има непогасено задължение към ищеца 30 000 лв. по договор за заем от 15.12.2000 г. и 30 000 лв. по договор за заем 08.01.2001 г. и че страните предоговарят договорите за заем, бил признал, че реално е получил сумите по договорите. Ако се приеме, че същият с подписване на споразумението, е признал, че има заемно правоотношение по посочените договори, това не е равнозначно на признание за получаване на заетите суми, който елемент подлежи на самостоятелно установяване и който не следва от Споразумението; признанието на неизгоден за ответника факт, съгласно установената практика на ВКС: Р.№539/07.07.2010 г. по гр.д.№ 635/2009 г. на ІV г.о., Р.№694/17.11.2010 г. по гр.д.№ 280/2009 г. на ІV г.о., Р.№99/23.06.2014 г. по гр.д.№ 2343/2013 г. на ІІІ г.о., Р.№65/30.06.2014 г. по т.д. №1656/2013 г. на ІІ т.о., съдът следва да прецени, съгласно чл.175 ГПК - с оглед всички обстоятелства по делото, тъй като съществува възможност то да не отговаря на истината. Страните са търговци и от заключението на съдебно-счетоводната експертиза е установено, че заемодателят [фирма] и заемателят [фирма] нямат първични документи (РКО, ПКО, банкови бордера или други счетоводни документи), които да отразяват предаването на сумите; липсват счетоводни записи за възникването на тези вземания, респ.задължения; липсват счетоводни записи за прехвърляне на сумите от „Я.” на ищеца; не са отразени вземания в баланса на [фирма] или [фирма], нито задължение на [фирма] за заемните суми, посочени в Споразумението; при ищеца по балансови сметки не е отразено вземане срещу ответника за 130 000 лв. главница и лихви; в оборотните ведомости на ищеца за 2008 г. и следващите 2009,2010,2011 години тези суми са осчетоводени задбалансово, и ако към 2003 г. е имало такива записи в балансите на страните, при представянето на годишни финансови отчети, би следвало да има такива записи за вземания и задължения. При тези констатации на експертизата, не може да се приеме, че ответникът е признал, че е получил сумите, предмет на двата договора за заем, а се налага извод, че ищецът не е доказал сключени валидни договори за заем. Неправилно съдът, като е приел, че спорното вземане е възникнало не от първоначалните договори за заем, а от последваща каузална сделка - договора за новация, не е обсъдил възражението на ответника, че ищецът не е установил сключени реални договори за заем; а е изградил извода за предаване на сумите само въз основа на Споразумението от 30.10.2003 г., за което в нарушение на чл. 20 ЗЗД е приел, че признанието на длъжника за сключен действителен договор за заем, включва и признаване на факта на реално получаване на сумите относно какъвто факт няма изявление в Споразумението. Съдът не е изпълнил задължението си да изложи съображения договорите за заем, които ответникът оспорва, валидно ли са сключени, въз основа на които договори ищецът твърди, че е налице каузално отношение, новирано със Споразумението от 30.10.2003 г., за обезпечаване на което вземане по заемно правоотношение е издаден записът на заповед; съдът неправилно е приел, че договорите за заем не са предмет на делото, какъвто е само новационния договор - Споразумението от 30.10.2003 г., с което се създава нов дълг, обезпечен със записа на заповед, а не дълг произтичащ от договор за заем - няма твърдения на ищеца, че претендира вземане по новационно споразумение, а не по договор за заем.
От отговора на въпроса доказал ли е ищецът каузална сделка - договор за заем, зависи отговорът на въпроса има ли характер на договор за новация Споразумението от 30.10.2003 г. Ищецът не е доказал каузално правоотношение - договори за заем. В нарушение на чл. 107 ЗЗД съдът е определил характера на Споразумението от 30.10.2003 г., като договор за новация, удостоверяващ признание на ответника за съществувало старо заемно отношение, което е новирано, който договор издаденият запис на заповед от 30.10.2003 г. обезпечава. Със Споразумението страните само са определили нов падеж и в размера на задължението са добавили дължимата лихва - не са променени съществени елементи в правоотношението, което да е довело до погасяване на старото задължение по договор за заем и замяната му с ново, различно правоотношение. Изменението на размера на задължението с включване на лихви и на падежа на задължението, не променят нито предмета, нито основанието на задължението, затова не водят до погасяване на старото задължение и замяната му с нов дълг. При тълкуване на т. 2 от Споразумението по реда на чл. 20 ЗЗД, не е налице воля у страните за подновяване на задължението - не са налице условията на чл. 107 ЗЗД - не е налице намерение за новация, водещо до погасяване на съществуващото предходно задължение - ищецът не е доказал предвид реалния му характер възникнало задължение по договори за заем, което да се погаси; не е налице възникнал нов дълг на мястото на стария и двете задължения нямат различен предмет; волята на страните е за изменение на несъществени елементи на задължението - падежа и размера с включване на лихви, длъжникът не е поел нов дълг с нов предмет или ново основание в замяна на старото задължение, няма намерение за новация, старият дълг не е погасен.
Въз основа на изложеното следва да се приеме, че ищецът не е доказал ответникът да е получил суми по два договора за заем, впоследствие новирани, което вземане да е обезпечено с издадения на 30.10.2003 г. запис на заповед за 130 000 лв. Несъстоятелен е доводът на ответника по жалбата, че жалбоподателят не оспорвал, че е налице валиден запис на заповед, поради което искът е основателен, тъй като жалбоподателят оспорва да има задължение към ищеца по валидно сключени договори за заем, оспорва договор за заем да е новиран със Споразумението от 30.10.2003 г., което няма характер на договор за новация.
По изложените съображения обжалваното решение следва да се отмени и на основание чл. 293 ал. 2 ГПК да се постанови друго, с което искът по реда на чл. 422 ал. 1 ГПК да се отхвърли.
За разноските: ищецът дължи на ответника разноски по делото: 7437 лв. за първоинстанционното производство (437 лв. за експертизи и 7000 лв. адвокатско възнаграждение), 3500 лв. за въззивното производство (адвокатско възнаграждение) и 2630 лв. за касационната инстанция (държавна такса) - общо 13 567 лв.
Затова Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ Решение № 235 от 17.04.2014 г. по гр.д.№1295/2013 г. на Пловдивски апелативен съд и вместо това постановява:
ОТХВЪРЛЯ иска на [фирма] - [населено място] срещу А.” Е. - [населено място] за признаване за установено вземане в размер на 130 000 лв. по запис на заповед от 30.10.2003 г., със законната лихва, считано от 01.06.2009 г., за което е издадена заповед за изпълнение по гр.д.№ 28 125/2009 г. на СРС, 46 с.
ОСЪЖДА [фирма] - [населено място] да плати на [фирма] - [населено място] разноски по делото 13 567 лв.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ:
|