Р Е Ш Е Н И Е № 259 гр. София, 11.05.2020 година Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на шестнадесети декември две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ...Жанина Начева ... ЧЛЕНОВЕ: ...Бисер Троянов... .Петя Шишкова... при секретар Мира Недева и в присъствието на прокурора от ВКП Ивайло Симов, като изслуша докладваното от съдия Шишкова КД № 1041/19г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 346, т. 1 от НПК. Образувано е по повод на постъпила касационна жалба от защитника на подсъдимия Д. Г. Г. срещу решение № 106 от 29.07.2019г., постановено по ВНОХД № 183/2018 г. по описа на Варненския апелативен съд. С присъда № 14 от 07.04.2017г. по НОХД № 242/16г. на Шуменския окръжен съд, подсъдимият е признат за виновен в това, че на 18.03.2013г. в дома си в [населено място] на [улица], в качеството си на рехабилитатор-масажист, по непредпазливост причинил смъртта на Т. Х. С., починал на 02.04.2013г. в [населено място], чрез действия представляващи „мануална терапия”, спадащи към правно регламентирана дейност – упражняване на медицинска професия лекар–специалист „Физикална и рехабилитационна медицина” и представляваща източник на повишена опасност, които нямал право да упражнява поради липса на образователна квалификационна степен „Магистър” по професионално направление „Медицина”, и на основание чл.123, ал.2, вр. чл.123, ал.1 от НК е осъден на лишаване от свобода за две години, като на основание чл.66, ал.1 от НК изпълнението на наказанието е отложено за изпитателен срок от четири години. Съпругата и двете деца на пострадалия са конституирани като граждански ищци и частни обвинители по делото. Подсъдимият е осъден да им заплати обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер съответно на 20 000лв. и на по 10 000лв. Възложени са му разноските. С атакуваното решение апелативният съд е изменил присъдата само в гражданско-осъдителната й част, като е увеличил присъденото обезщетение на всеки един от тримата наследници на по 50 000лв., съответно и размера на държавната такса. С касационната жалба при условията на алтернативност се иска оправдаване на подсъдимия, връщане на делото за ново разглеждане, или намаляване на присъденото обезщетение. Твърди се, че е нарушена местната подсъдност, тъй като пострадалият е починал в [населено място], че съдът е ползвал показания на свидетели, които са манипулирани и възпроизвеждат чужди сведения, че отказът да бъдат проверени чрез следствен експеримент е довел до непълнота на доказателствата, че при определяне размера на обезщетението не е съобразено съпричиняването, изразяващо се в неадекватно лечение на болестта на Т. С.. Срещу жалбата е постъпило възражение от името на частния обвинител и граждански ищец А. Х., който счита решението за правилно и законосъобразно и моли да бъде оставено в сила. Излага доводи за обоснованост на фактическите изводи на съда относно оспорените от подсъдимия обстоятелства. В съдебно заседание защитникът на Д. Г. поддържа жалбата. Прокурорът пледира обжалваното решение да бъде оставено в сила. Самият подсъдим заявява, че е невинен, че не е прилагал описаната в обвинителния акт терапия на пострадалия, както и че това обективно е невъзможно. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: Независимо, че в отговор на разпореждане на съдията-докладчик от апелативния съд, защитникът е уточнил, че поддържаното касационно основание е по чл.348, ал.1 т.1 от НПК, аргументите му са насочени към обосноваване на тезата за допуснати съществени процесуални нарушения. Твърди се, че неправилно е определена подсъдността на делото, както и че са допуснати пороци в дейността по събиране и оценка на относимите доказателства и доказателствени средства. Според жалбоподателя, след като обвинението е за причиняване на травма на 18.03.2013г. в [населено място], довела до смъртта на пострадалия на 02.04.2013г. в [населено място], следва да се приеме, че престъплението е довършено в района на Варненския окръжен съд, където е настъпил резултатът. Възражението следва да бъде отхвърлено, тъй като съдържа погрешно позоваване на разпоредбата на чл.36, ал.2 от НПК. Този текст визира някои форми на усложнена престъпна дейност, каквато в конкретния случай не е налице. По настоящото дело подсъдността се определя по правилата на чл.36, ал.1 от НПК. Престъплението е „извършено“ на мястото, където е изпълнено действието, волевият акт, осъществяващ изпълнителното деяние. Особеност при убийствата е, че законодателят е очертал поведението на дееца съставляващо изпълнителното деяние чрез посочване на последиците, до които води, но това съвсем не означава, че липсва задължителният обективен елемент по чл.9, ал.1 от НК - „деяние“. Престъплението е извършено на мястото, където е осъществено деянието, външната проява на човешко поведение, намираща се в причинна връзка с резултата. Принципът на подсъдност по местоизвършване е валиден и в случаите, когато изпълнителното деяние е отдалечено по време и място от настъпилия на вредоносен резултат. В същия смисъл е и ТР №20/85г. на ОСНК на ВС, което постановява, че „Когато между деянието и настъпилите общественоопасни последици е изтекъл период от време, престъплението се счита за извършено към момента на осъществяване на деянието.“ Съгласно този принцип по настоящото дело местно компетентен е съдът, в чиито район е причинено увреждането, предизвикало смъртта. Претендираното нарушение на процесуалните правила, довело и до неправилно приложение на материалния закон, изразяващо се в осъждане на невинен подсъдим, според касатора се отнася до изясняването на авторството на деянието. След многократното произнасяне на различни съдебни инстанции /делото е гледано три пъти от първоинстанционен, четири пъти от въззивен и веднъж от касационен съд/, част от обстоятелствата, първоначално оспорени от защитата, следва да се приемат за надлежно установени. Настоящата жалба не съдържа възражения срещу процесуалната дейност на съда по извеждане на фактическата констатация, че до смъртта на пострадалия е довело причиненото му травматично увреждане – разкъсване на междупрешленен диск между 5-ти и 6-ти гръбначни прешлени и на предния надлъжен лигамент на гръбначния стълб в същата област, като от разкъсването на прилежащите кръвоносни съдове се е развил пълзящ епидурален хематом по продължение на шийния гръбнак. Не са заявени оплаквания и срещу начина на изясняване на обстоятелството, че средно-специалното образование „рехабилитатор-масажист“ на подсъдимия Г. и допълнителните квалификационни курсове по спортен и възстановителен масаж, магнитотерапия и лазер-терапия, не са достатъчни, за правоспособност по мануална терапия, а травмата на Т. С. според обвинението е причинена при манипулация, спадаща именно към този кръг високорискови дейности от компетентността на лекар –специалист по физикална и рехабилитационна медицина. Изразеното от подсъдимия и защитникът му несъгласие с извода за авторството на деянието е основанието поради което искат касационна проверка на решението в частта му, свързана с фактическите изводи, че пострадалият е посетил втори път дома на подсъдимия на 18.03.2013г., когато му е причинена травмата, както и по отношение на механизма, по който това е станало - рискова манипулация с главата и шията му от седнало положение. Настоящият състав прецени, че като е кредитирал показанията на свидетели с косвени възприятия, и заинтересовани в качеството им на страни по делото, както и като е отказал провеждането на следствен експеримент с манекен, въззивният съд не е допуснал твърдените нарушение на чл.14, ал.1 и чл.107, ал.2 от НПК. Изводът за състоялото се второ посещение, видно от мотивите, апелативният съд е основал на данни, изходящи от различни източници. Позовал се е на свидетелството на работодателя на С. за предварителна уговорка и споделено намерение в този смисъл от страна на пострадалия. /Според възприетата фактическа обстановка С. заплатил първия масаж с предоставените му от Г. 72лв., на когото докато пътували обратно, подсъдимият телефонирал и казал, че сумата е достатъчна за още един масаж. Разбрали се, че при следващото посещение С. няма да плаща. На другия ден св.Г. телефонирал на пострадалия и му предложил да го закара до дома на Г.. С. отказал и му отговорил, че ще отиде на втория масаж сам с колата си/. Изводът е мотивиран и с показания на свидетели от семейния кръг на пострадалия за посещение на 18.03.2013г. /Прието е за установено, че за проведения втори масаж и травмиращата манипулация С. разказал още в същия ден по отделно на сина си А. Х., когото посетил в сервиза, на снаха си, когато отишъл да види внучето си, и на съпругата си, след като се прибрал у дома. По-късно споделил и с другия си син А. Х./. Информация за второто посещение апелативната инстанция е почерпила и от показанията на личния лекар В.. Всички гласни доказателствени средства са обсъдени в съвкупност и съдът правилно е отчел, че твърдението на подсъдимия за липса на второ посещение остава изолирано и опровергано. Стриктно е изпълнено процесуалното задължение за всестранно изследване на относимите обстоятелства. Показанията, на които въззивният съд се е позовал, изхождат не само от лицата, конституирани като страни по делото, но и от свидетели, които няма причина да бъдат третирани като пристрастни. В упреците към аналитичната дейност на втората инстанция, основаващи се на това, че кредитираните свидетели нямат преки възприятия, а препредават съобщеното им от С., жалбоподателят е пренебрегнал обстоятелството, че възпроизвеждат разказа на пострадалия не само за състоялото се второ посещение, но и за това какво се е случило на него, а в тази част достоверността на показанията им е проверена и чрез съпоставка с обективните медицински находки, регистрирани в писмените доказателства и експертизите. При изясняване на фактите съдът ясно е отграничил оплакванията и външните прояви на възпалението, което пострадалият е имал преди да потърси помощ от Г., от тези, предизвикани от причинената му травма. Съдът правилно е кредитирал показанията на цитираните свидетели, защото макар и да не са очевидци на втория масаж, лично са възприели разликата в изявените симптоми преди и след 18.03.2013г. – парезата в краката, невъзможността да уринира, ограниченият обем на движения на горните крайници не са били налице преди инкриминираната дата. Неоснователно е оплакването за доказателствен дефицит по отношение на обстоятелствата, включени в предмета на доказване, в резултат на отказа на въззивния съд да проведе следствен експеримент. Този способ не би допринесъл за изясняване на фактическата обстановка по делото. За да се провери в съответствие с желанието на защитника дали е възможно инкриминираното увреждане да бъде причинено по описания от свидетелите механизъм, е необходимо да бъде известна точната позиция на тялото на пациента, и каква манипулация с каква посока и сила е извършил с него терапевта. Категорични доказателства в тази насока липсват – свидетелските показания не са категорични и съдържат известни разминавания. Те изхождат от лица, които нямат непосредствени възприятия, а съществува възможност и разказът на самия пострадал, да е бил неточен. В тази процесуална ситуация въззивният съд правилно е преценил, че доказателственият материал е еднопосочен и достатъчен за безспорен извод, че подсъдимият е въздействал с рязко разгъване в областта на шията на пострадалия, причинило увреждането, довело до смъртта му. След като този факт е изяснен, авторството на деянието е вън от съмнение. Изтъкнатите от подсъдимия и защитника неясноти и противоречия се отнасят до несъществени детайли и не са от значение за отговорността на подсъдимия. Претенцията за намаляване размера на присъденото обезщетение също е неоснователна. Доводите на жалбоподателя за съпричиняване, основани на наличието на друго заболяване и на неадекватно лечение, не могат да бъдат споделени. Съдът е положил дължимите усилия за изясняване на състоянието на С. преди травматичното увреждане. Той е страдал от спондлоартроза и локален възпалителен процес. Само по себе си това заболяване не може до доведе до смъртта на пострадалия, не би предизвикало и сепсис, ако не беше шийната травма. Тезата за неадекватно лечение на болестта не намира опора в установените факти. В атакуваното съдебно решение е записано, че на 16.03.2013г. пострадалият е посетил спешното приемно отделение на болницата в Шумен и там му е поставена инжекционно ампула „Диксофен“, а на 17.03.2013г. медицинската сестра при личния му лекар му инжектирала мускулно „Волтарен“. Кредитирано е становището на вещите лица, че такова състояние се овладява с противовъзпалителни средства, а приложените два медикамента са именно такива. Що се отнася до проведеното лечение след причиняване на травмата, за него следва да се отбележи преди всичко, че няма отношение към причинно-следствения процес, нито към отговорността на подсъдимия. Задължителната съдебна практика установява категорично, че „Невземането на своевременни мерки за спасяване живота на пострадалия или неуспешната медицинска интервенция не изключват причинната връзка между деянието и настъпилата смърт.“ /ППВС № 2/1957г./ Както и, че „В случаите, когато здравословното състояние на увредения се подобри вследствие времето и лечението, тази благоприятна промяна не се отразява на квалификацията на деянието. Когато обаче настъпят усложнения, деецът носи отговорност за настъпилия по-тежък резултат.“ /ППВС № 3/1979г./ В допълнение, както беше вече отбелязано по повод периода предхождащ момента на причиняване на травмата, провеждането на неправилно лечение е обективно обстоятелство, което би могло да бъде установено само от инстанциите по фактите. След като те не са го констатирали, жалбоподателят не би могъл да се позовава на него. Водим от горното и на основание чл.354 ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, ІІ наказателно отделение Р Е Ш И : Оставя в сила решение № 106 от 29.07.2019г., постановено по ВНОХД № 183/2018 г. на Варненския апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.