1 Р Е Ш Е Н И Е № 356 София, 1 октомври 2015 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и пети септември две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПАВЛИНА ПАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ВАЛЯ РУШАНОВА при секретаря Мира Недева и в присъствието на прокурора от ВКП Атанас Гебрев, като изслуша докладваното от председателя П. ПАНОВА наказателно дело № 954/2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по жалби на частните обвинители ХАВА А. Х., З. И. Х., Н. А. КАДОВЛУЕВА И А. А. КАДОВЛУЕВ, депозирани чрез упълномощените им повереници – адв. Х. – АК – [населено място] и адв. Р. – АК – [населено място], срещу решение от 16.04.2015 г., постановено от Варненския апелативен съд по ВНОХД № 54/2015 г., с което е била изменена първоинстанционната присъда на Окръжен съд – [населено място], като въззивната инстанция е приела, че подсъдимият Т. е извършил престъпление по чл. 343 ал. 3 б. „б” пр. 2 НК поради нарушение на чл. 20 ал. 1 от ЗДвП и го оправдала по първоначалното обвинение за нарушения на чл. 5 ал. 3 т. 1, чл. 20 ал. 2, чл. 150 и чл. 150а ал. 1 ЗДвП, както и на чл. 5, чл. 22 и чл. 26 ал. 1 от ППЗДвП, като в останалата и част присъдата била потвърдена. В производство по реда на Глава Двадесет и седма от НПК - „Съкратено съдебно следствие” в хипотезата на чл. 371 т. 2 от НПК с присъда № 6/04.02.2015 г., постановена по НОХД № 351/2014 г. състав на Разградския окръжен съд, e признал подс. М. Б. Т. за виновен по чл. 343 ал. 3 пр. 1, 4 и 6 б. „б” пр. 2 вр. ал.1 б. „в” вр. чл. 342 ал.1, вр. чл. 58а ал. 1 от НК, като му е наложил наказание шест години лишаване от свобода, което да изтърпи в затворническо общежитие от открит тип при първоначален общ режим. Касационната жалба, подадена от адв. Х. от името на частните обвинители, релевира касационни основания по чл. 348 ал. 1 т. 1 и т. 3 от НПК. Навеждат се доводи за нарушение на материалния закон и се изразява несъгласие с крайния извод на въззивната инстанция, че подсъдимият не бил нарушил чл. 20 ал. 2, чл. 150 и чл. 150а от ЗДвП. В обхвата на касационното основание по чл. 348 ал. 1 т. 3 от НПК, съдържащо се и в двете касационни жалби /подадени от адв. Х. и адв. Р./, се сочи явна несправедливост на наложеното наказание поради надценяване наличните по делото смекчаващи обстоятелства, като се твърди, че същото не съответства на степента на обществена опасност на деянието и на дееца. С жалбите се прави искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане на апелативния съд с цел увеличаване наказанието на подсъдимия. Пред касационната инстанция поверениците на частните обвинители поддържат жалбите по изложените в тях съображения и с направените искания. Адв. Х. акцентира върху обстоятелството, че макар че предходните две инстанции са приели, че се касае за особено тежък случай, при определяне на наказанието съдилищата подценили степента на обществена опасност на деянието и дееца за сметка на надценените смекчаващи отговорността обстоятелства и така постановили необосновани по отношение размера на санкцията съдебни актове. В тази връзка повереникът представя и писмена защита, в която излага подробни аргументи и по отношение на допуснато нарушение на материалния закон. Адв. Р. посочва, че неправилно съдът е приел като смекчаващи отговорността обстоятелства младата възраст на подсъдимия и липсата на предходни осъждания. Твърди, че са налице доказателства, че преди деянието, както и след него - по време на изтърпяване на наложена му мярка за неотклонение „домашен арест”, подсъдимият многократно е управлявал МПС без свидетелство за управление. Подсъдимият М. Т., не се явява, представлява се от адв. С., който счита въззивното решение за правилно и законосъобразно, а подадените касационни жалби за неоснователни. Излага съображение, че наложеното на подсъдимия наказание съответства напълно на характера и степента на обществената опасност на деянието и на дееца, като евентуално увеличаване неоправдано би утежнило положението му и по този начин няма да се изпълнят целите на наказателната репресия. Защитникът на подсъдимия представя писмено становище, в което обстоятелствено излага тезата си. Представителят на Върховна касационна прокуратура счита, че определеното наказание на подсъдимия е справедливо и би постигнало целите на чл. 36 от НК и предлага на съда да остави в сила решението на апелативния съд. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното: Жалбите на частните обвинители, подадени чрез техните повереници, са неоснователни. По твърдението за нарушение на материалния закон: Това касационно основание е релевирано в жалбата на адв. Х. с доводите за неправилно оправдаване от въззивния съд на подс. Т. за допуснати от него нарушения на правилата за движение по чл. 20 ал.2, чл. 150 и чл. 150а от ЗДвП. То не се поддържа в съдебно заседание, но въпреки това ВКС дължи отговор. Първоинстанционният съд е приел, че подс. Т. е причинил съставомерния резултат в резултат на нарушение на няколко правила за движение по пътищата, а именно – чл. 5 ал.3 т.1, чл. 20 ал.1 и ал.2, чл.150, чл. 150а от ЗДвП и чл.5, чл.22 и чл. 26 ал.1 от ППЗДвП. Въззивният съд е счел, че в пряка причинна връзка с резултата от престъплението е само нарушението на правилото за движение по чл. 20 ал.1 от ЗДвП и е оправдал подсъдимия да е допуснал останалите нарушения. За да оправдае подсъдимия за нарушението по чл. 20 ал.2 от ЗДвП, апелативният съд е приел, че то не е в причинна връзка с настъпилия общественоопасен резултат, който извод касационната инстанция намира за правилен. Той напълно съответства със заключението на изготвената по делото авто-техническа експертиза /л.105-113 от ДП/, съгласно което основна причина за настъпване на пътното произшествие е загубата на контрол върху превозното средство от страна на водача Т.. Същата се е дължала както на алкохолното му повлияване в резултат на наличната 2,44 промила концентрация на алкохол в кръвта му, така и на отклоняване на вниманието му от пътната обстановка. Както от самата експертиза, така и от фактите, въведени в обвинителния акт, които подс. Т. е признал в хода на диференцираната процедура по чл. 371 т.2 от НПК, липсва твърдение на обвинението за това с кои конкретни обстоятелства от пътната обстановка водачът не е съобразил скоростта на превозното средство. Той е управлявал със скорост от около 70 км/ч по междуселищен път със суха пътна настилка, сравнително без неравности, по прав пътен участък без налични превозни средства по него. Времето е било ясно, макар и тъмно. Нищо от пътната обстановка не е налагало той да се движи със скорост по-ниска от избраната, за да се приеме, че нарушението на чл. 20 ал.2 от ЗДвП е в пряка причинна връзка с настъпилата смърт на двамата млади пътника в автомобила на Т.. Въззивният съд е съобразил тези обстоятелства, в резултат на което правилно е оправдал подсъдимия по обвинението да е причинил съставомерния резултат поради нарушение на това правило за движение. Верни и съответни на материалния закон са изводите на апелативния съд и по отношение на необходимостта от оправдаване на дееца за това да е нарушил и останалите правила за движение по пътищата. Те са относими към обстоятелството, че Т. е управлявал МПС, без да е бил правоспособен водач към инкриминираната дата /чл. 150 и чл. 150а от ЗДвП, чл. 5, чл.22 и чл. 26 ал.1 от ППЗДвП/, както и че е бил в пияно състояние /чл. 5 ал.3 т.1 от ЗДвП/. Въззивният съд е счел, че подсъдимият следва да бъде оправдан да е нарушил тези правила, доколкото те се обхващат от квалифициращите признаци на престъплението, в което е бил обвинен по чл. 343 ал.3 от НК - пр.1: „деецът е бил в пияно състояние” и пр.6: „без да има необходимата правоспособност”. ВКС намира, че контролираната инстанция правилно е приложила материалния закон, доколкото фактът, че законодателят е предвидил дадено обстоятелство като квалифициращо за наказателната отговорност, изключва необходимостта бланкетната норма да бъде запълвана с конкретна норма от друг нормативен акт, която забранява същото това поведение, което вече е предвидено в самата наказателна разпоредба. В противен случай би се стигнало до ситуация, в която подсъдимият да бъде обвинен два пъти за едно и също обстоятелство – веднъж като елемент от бланкетния състав на престъплението и втори път – като конкретна правна норма, запълваща този бланкет. Това е недопустимо, доколкото би довело до отчитането на едно и също обстоятелство двукратно във вреда на подсъдимия. Като е оправдал подсъдимия Т. за посочените нарушения от ЗДвП и ППЗДвП, въззивният съд е приложил правилно материалния закон. Жалбата на частните обвинители срещу решението е неоснователна. По твърдението за явна несправедливост на наложеното наказание: Двете предходни инстанции обстойно са проверили и оценили наличните доказателствени източници, съдържащи доказателства, имащи отношение към индивидуализацията на наказанието на подс. Т.. Проверката на съдебните актове не сочи на порок в изграждането на вътрешното убеждение при формиране на констатациите относно обстоятелствата, подлежащи на оценка при определяне на отговорността на подс. Т.. ВКС не констатира нарушение на правилата на чл. 54 от НК, тъй като не установи определени обстоятелства, водещи до смекчаване отговорността на подсъдимия да са били надценени, а други, които я отегчават, да са били подценени. Правилно в кръга на смекчаващите обстоятелства са включени младата възраст на подсъдимия, фактът, че не е осъждан, както и демонстрираното разкаяние пред съдебните инстанции. Последното обстоятелство не следва да се цени наред с признанието на фактите по обвинението /с оглед процедурата по чл. 371 т.2 от НПК/, както претендират поверениците на частните обвинители, а като самостоятелно такова, което демонстрира отношението на дееца към причинения от него престъпен резултат. Разкаянието и съжалението за извършеното е дълбоко морален акт на подсъдимия, който не е длъжен да го прави в наказателния процес, но когато е направен достояние на съда и страните по делото, е израз на започнал поправителен ефект на евентуалното очаквано от дееца наказание. Нито една от двете съдебни инстанции не е игнорирала наличните отегчаващи обстоятелства за отговорността на Т.. Сред тях обосновано са оценени наказването му по административен ред за нарушение на правилата за движение, свързани с управление на МПС без свидетелство за управление, младата възраст на двамата пострадали и степента на алкохолно повлияване, която е далеч над необходимата за квалифициране на престъплението като извършено в „пияно състояние”. При оценъчната дейност на обстоятелствата, влияещи върху индивидуализацията на наказанието лишаване от свобода, въззивният съд правилна е приел, че то трябва да бъде определено към средния размер на предвиденото за престъплението по чл. 343 ал. 3 б. „б” пр. 2 от НК и го е отмерил на девет години лишаване от свобода. В този аспект неоснователно се претендира от поверениците на частните обвинители, че наказанието е следвало да бъде определено при превес на отегчаващите отговорността на подсъдимия обстоятелства. Фактът, че престъплението е било осъществено при наличие на три квалифициращи го обстоятелства : „пияно състояние”, „без необходимата правоспособност” и „е причинена смърт на повече от едно лице”, е взет предвид от съдилищата с оглед квалифициране на случая като „особено тежък”. В този кръг обстоятелства е включена и високата степен на алкохолно опиване, младата възраст на пострадалите, повишената динамика на престъпленията от този вид. При това положение недопустимо е съгласно чл. 56 от НК същите констатации да бъдат преценявани повторно от съда като отегчаващи обстоятелства и въз основа на тях да се претендира от частните обвинители налагане на по-тежко наказание, след като те вече веднъж са послужили за квалифициране на престъплението като по-тежко, което респективно води и до предвиждане от законодателя за него на по-тежко наказание. Обратното би представлявало нарушение на материалния закон по чл. 56 от НК. Не би могло да се счете, че броят на допуснатите нарушения на правилата за движение представлява отегчаващо обстоятелство или такова, което да е определящо за правната квалификация „особено тежък случай”, доколкото въззивният съд е оправдал подсъдимия за всички останали нарушения, освен за това по чл. 20 ал.1 от ЗДвП. Отмереното наказание в размер на девет години лишаване от свобода не е явно несправедливо, доколкото то съответства на обществената опасност на подс. Т. и на осъщественото от него деяние, поради което е годно да постигне целите на чл. 36 от НК. На критерия „справедливост” не може да повлияе фактът, че е констатирано, че деецът е управлявал МПС и след деянието в родното си село. Това обстоятелство е послужило като основание на прокурора да поиска определяне на по-тежка мярка за неотклонение на Т., което е сторено от съда, който е изменил мярката за неотклонение от „парична гаранция” в „домашен арест”. Противно на твърденията на частните обвинители, по делото не са събрани доказателства, че Т. е управлявал МПС и докато е с тази по-тежка мярка за неотклонение. Наказанието на дееца се налага с оглед извършено престъпление, а не предвид последващото му поведение, което очевидно е било санкционирано чрез негативите на по-тежката мярка за неотклонение спрямо него. Намаленият на основание чл. 373 ал.2 от НПК размер на наказанието „лишаване от свобода” по реда на чл. 58а ал.1 от НК на шест години, което подс. Т. следва да изтърпи, не следва да води до погрешна представа, че справедливостта на наказанието се преценява по отношение на намаления размер от шест години. Законодателят е пределно ясен – съдът определя наказанието, като се ръководи от разпоредбите на Общата част на НК, в резултат на което го индивидуализира, след което го редуцира с 1/3, като полученият размер е този, който подсъдимият ще трябва да изтърпи. Смисловото значение на използваните изрази в текста на разпоредбата ясно насочва към това, че за определено следва да се счита това наказание, което съдът е отмерил преди редукцията. Затова и преценката за наличие на касационното основание по чл. 348 ал.1 т.3 от НПК се извършва спрямо него, а не спрямо размера, който се получава след намаляването му с 1/3. Противното би означавало да се обезсмисли законовата компенсация за тези подсъдими, които се съгласяват на разглеждане на делата по реда на диференцирана процедура на Глава Двадесет и седма от НПК – чл. 371 т.2 от НПК. Предвид изложеното ВКС намери, че наказанието девет години лишаване от свобода не е явно несправедливо, поради което жалбите на частните обвинители следва да бъда оставени без уважение като неоснователни. С оглед посочените съображения на основание чл. 354 ал.1 т.1 от НПК ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение, постановено на 16.04.2015 г. по ВНОХД № 54/2015 г. по описа на Варненския апелативен съд. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.