Ключови фрази


ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 470

София, 21.10.2019 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на двадесет и шести септември две хиляди и деветнадесета година в състав:

Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева

като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 1873/2019 г., и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 170 от 21.01.2019 г. по в. гр. д. № 3836/2018 г. Софийският апелативен съд потвърдил решение № 17922/31.10.2014 г. по гр. д. № 11715/2012 г. на Софийския градски съд, с което е признато за установено по отношение на „Хемус Хотелс Холдинг” АД [населено място], че К. С. Д. е собственик на основание реституция по чл. 1, ал. 1 ЗВСОНИ и наследствено правоприемство на част от недвижим имот, означена по буквите АБВГДЕЖЗА на скицата на л. 576 от първоинстанционното дело, която съставлява реална част от имот с идентификатор ...................., и ответникът е осъден да предаде на ищцата владението на така описания имот, както и да премахне сградите в същия с посочени идентификатори и с площи съответно от 10 кв. м., 204 кв. м., 294 кв. м., 291 кв. м. и 584 кв. м., като негаторният иск е отхвърлен за сгради с посочени идентификатори и площи съответно от 650 кв. м., 657 кв. м. и 72 кв. м.; на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен н. а. № .../2010 г. в частта относно имота, предмет на иска за ревандикация.
Касационна жалба в срока по чл. 283 ГПК е подадена от ответника, който иска обжалваният съдебен акт да бъде отменен като неправилен при наличие на основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.
От ищцата и третото лице - помагач на ищцата „Кристал Корпорейшън” ЕООД е получен отговор със становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационната жалба за разглеждане по същество.
В частта, с която искът по чл. 109, ал. 1 ЗС е отхвърлен, въззивното решение не е обжалвано от ищцата и е влязло в сила.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване, намира следното:
По делото е прието за установено, че спорният имот произхожда от А. С. Д.- наследодателка на ищцата, като същият е бил отчужден по реда на ЗОЕГПНС, видно от записаното в акта за държавна собственост от 25.09.1962 г. Въззивният съд посочил, че всички отбелязвания в актовете за държавна собственост съгласно чл. 179 ГПК се ползват с обвързваща доказателствена сила и до тяхното оборване фактите, за които се отнасят тези отбелязвания, следва да се смятат за установени. В случая не е опровергано отбелязването, че процесният имот е отчужден от Дедова, поради което съдът е приел този факт за доказан.
Същевременно по делото не се твърди, а и не се установява да е получено обезщетение по смисъла на чл. 4 ЗВСОНИ.
Въззивният съд приел за неоснователно възражението на ответника, че с оглед извършеното застрояване имотът не съществува във вида, в който е бил отчужден. В тази насока съдът се позовал на представените по делото писмени доказателства и заключение на съдебно-техническа експертиза и приел, че сградите съставляват временно строителство по смисъла на чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ /отм./, за тях няма утвърдени застроителни и регулационни планове, поради което и не могат да придобият траен градоустройствен статут, подлежат на премахване, на тяхно място е предвидено изграждането на трасето на [улица]и ответното дружество не е придобило отстъпено право на строеж, собственост или други ограничени вещни права върху тях, съгласно нормативната уредба, дадена в пар. 6а от ППЗТСУ /отм./, пар. 50а от ПЗР на ЗИДЗТСУ /отм./ и пар. 17, ал. 2 от ПР на ЗУТ. При така установените факти въззивният съд приел, че теренът не е придобил обслужващо спрямо сградите предназначение, поради което не може да се приеме, че същият е с променен статут, което да съставлява пречка за възстановяване на собствеността.
Въззивният съд обсъдил и възражението имотът да е собственост на ответното дружество и приел, с оглед събраните доказателства, че не е установено имотът да е бил предоставен на държавно предприятие, подлежащо на приватизиране, в който случай запазването на възстановената собственост да е обусловено от заявяването на вещното право пред органа по чл. 3 ЗППДОбП /отм./ в 2-месечен срок от обнародване на решението за приватизация на предприятието съгласно изискването на пар. 6, ал. 1 от ПЗР на ЗППДОбП /отм./. Едва през 1997 г. със заповед на Комитета по туризъм към МС имотът е включен в капитала на „Туристимпекс” ЕАД - едно от дружествата-праводатели на ответника, откриването на процедурата по приватизация е през 2000-та година, докато реституцията на имота е станала през 1992 г. и се касае до включване на частен имот в патримониума на подлежащо на приватизация държавно предприятие, което е недействителен административен акт.
Въз основа на всичко изложено въззивният съд приел за безспорно установено, че ищцата е собственик на спорния имот на основание наследствено правоприемство и реституция, тъй като са настъпили всички изискуеми по чл. 1 и сл. ЗВСОНИ предпоставки за възстановяване на собствеността. Установено е също, че имотът се намира във владение на ответника при липса на основание за упражняване на фактическата власт. По тези съображения ревандикационният иск по чл. 108 ЗС е уважен изцяло, а като последица от това на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен издаденият в полза на ответника констативен нотариален акт в частта за процесния имот.
По предявения негаторен иск въззивният съд приел, че ищцата е доказала правото си на собственост върху имота, в който са изградени спорните постройки, а с оглед на характера им - временни по чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ /отм./, не се установява наличие на валидно правно основание ответникът да ги държи в имота на ищцата, тъй като липсва надлежно учредено право на строеж. Тъй като се касае до държане на постройки в чужд имот без правно основание, то наличието на пречки за ищцата за упражняване на собствеността върху терена се предполага и е очевидно, поради което искът по чл. 109, ал. 1 ЗС е приет за частично основателен и уважен за постройки с конкретно посочени в първоинстанционното решение идентификатори.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят е поставил следните въпроси:
1. когато към датата на влизане в сила на ЗВСОНИ в одържавен по реда и на основание ЗОЕГПНС терен има изградени сгради, трайно прикрепени към земната повърхност, но разрешени като временни постройки по чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ /отм./, съставляват ли същите пречка за възстановяване на собствеността съгласно чл. 1, ал. 1 от закона; съставляват ли тези сгради недвижима вещ съгласно чл. 110 ЗС - по този въпрос се поддържа основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с практиката на ВКС: решение № 60 от 09.05.2018 г. по гр. д. № 3140/2017 г. на ІІ-ро г. о., решение № 486 от 08.10.2009 г. по гр. д. № 9/2009 г. на ІІ-ро г. о., решение № 418/19.02.2013 г. по гр. д. № 383/2012 г. на І-во г. о., решение № 261/2014 от 23.01.2015 г. по гр. д. № 502/2014 г. на І-во г. о., решение № 11 от 06.02.2015 г. по гр. д. № 4680/2014 г. на ІІ-ро г. о., решение № 33 от 23.03.2017 г. по гр. д. № 2591/2016 г. на І-во г. о., и решение № 1379/29.12.2008 г. по гр. д. № 5714/2007 г. на ІV-то г. о.;
2. следва ли съдът при формиране на вътрешното си убеждение по конкретен правен спор да обсъди в мотивите на решението си всички релевантни за спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните във връзка с тях - отново се поддържа основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с практика на ВКС: решение № 157 от 08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на ІІ-ро т. о., решение № 10 от 04.07.2011 г. по гр. д. № 533/2010 г. на ІІІ-то г. о., решение № 114 от 15.05.2010 г. по гр. д. № 4232/2008 г. на ІV-то г. о., решение № 154 от 31.08.2012 г. по гр. д. № 746/2010 г. на І-во г. о., решение № 147 от 11.01.2013 г. по т. д. № 46/2012 г. на ІІ-ро т. о., решение № 221 от 18.01.2013 г. по т. д. № 1270/2011 г. на ІІ-ро т. о., решение № 324 от 22.04.2010 г. по гр. д. № 1413/2009 г. на ІV-то г. о., решение № 237 от 24.06.2010 г. по гр. д. № 826/2009 г. на ІV-то г. о., решение № 643 от 12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/2009 г. на ІV-то г. о., решение № 175 от 11.07.2012 г. по гр. д. № 1855/2010 г. на ІV-то г. о., решение № 126 от 09.05.2011 г. по гр. д. № 421/2009 г. на ІV-то г. о. и решение № 443 от 25.10.2011 г. по гр. д. № 166/2011 г. на ІV-то г. о.;
3. при предявен иск за собственост, основан на непосредственото действие на чл. 1 ЗВСОНИ, когато във връзка с изясняването на въпроса дали одържавеният имот съществува реално към датата на влизане в сила на реституционния закон е необходимо да се назначи техническа експертиза, която да установи: извършвано ли е строителство в имота и от какво естество; трайно прикрепени ли са към земята изградените постройки или не; налице ли са подземни комуникации и каква е тяхната сервитутна зона; може ли от незастроената част от терена да се образува самостоятелен обект съобразно изискванията на чл. 54 ППЗТСУ /отм./, но за това страните не са заявили искане, длъжен ли е съдът служебно да я назначи - поддържа се противоречие с практиката на ВКС, формирана с т. 3 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване;
4. когато по претенция за собственост съгласно чл. 1 ЗВСОНИ на ищеца се противопоставя правопогасяващо собствеността възражение на основание пар. 6 от ПЗР на ЗППДОбП /отм./, при неизясненост на въпроса дали към датата на влизане в сила на реституционния закон имотът е бил предоставен на търговско дружество със 100% държавно участие в капитала, длъжен ли е въззивният съд служебно да събере доказателства в тази връзка, като назначи икономическа експертиза за изясняване на въпроса дали теренът е бил зачислен в баланса /предоставен за оперативно управление/ на държавното предприятие, впоследствие преобразувано в търговско дружество със ЗОЕТДИ и ПМС № 203/1991 г., на което ответникът е правоприемник - отново се поддържа основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с т. 3 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС;
5. когато за установяване на факта на одържавяване на конкретен недвижим имот по реда на ЗОЕГПНС страната се позовава на нотариално заверен препис от акт за държавна собственост, съставен на основание и по реда на Правилника за държавните имоти, приет с ПМС № 545 от 05.07.1952 г., съдържанието на който е нередовен от външна страна и с преправено съдържание, в резултат на което с ръкописно изписан текст, в който се променят идентификационните признаци на одържавения имот и по-конкретно неговото местоположение и граници, без да се спази редът за отбелязване съгласно инструкцията за приложение на този нормативен акт, ползва ли се този документ с материална доказателствена сила по отношение на засвидетелствания с преправеното съдържание факт на одържавяване на конкретен недвижим имот по реда на ЗОЕГПНС- поддържат се основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК;
6. подлежи ли на доказване получаването на обезщетение по смисъла на чл. 4 ЗВСОНИ и чия е доказателствената тежест при липса на твърдения, че не е заплатено обезщетение за отчужден по реда на ЗОЕГПНС недвижим имот - поддържа се основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване;
7. при нередовна искова молба, която нередовност се изразява в ненадлежна индивидуализация на спорното право - процесният недвижим имот не е индивидуализиран по площ, граници, местонахождение, към кой момент настъпва преклузията за насрещни възражения, съответно невъзможност за оспорване на представени доказателства; при предявен иск по чл. 108 ЗС представлява ли такава нередовност особено непредвидено обстоятелство по смисъла на чл. 133 ГПК; в случай, че спорното право /в процесния случай иск по чл. 108 ЗС за реална част от недвижим имот/ е индивидуализирано по своите граници, площ, местонахождение и т. н. едва във въззивната инстанция, преклудирана ли е към този момент възможността на ответника да направи възражение за придобиване на процесния имот въз основа на давностно владение; представлява ли процесуално нарушение отказът на съда да разгледа направеното след отстраняване нередовностите на исковата молба /изразяващи се в индивидуализация на процесния недвижим имот при предявен иск за собственост/ възражение за изтекла в полза на ответника придобивна давност - поддържа се основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с решение № 305 от 02.12.2013 г. по гр. д. № 1449/2012 г. на ВКС, ІV-то г. о.
На последно място в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение по съображенията, изложени подробно в касационната жалба.
Настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира, че на първо място следва да разгледа поставения седми въпрос, тъй като същият е свързан с допустимостта на въззивното решение, за която касационният съд следи и служебно, дори и да не е изтъкната като порок на обжалвания съдебен акт.
По този въпрос не се констатира наличие на основание за допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните:
Съдебната практика, на която касаторът се позовава, приема, че при констатирана нередовност на исковата молба в по-късен момент, а именно в хода на производството, съдът следва да предостави на ответника нов срок за отговор само в случай, че констатираният порок има отношение към защитата на ответника по съществото на иска, т. е. когато нередовността е била от вида на указаните в чл. 127, ал. 1, т.т. 3, 4 и 5 ГПК. В този случай оспорванията и възраженията, въведени в новия срок за отговор, са допустими, тъй като касаят уточнените от ищеца факти. В разглеждания случай касаторът се позовава на нередовности на исковата молба по чл. 127, ал. 1, т.т. 4 и 5 ГПК, поради липса на индивидуализация на спорния недвижим имот, а оттам - и неясен петитум, поради което допълнително въведеното правопогасяващо възражение за придобивна давност е своевременно и за въззивния съд е възникнало задължение да го разгледа. Прегледът на данните по делото не дава възможност да се формира извод, че страните са били изправени пред такава хипотеза. Действително, при първоначалното разглеждане на делото от въззивната инстанция съдът е приел, че първоинстанционното решение е постановено по нередовна искова молба, която не е била приведена в съответствие с изискванията на ГПК дори и след предоставена пред въззивната инстанция възможност за това, като нередовността се изразява в липса на индивидуализация на недвижимия имот, предмет на исковете по чл. 108 и 109, ал. 1 ЗС, поради което е обезсилил постановеното първоинстанционно решение за уважаване на исковете. Това въззивно решение обаче е отменено като неправилно с решение № 86 от 30.07.2018 г. по гр. д. № 2685/2017 г. на ВКС на РБ, І-во г. о., постановено при първото касационно обжалване. От изложените мотиви към решението е видно, че още в първоинстанционното производство е била налице яснота в достатъчна степен относно спорната реална част, описана с посочване на местонахождение, площ, граници и идентификатор на имота, в който същата се намира, както и чрез графичното й изобразяване на скица към заключение на вещо лице, приобщена от първоинстанционния съд като неразделна част от решението му. Следва да се посочи и това, че индивидуализацията на спорния имот е била налице още към момента на подаване на исковата молба, защото към нея е приложена освен скица - копие от кадастралната карта с данни от КРНИ за имот с идентификатор ................./л. 40 от първоинстанционното дело/, и скица на л. 34, на която претендираната реална част от имота с посочения идентификатор е индивидуализирана като заключена между буквите АБГДЕЖЗА /наличието на тази скица е коментирано и в отменителното решение на ВКС/. С това спорната реална част от имота, предмет на иска по чл. 108 ЗС, в която и се намират сградите, предмет на иска по чл. 109, ал. 1 ЗС, е била индивидуализирана с достатъчна яснота за ответника, който е разполагал с процесуалната възможност за своевременното им - в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, заявяване на правоизключващи, правоунищожаващи, правопрекратяващи /каквото е възражението за придобивна давност/ и правоотлагащи възражения. Ответникът не се е възползвал от тази възможност - съобщението по чл. 131 е връчено на представителя на дружеството /изпълнителния директор/ на 07.11.2012 г. /л. 167 от първоинстанционното дело/, едномесечният срок е изтекъл на 07.12.2012 г., писменият отговор е подаден на 04.01.2013 г. с молба вх. № 778 /л.л. 168, 169/ и съдържа възражения единствено по допустимостта на иска, без алтернативно да са направени такива по неговата основателност, а възражението за придобиване на имота по давност вследствие на 10-годишно владение е направено едва с молба вх. № 67922 от 03.06.2014 г. /л.л. 335-338 от първоинстанционното дело/. С оглед на всичко изложено следва извод, че исковата молба не е съдържала пороци от вида на поддържаните от касатора, поради което, като не е разгледал правопрекратяващото възражение, въззивният съд не е процедирал в противоречие със съдебната практика. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице.
По първия поставен въпрос:
С решение № 60 от 09.05.2018 г. по гр. д. № 3140/2017 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., е прието, че е без значение формалният статут на застрояването и в частност дали същото е разрешено като временно строителство по чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ /отм./. Релевантна е единствено преценката дали построената сграда представлява по своите характеристики и съобразно предвижданията по застроителния и регулационния план временно строителство или недвижима вещ по смисъла на чл. 110 ЗС, т. е. трайно прикрепена към земята по начин да не може да се отдели без нарушаване целостта на конструкцията, независимо как е осъществено прикрепването. Наличието на застрояване от втория вид е пречка за реституиране по ЗВСОНИ, ако към 25.02.1992 г. е налице завършена до степен на груб строеж сграда, включително когато строителството формално е било разрешено като временно по смисъла на чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ /отм./, щом обективно не представлява такова, а е сграда, чрез която се реализира мероприятието, за което е предназначен имотът според застроителния и регулационен план.
Настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в уважената част на исковете по въпроса, уточнен съгласно правомощията на касационния съд според т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС така: когато към датата на влизане в сила на ЗВСОНИ в одържавен по реда и на основание ЗОЕГПНС терен има изградени сгради, разрешени като временни постройки по чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ /отм./, съставляват ли същите пречка за възстановяване на собствеността съгласно чл. 1, ал. 1 от закона. Въпросът е обуславящ изхода на спора, тъй като за уважаването на иска за собственост въззивният съд е приел в мотивите си, че такива сгради не са пречка и не е изложил съображения дали сградите, макар и формално разрешени като временно строителство, представляват реализиране на мероприятието, за което имотът е предназначен според застроителния и регулационен план към момента на изграждането им. Касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с оглед необходимостта да се прецени наличието на поддържаното от касатора противоречие на въззивното решение със съдебната практика, изразена в решение № 60 от 09.05.2018 г. по гр. д. № 3140/2017 г. на ВКС, ІІ-ро г. о.
Останалите въпроси, поставени в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото обуславят изхода на спора, както и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК, ще бъдат разгледани в производството по чл. 295 ГПК.
На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 вр. чл. 1 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да заплати държавна такса в размер на 756.50 лева за иска по чл. 108 ЗС и на основание чл. 18, ал. 2, т. 2 вр. чл. 3 от същата тарифа - държавна такса в размер на 40 лева за иска по чл. 109, ал. 1 ЗС, или в общ размер на 796.50 лева.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.

О П Р Е Д Е Л И:

ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 170 от 21.01.2019 г. по в. гр. д. № 3836/2018 г. на Софийския апелативен съд в частта, с която са уважени искове по чл. 108 ЗС и чл. 109, ал. 1 ЗС.
Указва на касатора в едноседмичен срок да внесе по сметка на Върховния касационен съд държавна такса за касационното обжалване в размер на 796.50 /седемстотин деветдесет и шест лв. и 50 ст./ лева и в същия срок да представи квитанция за извършеното плащане, като при неизпълнение на указанията жалбата ще бъде върната.
При внасяне на държавната такса в срок, делото да се докладва за насрочване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: