О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 185 [населено място], 14.03.2022 г. Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на девети март през две хиляди и двадесет и втора година, в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА ДАНИЕЛА СТОЯНОВА при секретар и в присъствието на прокурора изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА гр. дело № 1033/2021год. Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Военно формирование 32140 – [населено място], подадена чрез старши юрисконсулт Д. П., срещу въззивно решение № 1649 /07.12.2020 г., постановено по възз. гр. д. № 2310/2020г. по описа на Варненски окръжен съд. С това решение е потвърдено решение № 2793/02.07.2020г., постановено по гр. д. № 13171/2015 г. по описа на Варненски районен съд в частта, с която Военно формирование 32140 – [населено място], с адрес [населено място], п.к 9000 като част от структурата на Министерство на отбраната на Република България [населено място], 1000, [улица], е осъдено да заплати на М. Х. А. : сумата в размер на 22078.11 /двадесет и две хиляди седемдесет и осем лева и 11 ст./ лева, представляваща сбора на сумите за дължимо, неизплатено възнаграждение за извънреден труд, положен в условия на удължено служебно време, което се изчислява като извънреден труд - фактически отработеното служебно време над месечната продължителност на служебното време по чл. 194, ал.1 от ЗОВСРБ /нов/ и по чл. 152, ал.6, от ПКВС /отм./ за периода от 01.02.2005 год. до 31.08.2015 год. за 127 месеца, равняващи се на 707 дни, равняващи се на 5656 часа вследствие на полагащите му се и неизползвани почивки след изпълнявано дежурство по график, дежурен по кораб, бойни дежурства, дежурен по КПП и други, в ответното военно формирование на ВМС към Министерство на отбраната на Република България, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба по пощата - 22.10.2015 г. до окончателното изплащане на сумата и обезщетение за забава върху главницата в размер на 17457.76 /седемнадесет хиляди четиристотин петдесет и седем лева и 76 ст./ лева за периода от падежа /всяко първо число на месеца, следващ месеца за който е дължимо обезщетението, считано от 01.02.2005г. до подаване на молбата – 22.10.2015 г., на осн. чл. 203, ал.3 ЗОВСРБ (отм.), чл. 194, ал.3 вр. ал.1 ЗОВСРБ ДВ.бр.35/2009 г. и чл. 86, ал.1 ЗЗД; разноски за производството в размер на 2442.10 /две хиляди четиристотин четиридесет и два лева и 10 ст./ лева, на осн.чл.78 ГПК; в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Районен съд Варна държавна такса за производството в размер на 1581.43 лева, възнаграждение на вещо лице, изплатено от бюджета в размер на 2697.97 лева и допълнителен депозит за ССЕ в размер на 2498 лева съгласно протоколно определение от 02.6.2020 г., на осн.чл.78, ал.6, вр.чл.77 ГПК.С въззивното решение Военно формирование 32140 – [населено място] е осъдено да заплати на М. Х. А. и сумата 1200лв. разноски за въззивното производство. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна. Касаторът повдига в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК следните (уточнени при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010г. на Общо събрание на гражданска и търговска колегии на Върховния касационен съд) материалноправни въпроси: В кой момент възниква и кога се погасява по давност вземането за парично обезщетение за положен труд при носене на дежурства над нормативно установеното месечно служебно време за военнослужещи, които преди прекратяване на служебното им правоотношение не са били компенсирани с почивка; в същата хипотеза трансформира ли се и в кой момент правото на почивка в право на парично обезщетение, ако преди прекратяването на договора военнослужещите не са искали изпълнение на правото на почивка; какви са правните последици от пасивното поведение на такива военнослужещи в срока на действие на договора. Касаторът поддържа, че в обжалваното решение тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, евентуално – че са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Касаторът поддържа във връзка с основанието по чл.280 т.3 ГПК и въпросите: следва ли ползваните компенсации да се отнасят към най-старите задължения, какъв следва да е размерът на часовете за компенсация при некомпенсирани делнични дежурства, правилно ли е да се заплащат двойно някои часове . Така поставените въпроси, привързани към оплакването на касатора за неправилно разрешаване на спора от въззивния съд, за незаконосъобразно приложение на института на погасителната давност и за неправилно отнасяне на ползваните компенсации към най-старите задължения, не са правни въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК и в настоящето производство не могат да бъдат обсъждани. Съдът дължи преценка по тях само ако касационното обжалване бъде допуснато, а не във фазата по селекция на жалбата. Ответната страна М. Х. А., в представен писмен отговор чрез адв. Пушева, оспорва жалбата и моли въззивното решение да не бъде допускано до касационно обжалване. Счита, че по повдигнатите въпроси има установена от Върховния касационен съд задължителна практика, която е съобразена при постановяване на обжалваното решение. Претендира разноски в размер 2500лв., като придставя докзателства за догаваряне на адвокатското възнаграждение и за реалното му изплащане. За да уважи исковете, квалифицирани по чл. 194, ал.1 от ЗОВСРБ /нов/ и по чл. 152, ал.6, от ПКВС /отм./ и чл.86 ал.1 ЗЗД, въззивният съд е приел за установено, че през процесния период 01.02.2005 г. до 31.08.2015 г. ищецът е бил на кадрова военна служба, т.е. намирал се е в служебно правоотношение с ответното Военно формирование, явяващо се разпоредител с бюджетни кредити, по силата на което ищецът е заемал длъжност при ответника. Същото е било прекратено със заповед № ЛС-01-28/06.07.2015 г. и от 01.09.2015 г. е бил отчислен от числения състав на Поделението. В рамките на исковия период ищецът е полагал дежурства по график по силата на заповед от командващия Военното формирование. Като спорен между страните съдът е посочил въпроса дали и доколко положеният от ищеца труд е надвишавал нормативно определения и дали е бил компенсиран с почивки или не, а ако е бил компенсиран, то в какъв размер. Разпределил е доказателствната тежест като е посочил, че в тежест на ищеца е установяването на труда, положен извън нормативно определеното служебно време, а за ответната страна - че ищецът е бил компенсиран с дължимата почивка. Общата продължителност на дадените дежурства като превишение на служебното време, отчитащо се като извънреден труд, била 707 дни или 5656 часа на стойност 22078,11лв., която сума не е заплатена от ответника, а обезщетението за забава възлизало на 17457,76лв. – също незаплатени. Съдът е отчел, че правната уредба на спорните отношения за процесния период 1.04.2001- 30.06.2015г обхваща действието на разпоредбите на различни нормативни актове, част от които са отменени. След анализ е обосновал извод, че съгласно действалата нормативна уредба към всеки подпериод нормалната продължителност на служебното се извежда от разпоредбата на чл.194, ал.1 ЗОВСРБ и е в размер на 8 часа дневно при 5 дневна работна седмица или 40 часа седмично. Общата продължителност на служебното време на кадровия военнослужещ в денонощие не можело да надвишава с повече от една втора максималната продължителност на работното време, установена с трудовото законодателство. Когато тази продължителност била надвишена, на кадровия военнослужещ се заплащало възнаграждение за извънреден труд в размер, определен от Министерския съвет. Часовете до максимално определеното като допустимо служебно време, което не е било разрешено и отчетено като извънреден труд, представляват удължено служебно време. Удълженото служебно време при 24-часови дежурства не представлява извънреден труд по смисъла на чл.203 ал.З ЗОВСРБ/отм./и чл.194 ал.З ЗОВСРБ от 2009. Затова при спор не следва да се възлага установяването му чрез нарочна заповед, разрешение на висшестоящия командир и вписване в отчетната книга за извънреден труд. А дори това да е така, то административният орган е този, който има задължението да състави и води книжата, съобразно изискванията на чл.160 и 162 ПКВС /отм./. Затова няма основание да се очаква удълженото служебно време да бъде отразено в книгата за извънреден труд, а тъкмо обратно - дължимостта му следва от несъответствието между фактически отработеното време и общата нормативно установена продължителност на служебното време, доколкото разликата между тези две величини, не е била компенсирана с почивки към момента на прекратяване на правоотношението. С други думи, не се касае за същински извънреден труд по смисъла на специалния закон, а до приравнен на него труд, чието възмездяване се дължи "като извънреден труд" в случай на прекратяване на правоотношението преди компенсирането му с почивка - чл.136а ал.5 КТ. За удълженото служебно време се дължи компенсация чрез намалено работно време в рамките на общата продължителност за същия, или най-късно за следващия месец. А когато, до прекратяване на правоотношението положеният от военно служещия, удълженото служебно време не е било компенсирано с почивка, то трудът следва да бъде заплатен като извънреден по аналогия от чл,136а ал.5 КТ във вр. с чл.46 ал.2 ЗНА. Съдът е приел също, че Законът за отбраната и въоръжените сили на Република България (отм.) и Правилникът за кадровата военна служба (отм.) не предвиждат възможност компенсирането на удълженото работно време с почивка или с намалено работно време да се извърши едностранно от военнослужещия без разрешение на съответния ръководител, поради което и нормата на чл.136а, ал.4 от Кодекса на труда не може да намери приложение. Аргумент в подкрепа на този извод представлявали разпоредбите на чл.151, ал.3 и чл.151, ал.4 от ПКВС (отм.), които създават задължение за работодателя да осигури на кадровите военнослужещи почивка за хранене с продължителност не по-малка от половин час, която не се включва в общата продължителност на служебното време. Посочил е, че организацията, разпределението и отчитането на служебното време се определят със заповед на командирите (началниците), които имат право да издават писмени заповеди, като работният ден може да бъде разделен на две или три части. Погасителната давност за едно вземане не може да започне да тече преди то да е възникнало. В периода, в който между страните съществува служебното правоотношение (служителят би могъл да бъде компенсиран с почивка (чл.136а, ал.4 КТ), което не може да стане след прекратяването на служебното правоотношение. Ето защо правото на компенсиране на ищеца с почивка, възникнало на основание чл.136а, ал.4 ГПК в месеца, следващ месеца, за който е положено удълженото работно време се трансформира във вземане на военнослужещия като за извънреден труд и последното възниква и става изискуемо от момента на прекратяване на служебното правоотношение, тъй като от този момент нататък компенсация с почивка не е обективно възможно да бъде извършена. Това вземане се погасява с тригодишна давност, която започва да тече от датата на прекратяването на служебното правоотношение. Според съда, специалните нормативни актове ЗОВС (отм.) и ПКВС (отм.) не предвиждат възможност, ако дължимата компенсация чрез почивка/намалено работно време/ не е била разрешена/ определена за реално ползване в следващия месец, това да може да стане само по искане от военнослужещия. В тази връзка при отчитане специфичните задължения, които са вменени за изпълнение на военнослужещия, нормата на чл.136а,ал.4 от КТ е неприложима. При бездействие на работодателя, правото на почивка по чл.136а,ал.4 от КТ се трансформира в право на обезщетение като за извънреден труд. А доколкото правото на компенсация на положения като извънреден труд в почивка е мислимо само доколкото същото бъде одобрено, съгласувано и разрешено от работодателя, не би могло да се приеме, че същото се погасява по давност само защото военнослужещият не е отправил искане за определяне на полагащите му се почивки. Следователно - доколкото се прие, че правото на ищеца да бъде компенсиран с намалено работно време не се е погасило по давност до датата на прекратяване на служебното му правоотношение, то същото се е трансформирало във вземане за обезщетение като за положен извънреден труд. По тези съображения, съдът намерил за неоснователно оплакването на въззивника, според което правото на компенсация с почивка на военнослужещия се е погасило поради изтекла тригодишна давност, считано от момента на възникване на това право и който срок е изтекъл преди прекратяването на служебното правоотношение. Правото на компенсанция се е трансформирало в право на обезщетение към момента на прекратяване на служебното правоотношение, и за същото е започнала да тече нова тригодишна давност, считано от този момент и същата не е изтекла към датата, на която е била предявена настоящата искова молба. С оглед тези мотиви на въззивната инстанция релевираните от касатора – ищец материалноправни въпроси са включени в предмета на делото, разрешени са от въззивния съд и обуславят крайните му изводи. Тези изводи обаче са в съответствие със задължителното за всички съдилища в страната тълкуване, дадено Тълкувателно решение № 6/ 2017/ 11.02.2022 г. по тълк.д.№ 6/ 2017 г., ОСГК, ВКС. Според него удължаването на служебното време е общ случай на полагане на труд от военнослужещите, който превишава нормативно определената продължителност на работното време. Удължаването се компенсира чрез съответното му намаляване през други работни дни. Ползването на почивките и на отпуските става по предназначение, в натура, поради което те не могат да се компенсират с парични обезщетения, докато трае служебното правоотношение. Възможността за получаване на парична компенсация, която по своя характер представлява обезщетение за неизползвана почивка, възниква при прекратяване на правоотношението. Компенсацията се заплаща като извънреден труд. Вземането възниква с прекратяване на правоотношението и тъй като няма определен ден за изпълнение, то е безсрочно. Погасителната давност започва да тече от момента на прекратяване на служебното правоотношение. Същото е прието в обжалваното решение, поради което няма основания то да бъде допуснато до касационен контрол. Останалите въпроси на касатора, както бе посочено по-горе в определението, не са правни въпроси по смисъла на чл.280 ГПК. По естеството си въпросите са касационни основания по чл.281 ГПК, които подлежат на преценка във втората фаза на производството, ако обжалването бъде допуснато. Същевременно въпросите са и фактически – отговорът им предполага преценка на събраните доказателства и установените в процеса факти, която не се извършва във фазата по чл.288 ГПК. При този изход разноски на касатора не се следват, но същият следва да заплати сторените от ответника такива в размер 2500лв., които са своевременно поискани и надлежно удостоверени по делото. По горните съображения съдът О П Р Е Д Е Л И : НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1649 /07.12.2020 г., постановено по възз. гр. д. № 2310/2020г. по описа на Варненски окръжен съд. ОСЪЖДА Военно формирование 32140 – В., [населено място] 9000, п.к.194, да заплати на М. Х. А., ЕГН [ЕГН], съдебен адрес [населено място], [улица], ет.3, 2 500 лв /две хиляди и петстотин лева/ разноски по касационното производство. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: