Р Е Ш Е Н И Е № 244 гр. София, 08 ноември 2017 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесети октомври 2017г., в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПАВЛИНА ПАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ ШИШКОВА МИЛЕНА ПАНЕВА при секретаря И. РАНГЕЛОВА и в присъствието на прокурора от ВКП И. СИМОВ, като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА наказателно дело № 973/2017г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството пред ВКС е образувано по жалба на служебния защитник на подсъдимия В. П. Б. срещу въззивно решение № 184 от 02.08.2017г., постановено от Пловдивския апелативен съд по ВНОХД № 242/2016г., с което е била изменена първоинстанционната присъда № 10 от 19.02.2016г. на Пазарджишкия окръжен съд по НОХД № 413/2015г. С въззивния съдебен акт извършеното от подсъдимия деяние е преквалифицирано от престъпление по чл.354а ал.2 т.4 вр. ал.1 пр.3 вр. чл.18 ал.1 вр. чл.29 ал.1 б. „а“ и б. „б“ НК в престъпление по чл.354а ал.3 т.2 вр. чл.18 ал.1 от НК. Размерът на наложеното на подс. Б. наказание е намален от четири на две години и осем месеца лишаване от свобода. Присъдата е отменена досежно определянето на типа затворническо заведение за изтърпяване на наказанието и потвърдена - в останалата част. С първоинстанционната присъда № 10/19.02.2016г., постановена от Пазарджишкия окръжен съд по НОХД № 413/2015г., подс. В. П. Б. е бил признат за виновен по обвинението по чл.354а ал.2 т.4 вр. чл.354а, ал.1 пр.3 във вр. с чл.18 ал.1 вр. чл.29 ал.1 б. „а“ и б. „б“ от НК за това, че на 22.02.2015г. в [населено място], при условията на опасен рецидив, без надлежно разрешително съгласно чл.7 ал.1 от Закона за контрол върху наркотичните вещества и прекурсорите, е направил опит да придобие чрез наказателно неотговорно лице 12 /дванадесет/ броя хапчета, съдържащи рисково наркотично вещество „Бупренорфин“ с общо нето тегло 4,86 грама с цел разпространение, като деянието е останало недовършено поради независещи от него причини, поради което на осн. чл.55 ал.1 т.1 и ал.3 от НК му е наложено наказание лишаване от свобода в размер на четири години. Касационната жалба релевира всички касационни доводи по чл.348 ал.1 от НПК. В обсега на касационното основание по чл.348 ал.1 т.2 НПК се сочи наличие на допуснати съществени процесуални нарушения, изразили се в обосноваване на изводите на въззивния съд за доказаност на авторството само с предположения; едностранчиво, изопачено и тенденциозно обсъждане на доказателствения материал, както и съсредоточаване на въззивното съдебно следствие единствено върху фигурата на подсъдимия, въпреки множество данни за участие на други лица в разследваното разпространение на рискови наркотични вещества, за което са били налице свидетелски показания. Нарушението на материалния закон се аргументира с доводи, че в случай че подсъдимият е извършил процесното деяние това е било, за да облекчи физическите си страдания, поради което същото следва да се преквалифицира като маловажен случай по чл.354а ал.5 вр. ал.3 т.2 вр. чл.18 ал.1 от НК. Оспорва се и справедливостта на наказанието, което е наложено на подсъдимия, като се поддържа, че то е явно несправедливо и прекомерно тежко дори за квалификация по чл.354а ал.3 т.2 вр. чл.18 от НК с оглед смекчаващи наказателната отговорност обстоятелства относно личността на подсъдимия – трудова ангажираност и полагане на грижи от негова страна за негов брат, страдащ от тежко заболяване. С жалбата се отправя искане за отмяна на въззивното решение и оправдаване на подс. Б.. Правят се и алтернативни искания за: преквалификация на деянието под нормата на чл.354а ал.5 вр. ал.3 т.2 вр. чл.18 ал.1 от НК и налагане на наказание „глоба“; намаляване на наказанието, в случай че деянието не бъде преквалифицирано, а като трета алтернатива – връщане на делото за ново разглеждане на първата инстанция, със задължителни указания. Пред ВКС процесуалният представител на подсъдимия поддържа жалбата с всички изложени в нея искания. Допълва, че въззивният съд е използвал индуктивен метод при формиране на вътрешното си убеждение за връзката между предполагаемия деец и деянието, който по мнение на защитата не може да даде верен и логически извод за авторството на деянието, тъй като за извършването му има две версии. По отношение на довода за преквалификация на деянието като маловажен случай допълва като аргументи и малкото количество и ниска стойност на наркотичното вещество. Във връзка със заявената явна несправедливост на наказанието сочи, че неправилно като отегчаващи обстоятелства са били ценени престъпната упоритост при извършване на деянието, както и обстоятелството, че същото е извършено в затвора. Счита, че наложеното от въззивния съд наказание лишаване от свобода в размер на две години и осем месеца е прекалено сурово и тежко и не би изпълнило целите на наказанието, тъй като става въпрос за таблетки, които се равняват на еднодневна терапевтична доза от едно вещество. Представителят на Върховна касационна прокуратура предлага въззивното решение да бъде оставено в сила, тъй като твърденията в касационната жалба не намират основания в делото. Подсъдимият В. Б., редовно призован, моли да бъде отменен обжалвания съдебен акт, тъй като е осъден несправедливо. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, второ наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното: Жалбата е неоснователна. Внимателният прочит на атакуваното решение и на доказателствения материал по делото не дава основание да се приеме, че аналитичната дейност на апелативния съд е опорочена и е извършена в нарушение на принципите на чл.13 и чл.14 от НПК. В изпълнение на задължението си да провери изцяло правилността на първоинстанционната присъда апелативният съд е подложил на собствен внимателен анализ доказателствата и средствата за тяхното установяване. Въззивният съд е оценил според действителното му съдържание значителния по обем писмен и гласен доказателствен материал, събран от първоинстанционния съд и от него самия в хода на проведеното въззивно следствие /преразпит на свидетелите: Г. Д. и В. П. в съдебното заседание на 29.11.2016г., М. И. и А. П. – в с.з. на 24.01.2017г., Б. В. и Ж. С. – в с.з. на 28.02.2017г., и на св. Ф. Д. – в с.з. на 25.04.2017г., както и служебно изискани справки от Затвора – гр. Пазарджик и от мобилен оператор, приети като писмени доказателства/, стриктно съблюдавайки изискванията да разкрие значимата за настоящия процес фактология само чрез допустимите способи и средства от процесуалния закон, като в мотивите си е изложил подробни и ясни съображения, в които е посочено кои доказателства кредитира и кои факти приема за установени въз основа на тях. Тезата, залегнала в обясненията на подс. В. Б. /по прякор „Л.“/ пред първата инстанция, и поддържана от неговия служебен защитник за това, че не той, а друго лице, а именно В. Ж. по прякор „К.“, е автор на процесното деяние, ефективно е била изследвана и убедително опровергана като достоверна както от първата, така и от въззивната инстанция. Разбира се, посоченият довод във връзка с авторството на деянието е израз на правото на подсъдимия и защитата му да изразяват несъгласие с оценката за достоверност на доказателствения материал и изведените въз основа на него факти и доказателства. Въззивният съд обаче притежава суверенно правомощие да преценява по свое вътрешно убеждение доказателствата и да установява въз основа на тях фактологията на деянието, стига да не нарушава правилата за тяхното събиране. В случая, Пловдивският апелативен съд стриктно е изпълнил задълженията си по събиране, проверка и оценка на доказателствените материали както в полза на обвинението, така и на защитата. Възприел е почти изцяло фактическата обстановка, описана в мотивите на първоинстанционната присъда, но в резултат на собствената си доказателства оценка е достигнал до различни правни изводи единствено относно правната квалификация на деянието, но не и относно неговото авторство. В решението ясно и недвусмислено е изразена волята на апелативния съд да не даде вяра на защитната версия, а с това и да не кредитира свидетелските показания на някои от повторно разпитаните в съдебното производство пред въззивния съд свидетели, а именно свидетелите П. и П. и отчасти – на показанията на св. Ф. Д., тъй като е счел, че те са опровергани от останалите по делото гласни доказателства. В тази връзка, настоящият състав на касационната инстанция не намира за нужда да преповтаря аргументите на въззивния съд. Твърдението в жалбата за нарушение на материалния закон във връзка с искането престъплението да бъде квалифицирано като маловажен случай по смисъла на чл.354а ал.5 от НК, също не е налице. Съгласно законовата дефиниция за „маловажен случай” по чл.93 т.9 НК, за такъв може да бъде определен този, който при извършването на престъплението с оглед на липсата или незначителността на вредните последици или с оглед на други смекчаващи обстоятелства представлява по-ниска степен на обществена опасност в сравнение с обикновените случаи на престъпление от съответния вид. От данните по делото не може да се направи този извод, независимо от вида и количеството на рисковото наркотично вещество – бупренорфин – 4,86 гр., подлежащ на контрол съгласно Закона за контрол върху наркотичните вещества и прекурсорите, включен в Приложение № ІІІ „Рискови вещества“ към чл. 3 ал.2 от същия закон, обусловило приемане от въззивния съд за недоказана целта за разпространение и преквалификация на престъпната деятелност в опит по по-лекия състав на ал.3 на чл.354а НК. Що се отнася до стойността на рисковото наркотично вещество, същото е без определена пазарна цена, но дори и да имаше определена стойност, същата не би могла да се абсолютизира като единствен критерий, ведно с количеството на рисковото вещество, за определяне на случая като маловажен или немаловажен. Извършеното престъпление от подс. Б. е поначало с висока степен на обществена опасност, с вредни последици за здравето и живота. Такава е и обществената опасност на подсъдимия, с оглед на цялостното му досегашно поведение в обществото – осъждан нееднократно, пристрастен към наркотични вещества, продължаващ да върши престъпления и в затвора. С оглед на изложеното, при липсата на предвидените от законодателя предпоставки, извършеното от подсъдимия престъпно деяние не може да бъде определено и квалифицирано като „маловажен случай“, след като няма данни то да представлява по-ниска степен на обществена опасност в сравнение с обикновените случаи на престъпление от съответния вид. Не могат да бъдат споделени и доводите за явна несправедливост на наложеното наказание. В тази връзка, следва да се отбележи, че контролираната инстанция е извършила задълбочена оценка както на смекчаващите, така и на отегчаващите обстоятелства. Както вече беше посочено, с оглед приетата от Пловдивския апелативен съд необходимост от преквалификация на деянието от престъпление по чл.354а ал.2 т.4 вр. ал.1 вр. чл.18 ал.1 НК в такова по чл.354а ал.3 т.2 вр. чл.18 ал.1 НК /в тази връзка, има техническа грешка в изписването на санкционната норма на чл.354а ал.3 като чл.345а ал.3 НК/ е последвала и промяна на наложеното наказание лишаване от свобода, което е намалено от четири години на две години и осем месеца. Малкото количество и стойност на инкриминираното рисково наркотично вещество са отчетени и като смекчаващи обстоятелства. Липсват неотчетени обстоятелства, които да налагат по-нататъшно смекчаване на наказателноправното положение на подсъдимия. В тази връзка, настоящият състав напълно споделя доводите на апелативния съд досежно приложения на л.259 от въззивното наказателно дело трудов договор, който страда от липса на задължителни по закон реквизити. Голословни и неподкрепящи се с доказателства остават и обясненията на подсъдимия, че полага грижи за болен брат. Отношението на дееца към деянието и към неговите общественоопасни последици го определят като личност, за която тази проява не е инцидентна – същият е с обременено съдебно минало за разнообразна престъпна дейност и се ползва с недобри характеристични данни; периодът на осъществяване на наказанието е по време, когато подс. Б. изтърпява ефективно наказание лишаване от свобода, отново за престъпление по чл.354а НК, т.е. налице е престъпна упоритост, свързана със създадените навици на подсъдимия да ползва и държи наркотични вещества, като въвлича в преследването на престъпната цел и други лица. В този аспект, доводите на защитата от жалбата и пледоарията пред касационната инстанция не могат да бъдат споделени. Обективната съпоставка на смекчаващите и отегчаващи наказателната отговорност на подс. Б. обстоятелства правилно е обусловила определянето на наказанието лишаване от свобода при превес на отегчаващите отговорността му обстоятелства. Верни са съображенията на контролираната инстанция и по отношение на неналагането на кумулативното наказание глоба, както и във връзка с типа затворническо заведение, което предвид измененията в ЗИНЗС /чл.57/ и чл. 306 ал.1 т.2 НПК /обнародвани в „Държавен вестник”, бр.13, в сила от 07.02.2017г./, чието определяне вече е от компетентност на главния директор на ГД „ИН”. Предвид изложеното и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 184 от 02.08.2017г. на Пловдивския апелативен съд, втори наказателен състав, постановено по ВНОХД № 242/2016г. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.