О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 126
гр. София, 24 октомври 2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, наказателна колегия, първо наказателно отделение, в закрито заседание на двадесети октомври две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА
НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ
при участието на секретаря
и след становище на прокурор Димитър Генчев
изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова.
ч.н. дело № 1051/2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството пред ВКС е инициирано на основание чл. 44, ал. 1 от НПК, по повод постановено разпореждане № 617 от 30.09.2016 г. по ч.н.д. 292/2016 г. на Районен съд /РС/ – гр. Раднево, с което е повдигнат спор за определяне на подсъдност между РС – гр. Раднево и РС – гр. Нова Загора във връзка с разглеждане на предложение от прокурор в Районна прокуратура /РП/ – Нова Загора по чл. 157 от Закона за здравето /ЗЗ/ за задължително настаняване и лечение на П. С. П..
В писмено становище, прокурор от Върховната касационна прокуратура на Република България изразява мнение, че делото е подсъдно на РС – гр. Нова Загора.
Върховният касационен съд, в рамките на предоставените му от процесуалния наказателен закон правомощия, за да се произнесе взе предвид следното:
В РС – гр. Нова Загора е постъпило предложение от прокурор в Районна прокуратура /РП/ – Нова Загора по чл. 157 от Закона за здравето /ЗЗ/ за задължително настаняване и лечение на П. С. П..
С разпореждане от 20.09.2016 г. по ч.н.д. № 368/2016 г. на РС – Нова Загора, производството по делото е прекратено и изпратено по на РС – гр. Раднево, с аргументи, че разпоредбата на чл. 156, ал. 1 от ЗЗ предвижда, че задължително настаняване и лечение се постановява с решение от районния съд по настоящия адрес на лицето, а в случаите по чл. 154 от ЗЗ – от районния съд по местонахождението на лечебното заведение.
С разпореждане № 617 от 30.09.2016 г. по ч.н.д. 292/2016 г. на РС – гр. Раднево, съдията-докладчик е констатирал „неправилност” на изводите на РС – гр. Нова Загора и е приел липса на право и задължение за произнасяне по предложението на прокурора поради отсъствие на хипотезата на чл. 154 от ЗЗ.
Повдигнал е пред ВКС на основание чл. 44, ал. 1 от НПК настоящия спор като е обосновал подсъдност пред РС – гр. Нова Загора на основание чл. 157, предл. първо вр. чл. 156, ал. 1, предл. първо от ЗЗ.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, намира, че горепосоченото дело следва да бъде разгледано и решено по същество от РС – Нова Загора.
По отношение на задължително настаняване и лечение на лицата по чл. 155 от ЗЗ, регламентацията визира разглеждане на производството от районния съд по настоящ адрес на исканото за настаняване лице. Използван е легално предвидения в Закона за гражданската регистрация /ЗГР/ термин "настоящ адрес".
Съгласно чл. 89 от ЗГР адресът е еднозначното описание на мястото, където лицето живее или получава кореспонденцията си. Съгласно чл. 93 от същия закон постоянният адрес е такъв в населено място, което лицето избира да бъде вписано в регистъра на населението и винаги е на територията на страната. Съгласно чл. 94 от ЗГР настоящ адрес е този, на който лицето живее. Всяко лице може да има само по един постоянен и настоящ адрес.
Следователно, принципно подбраният от законодателя и житейски разбираем фактор е, че човек живее и престоява преимуществено на адреса, регистриран като настоящ. Това, обаче, не го прави закрепостен към него. По най-различни причини е възможно лицето да не пребивава на настоящия си адрес по смисъла на ЗГР. В процедура като тази по ЗЗ, където поисканото за настаняване лице се твърди, че демонстрира болестни прояви и е опасно за себе си и за хората, намиращи се точно на мястото, което то фактически обитава /както е в процесния случай и е видно от обстоятелствената част на предложението за настаняване/, понятието "настоящ адрес" не бива да се извежда на формалната база на ЗГР, а от материалите по делото. При така очертания подход настоящата инстанция намира, че визираният в чл. 156, ал. 1 от ЗЗ "настоящ адрес" не се попълва формалистично от ЗГР /макар и това да следва да е мястото, където лицето живее/, а по-скоро от смисъла, вложен в чл. 428 от НПК – фактическо местоживеене на лицето. Съгласно чл. 428 от НПК съдът по местоживеене на лицето е компетентен при прилагане на принудителна медицинска мярка по чл. 89 от НК при първоначалното вземане на такива мерки.
Видно от материалите по делото, през последните месеци, П. С. П. е лекуван, съответно е пребивавал, на територията на медицинско заведение с местонахождение, различно от неговото местоживеене в страната. След изписването му от ДПБ „Успение Богородично“ – Карлуково, обаче, лицето се е завърнало и живее към този момент в с. Пет могили, общ. Нова Загора. Това е обосновало и внасянето на предложение по чл. 157 от ЗЗ от прокурор от РП – Нова Загора, след като е преценено, че към настоящия момент здравословното състояние на лицето се влошава и то е опасно както за себе си, така и за останалите жители на с. Пет могили, общ. Нова Загора. Характерът на производството по задължително настаняване и лечение изисква изясняване на обстоятелствата, визирани в чл. 155, ал. 1 от ЗЗ и касаещи въпросите дали лицето представлява опасност за близките си и за околните. А установяването на тези обстоятелства несъмнено е свързано с поведението на лицето на мястото, където то пребивава към момента, има социални контакти и околните имат наблюдения върху болестните му прояви.
Воден от горното и на основание чл. 44, ал. 1 от НПК, Върховният касационен съд на Република България, наказателна колегия, първо наказателно отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ИЗПРАЩА ч.н.д. 292/2016 г. на Районен съд – гр. Раднево по компетентност на Районен съд – гр. Нова Загора.
Определението не подлежи на обжалване.
Препис от настоящото определение да се изпрати на Районен съд – гр. Раднево за сведение.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:.................................
ЧЛЕНОВЕ:..................................
................................... |