4 1 Р Е Ш Е Н И Е № 321 София, 25 септември 2014 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито заседание на десети септември две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: МИНА ТОПУЗОВА РУМЕН ПЕТРОВ при участието на секретаря Аврора Караджова и в присъствието на прокурора Искра Чобанова изслуша докладваното от съдия Евелина Стоянова дело № 764 по описа за 2014 година. Производството е образувано по касационна жалба на подсъдимия Ю. Н. Ш. против решение на Апелативния съд-гр.Варна, постановено по внохд № 39/14 г., с която е заявено, че наложеното наказание е „прекалено тежко” (предвид възрастта на жалбоподателя, семейното му положение), и поради това се иска неговото намаляване. Пред ВКС подс.Ш. и защитникът му поддържат жалбата. Първият представя писмена „лична защита”, а последният претендира наличието на основания не само за намаляване на наказанието, а преди това и за преквалификация на извършеното по чл.118 НК. Частният обвинител и граждански ищец – С. М., редовно призован, не се явява и не изпраща процесуален представител. Прокурорът при Върховната касационна прокуратура не намира основания за изменение или отмяна на атакувания съдебен акт. За да се произнесе ВКС взе предвид следното: С присъда по нохд № 368/13 г. Окръжният съд-гр.Разград осъдил подс.Ш. за две престъпления – по чл.115, във връзка с чл.18, ал.1 НК и по чл.339, ал.1 НК, като индивидуализирал наказанията за тях по реда на чл.58а, ал.4, във връзка с чл.55, ал.1, т.1 НК. Наложените на подсъдимия наказания съответно са: за първото престъпление 9 години и 6 месеца лишаване от свобода, а за второто – 1 година лишаване от свобода. По реда на чл.23, ал.1 НК е определено едно общо наказание – 9 години и 6 месеца лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване в затвор. Зачетено е предварителното задържане на подс.Ш. от 19.07.2013 г. до влизане на присъдата в сила. Със същата присъда подсъдимият е осъден да заплати на пострадалия С. М. М. сумата от 40 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, дължима ведно със законната лихва от датата на непозволеното увреждане – 18.07.2013 г. до окончателното й изплащане. На основание чл.53 НК съдът отнел в полза на държавата предмета на престъплението по чл.339 НК. С решение № 35 от 12.03.2014 г. по внохд № 39/14 г., образувано по жалба на подсъдимия с искане за намаляване на наказанието, ВАС потвърдил присъдата на РОС. Като съобрази горното, доводите на страните и след проверка в пределите по чл.347 НПК, ВКС, първо наказателно отделение установи: В представената пред ВКС писмена „лична защита” най-напред се отправя упрек към съда по същество, като се твърди, че той не е проявил необходимата активност да изясни обстоятелствата по делото, най-вече тези, свързани с поведение на пострадалия, позволяващо преквалификация на извършеното по чл.118 НК или по чл.119 НК. Нещо повече, заявено е наличието на условията на чл.12, ал.1, т.4 НК. Предлага се делото да се върне за ново разглеждане или реши от касационната инстанция по реда на чл.354, ал.2, т.т.1 и 2 НПК. Жалбата на подсъдимия е неоснователна. Първоинстанционното разглеждане на делото е протекло по реда на глава двадесет и седма от НПК, в частност – по чл.371, т.2 НПК. Протоколът от съдебно заседание, проведено на 15.01.2014 г., удостоверява, че съдът е изпълнил задълженията си по чл.372,ал.1 НПК – разяснил правата на подсъдимия по чл.371 НПК и го уведомил, че съответните доказателства от досъдебното производство и направеното от него самопризнание по чл.371, т.2 НПК ще се ползват при постановяване на присъдата; подс.Ш. признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и се е съгласил да не се събират доказателства за тези факти; РОС, като установил, че самопризнанието се подкрепя от събраните в досъдебното производство доказателства, с определение от същата дата обявил, че при постановяване на присъдата ще ползва самопризнанието без да събира доказателства за фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт. ВКС не установи причини, за невъзприемане на този извод на решаващия съд, убедително защитен в мотивите на присъдата при анализа на доказателствата от досъдебното производство (л.51-53). Възражението, свързано с претендирано от подсъдимия бездействие от страна на съда, е неоснователно, тъй като съдът по същество е съобразил закона и указанията по приложението му, дадени от ОСНК на ВКС с Тълкувателно решение № 1 от 2009 г., т.8, а именно – „...в пределите на проведената в съответствие с изискванията на чл.372, ал.4, във връзка с чл.371, т.2 НПК процедура (какъвто е настоящият случай), е недопустимо компетентният орган – първоинстанционен или въззивен съд, по свой почин или по искане на страните да събира доказателства за факти, несъвместими с обстоятелствената част на обвинителния акт”. Фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, приети за установени от решаващия съд (чл.373, ал.3 НПК) не дават основание за друг, различен извод, от направения от въззивния съд, относно съставомерността на инкриминираните деяния. Очевидно е, че в тези факти не се съдържат констатации за поведение на пострадалия изпълващо съдържанието на чл.12, чл.118 и 119 НК. Поради това и няма основание за преквалификация на извършеното от подсъдимия. Наложеното на подсъдимия наказание не е явно несправедливо, тъй като не е очевидно несъответно на обстоятелствата по чл.354, ал.5, т.1 НПК. И двете предходни инстанции правилно са приели, че подсъдимият е осъждан. Данните, съдържащи се в бюлетина за съдимост (т.2,л.269-271 от досъдебното производство), указват, че за периода от 1971 г. до 1997 г. жалбоподателят е бил осъждан общо 8 пъти, в това число и като непълнолетен, за различни по вид престъпления, на различни по вид и начин на изтърпяване наказания – поправителен труд, лишаване от свобода от 4, 6, 10 месеца, 1 година, 17 години; обективира се, че по-голямата част от наказанията лишаване от свобода са изтърпявани ефективно, а последното - това по влязлата в сила на 07.11.1997 г. присъда по нохд № 120/97 г., е с отлагане на изпълнението по реда на чл.66 НК за срок от три години. При направената служебна проверка се установи, че наказанието от 17 години, наложено на подс.Шериф с присъда по нохд № 113/83 г., в сила от 30.12.1983 г., за престъпление по чл.116 НК, е изтърпяно за времето от 05.06.1983 г. до 05.07.1994 г. Анализът и оценката на посочените данни за съдимост, свързано с чл.88а, ал.4 НК дават основание за извод, че подсъдимият не е реабилитиран по реда на чл.88а, ал.4, във връзка с ал.1 и 3 НК. С присъдата по нохд № 120/97 г., в сила от 07.11.1997 г., за престъпление по чл.339, ал.1 НК, на подсъдимия е било наложено наказание 1 година лишаване от свобода условно за срок от 3 години. Така определения изпитателен срок изтича на 07.11.2000 г. като за настъпване на последиците по чл.88а, ал.4 НК е необходимо не само да е изтекъл срока по чл.82, ал.1, т.4 НК (пет години) и то от деня, в който е изтекъл изпитателния срок, но и в този срок подсъдимият да не е извършил ново умишлено престъпление от общ характер, за което се предвижда наказание лишаване от свобода. Срокът по чл.82, ал.1, т.4 НК е изтекъл на 07.11.2005 г., но в него подс.Ш. е извършил инкриминираното престъпление по чл.339 НК, което препятства безусловната реабилитация по реда на чл.88а, ал.4 НК. Поради това съдът е имал право да цени като отегчаващо отговорността на подсъдимия обстоятелство съдебното му минало, съдържащо данни за осъждания за престъпления от вида на инкриминираните. Вярно е, че от изтичане на изпитателния срок, определен на подсъдимия с последната присъда от 1997 г. до извършване на инкриминираните престъпления е изтекъл известен срок, който по своя абсолютен размер не е от такова естество, че да предопредели оценката му като смекчаващо отговорността обстоятелство. С оглед на изложеното по-горе, очевидно инкриминираното държане на огнестрелно оръжие, по смисъла на чл.339 ал.1 НК е започнало три години след изтичане на изпитателния срок, за който иде реч. От друга страна, при оценката на характеристичните данни за дееца, няма как да се игнорират и тези, произтичащи от съдебното минало и конкретно извършените престъпни посегателства, които определено не са с положителен знак за подсъдимия. Отделен е въпросът, че уврежданията, причинени на пострадалия, по своето естество са тежки, необратими, от съществено значение за по-нататъшния му живот, още повече, са получени в една зряла възраст и поради това изискващи значително усилие за приемането на последиците от тях. Казаното дотук достатъчно ясно сочи, че за настоящия състав на ВКС индивидуализацията на наказанието по реда на чл.55 НК е повече от снизходително. Съобразно пределите на касационната проверка, инициирана по жалба на подсъдимия, ВКС не намира определеното му наказание за престъплението по чл.115 НК, доколкото е определящо и за общото такова, по реда на чл.23 НК, да е очевидно несъответно на обстоятелствата по чл.354, ал.5, т.1 НПК, поради което и не може да удовлетвори искането на жалбоподателя за намаляването му. По идентичен начин стоят нещата и с наказанието за престъплението по чл.339 НК. Ето защо на основание чл.354, ал.1, т.1 НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 35 от 12.03.2014 г., постановено по внохд № 39/14 г. на Апелативния съд – гр.Варна. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: