7 Р Е Ш Е Н И Е № 113 гр. София, 23 март 2023 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Наказателна Колегия, първо наказателно отделение, в публичното съдебно заседание на седемнадесети февруари, две хиляди двадесет и трета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Спас Иванчев ЧЛЕНОВЕ: Христина Михова Красимир Шекерджиев при участието на секретаря Марияна Петрова и прокурора Тома Комов, като разгледа докладваното от съдия Шекерджиев КНД №70 по описа за 2023 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството пред ВКС е образувано по касационнен протест на прокурор при Апелативна прокуратура-Пловдив срещу присъда №13 от 31.10.2022 г., постановена по ВНОХД №20215000600197/2021 г. по описа на Апелативен съд-Пловдив. С присъдата е отменена първоинстанционната присъда №260013 от 10.02.2021 г., постановена по НОХД №503/2019 г. по описа на Окръжен съд- Пловдив, като подсъдимите И. Д. Х. и Н. Т. Ц. са признати за невиновни в това, че на 06.02.2018 г. в землището на [населено място], в местността „Храстето“ в археологическа недвижима културна ценност, като съизвършители помежду си, чрез използване на технически средства- металотърсач Minelab GPX-4500 и лопата, без съответно разрешение търсили археологически обекти, като на основание чл.304 НПК и чл.9, ал.2 НК подсъдимите са оправдани по обвинението да са извършили престъпление по чл.277а, ал.3, във вр. с ал.1, във вр. с чл.20, ал.2 НК. С въззивната присъда иззетите като веществени доказателства металотърсач Minelab GPX-4500 и лопата са върнати на подсъдимия Ц. и на основание чл.190 НПК е присъдено направените по делото разноски в размер на 579 лева да останат за сметка на Държавата. С въззивната присъда е потвърдена постановената първоинстанционна присъда в оправдателните и части. В касационния протест и депозираните две допълнения към него се сочат касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и т.2 НПК. Поддържа се, че въззивната присъда е постановена при допуснати съществени нарушения на процесуални правила, изразили се в неправилен анализ на доказателствените материали. Твърди се, че незаконосъобразно въззивният съд не е кредитирал изцяло показанията на свидетелите З. и А., като неправилно не е ценил информацията, съдържаща се в тях за предходната им престъпна деятелност, както и за това, че те са имали траен интерес към търсене и намиране на археологически находки. Оспорват се и изводите на съда, че свидетелите няма как да са чули звуци от използване на металдетектора, като се твърди, че проведения следствен експеримент го е опровергал. В протеста се поддържа и оплакване за неправилно приложение на материалния закон, като се твърди, че погрешно въззивният съд е приел, че в случая е приложима разпоредбата на чл.9, ал.2 НК, като незаконосъобразно е обосновал приложението й с характеристики, относими към личността на двамата подсъдими, а не към инкриминираното деяние. Моли се да бъде съобразено, че същото не се отличава с обществена опасност, която е явно незначителна, като при преценката й не са отчетени времето, начина, и мотива за извършване на престъплението и тя неправилно е била приета за инцидентна проява в живота на двамата подсъдими. На тези основания се предлага атакуваната присъда да бъде изцяло отменена и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. В касационното съдебно представителят на държавното обвинение поддържа касационния протест и възпроизвежда оплакванията, отразени в него. Твърди, че неправилно при анализа на събраните доказателства е допуснато нарушение на чл.13 и чл.14 НПК, като погрешно са игнорирани показанията на свидетелите- полицейски служители З. и А., протокола за оглед, експлоатираните СРС и изготвените въз основа на тях ВДС. Поддържа се, че погрешно са установени релевантните факти, което е довело до неправилно приложение на материалния закон. Поддържа и оплакването за незаконосъобразно приложение на чл.9, ал.2 НК, като се твърди, че извода за незначителност на обществената опасност е погрешен, като съдът е следвало при преценката на съставомерността на поведението на двамата подсъдими да отчете предварителната подготовка за извършване на престъплението, това че мястото където е осъществено търсенето на артефакти не е случайна нива, а е такова на което са откривани и изваждани ценности. На тези основания предлага постановената въззивна присъда да бъде отменена, а делото върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Защитникът на подсъдимия Ц. оспорва касационния протест и моли да бъде преценен като неоснователен. Поддържа, че правилно не са били кредитирани показанията на свидетелите- полицейски служители, като не може да бъде възприето предложението тези доказателствени средства да бъдат кредитирани въз основа на презумпция за достоверност. Поддържа, че тя не е предвидена в процесуалния закон и не може да бъде приложена. Моли да бъде приет за верен извода на съда, че показанията на тези свидетели се опровергават от доказателствените резултати на проведения следствен експеримент (от който е видно, че те няма как да са възприели звуци от работещия металдетектор) и от изготвения протокол за оглед (от който е видно, че няма разкопаване от страна на подсъдимия Х.). Моли да бъде прието, че в случая въззивният съд правилно е приложил разпоредбата на чл.9, ал.2 НК, като законосъобразно е преценил, че инкриминираното деяние е осъществено в земеделска нива, която не е била археологически обект, в който има културни ценности и в която има единствено керамика, но не и други артефакти. Предлага да бъде отчетено и това, че не са настъпили никакви общественоопасни последици от случилото се и правилно подсъдимите са били оправдани. Защитникът на подсъдимия Х. моли атакувания съдебен акт да бъде потвърден. Поддържа, че въззивният съд е направил подробен и точен разбор на доказателствата и вярно е преценил, че в случая следва да бъде приложена разпоредбата на чл.9, ал.2 НК. Моли да бъде отчетено това, че земята, където се твърди, че е извършено престъплението е земеделска, многократно е обработвана с тежка техника и не е обявена за културна ценност. Подсъдимият Ц. моли да бъде потвърдено въззивното решение. Подсъдимият В. моли да бъде потвърдено въззивното решение. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните в производството и извърши проверка на въззивния съдебен акт, намери следното: Касационния протест е основателен. По оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуални правила: Основното оплакване, относимо към касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 НПК е за погрешен доказателствен анализ. Преди да се отговори на това възражение следва да се посочи това, че касационната инстанция (с изключение на хипотезата на чл.354, ал.5 НПК) е инстанция единствено по правото, а не по фактите. В рамките на касационното производство съдът няма правомощие да прави нови фактически изводи или да интерпретира по различен начин доказателствени източници. Подобна дейност би била свързана с проверка за необоснованост на атакувания въззивен съдебен акт, а такова касационно основание не е предвидено от законодателя. В рамките на оплакване, свързано с касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 НПК касационният съд има възможност единствено да прецени дали относимите доказателствени източни са ценени вярно и дали възприетите въз основа на тях факти и обстоятелства са правилно изведени. В рамките на така очертаните предели на касационната проверка, съдът намира, че при анализа на събраните в производството доказателства и доказателствени средства въззивният съд не е допуснал съществени фактически или логически неточности и правилно е установил релевантните за изхода на делото факти. Законосъобразно съдът не е кредитирал изцяло показанията на свидетелите З. и А. в частта им, съдържаща информация за съществуващ траен интерес на двамата подсъдими към търсене и търговия с археологически ценности. Вярно въззивният съд е преценил, че показанията в тази им част се базират на оперативна информация, събрана в хода на действия, предприети по отношение на свидетелите във връзка с разследване на други деяния. Вярно съдът е преценил, че тези обстоятелства са събрани по неустановен в начин, имат характер на оперативна информация, която не може да бъде проверена по предвиден в процесуалния закон ред и затова правилно те не са ценени. В тази връзка касационният съд не може да възприеме тезата на държавното обвинение, че показанията на свидетели полицейски служители следва да бъдат ценени на плоскостта на съществуваща оборима презумпция за достоверност. Такава презумпция не е предвидена в закона, а напротив той налага оценката на всички събрани гласни доказателства да бъда правена по идентичен начин, като същите бъдат съпоставяни и проверявани с останалите налични доказателствени източници. В мотивите на атакуваната присъда въззивният съд е посочил, че не възприема показанията на двамата свидетели и в частта им за това, че те са възприели звуков сигнал от използвания металотърсач и за това, че единият подсъдим и сочил на другия къде да прави изкопи на терена. Вярно съдът е преценил, че в тази им част показанията се опровергават от резултатите на проведения следствен експеримент и не се подкрепят от други доказателствени източници. При преценката на основателността на оплакванията за допуснати съществени нарушения на процесуални правилна следва да се отчете това, че те са все за обстоятелства, които не са свързани непосредствено с основния факт на доказване в производството. Наличието на евентуален предходен интерес на двамата подсъдими към осъществяване на нерегламентирано търсене и търговия с археологически обекти не е относим към конкретното инкриминирано деяние. По същият начин наличието или липсата на звуков сигнал от използваното техническо средство и осъществената комуникация между двамата подсъдими за това къде да бъде правен изкоп са обстоятелства, които не са пряко свързани с престъплението, тъй като не са относими към съставомерни факти. Дали при използването на металотърсача е издаван звук и как единият подсъдим е насочвал другия къде да копае са обстоятелства, които нямат значение за направените изводи, че двамата са използвали техническите средства, за да търсят археологически обекти и са правили това координирано и целенасочено. Въззивният съд е анализирал доказателствата, като е приел факти, които са му дали основание да прецени, че двамата подсъдими са осъществели престъплението от обективна и субективна страна. Ето защо дори да е допуснал неточности при преценката на определени детайли, относими към извършването на престъплението, те няма как да бъдат възприети като съществени нарушения на процесуални правила по смисъла на чл.348, ал.3 НПК и не могат да бъдат основание за отмяна на постановената въззивна присъда и връщане на делото за ново разглеждане поради допуснати нарушения на чл.13 и чл.14 НПК. Касационният съд намира за необходимо да отбележи, че действително е налице неточност в словното и цифровото изписване на обвинението в диспозитива на обвинителния акт, като в него е отразено, че подсъдимите са осъществили престъплението в археологическа недвижима културна ценност, а при цифровото изписване е отразена правна квалификация по чл.277а, ал.3, във вр. с ал.1 НК и е пропусната коректната правна квалификация по отношение на това квалифициращо обстоятелство по чл.277а, ал.2 НК. Посоченото противоречие не може да бъде преценено като съществено нарушение на процесуални правила, тъй като подсъдимите са осъдени единствено за извършено престъпление по чл.277а, ал.3, във вр. с ал.1 НК за извършване на престъплението при използване на технически средства. По отношение на това квалифициращо обстоятелство обвинителния акт е съставен без неточности или противоречия (при коректно изписани факти и право) и те от началото на края на производството са се бранили по това обвинение. След като двамата подсъдими не са признати за виновни за извършено престъпление по чл.277а, ал.2 НК погрешното словно изписване на обстоятелства, относими към това квалифициращо обстоятелство не е нарушило правото им на защита и допуснатата неточност не може да бъде преценена като съществено нарушение на процесуални правила по смисъла на чл.348, ал.3 НПК. На тези основания касационният съд прецени, че въззивната инстанция не е допуснала съществени нарушения на процесуални правила при анализа на събраните в хода на производството доказателства и доказателствени средства. По оплакването за допуснато нарушение на материалния закон: Въззивният съд изцяло е възприел изводите на първоинстанцинния съдебен състав, че подсъдимите Ц. и Х. са осъществели от обективна и субективна страна състава на престъплението по чл.277а, ал.3, във вр. с ал.1 НК, като са използвали технически средства и без съответно разрешение са търсили археологически обекти. Въззивният съд е приел, че за преценката на конкретната обществена опасност на инкриминираното деяние следва да бъдат отчетени чистото съдебно минало на подсъдимите, добрите им характеристични данни, трудовата и семейната им ангажираност, инцидентността на инкриминираната дейност и това че мястото, на което е осъществено престъплението представлява земеделска нива. Съдът е преценил, че всяко едно от тези обстоятелства има отношение за отчитане степента на увреждане на обществените отношения, свързани с опазване на културното наследство. Като е обсъдил горните обстоятелства съдебният състав е приел, че инкриминираното деяние не е престъпно, тъй като обществената му опасност е явно незначителна и след като е приложил разпоредбата на чл.9, ал.2 НК е отменил постановената осъдителна първоинстанционна присъда и изцяло е оправдал двамата подсъдими. Касационната инстанция не възприема изводите на въззивния съд. На първо място съдът погрешно е обосновал извода си за явна незначителност на обществената опасност на извършеното деяние с обстоятелства, относими към личността на двамата подсъдими. Правната теория е категорична, че обществената опасност на деянието е част от родовото понятие за престъплението, наред с деянието, противоправността, вината и наказуемостта. Тя представлява един от елементите му и е главно негово обективно свойство. Наказуемостта и противоправността на конкретното деяние е юридически израз на неговата обществена опасност. Степента на обществената опасност се определя през призмата на извършеното конкретно деяние, засягането на общия и непосредствен обект на престъплението и настъпилите от извършването му вредни последици. При преценка за наличието или липсата на обществена опасност на конкретното деяние данните относими към личността на извършителя му имат значение само когато законодателят е предвидил конкретни изисквания по отношение на субекта (например военно лице за военните престъпления, длъжностно лице при престъпленията по служба и т.н.). Тогава когато такива конкретни изисквания не са предвидени въпросите, свързани с обществената опасност следва да бъдат решени единствено на базата на обстоятелства, относими към конкретното престъпление. Въззивният съд неправилно е обсъждал и оценявал степента на засягане на обществените отношения в конкретното инкриминирано деяние като се е позовал на характеристики на извършителите- субекти на престъплението, а не на такива относими към самото престъпление. Тези обстоятелства не могат да бъдат преценявани на плоскостта на обществената опасност на деянието, а единствено при индивидуализация на наказанието. Преценката за наличието или липсата на малозначителност на обществената опасност на деянието, която е и основание за прилагане на втората алтернатива на чл.9, ал.2 НК следва да бъде правена само и единствено за обстоятелства, които са относими към съставомерните елементи на престъплението. При внимателния им преглед следва извод, че осъщественото от двамата подсъдими конкретното инкриминирано деяние не се различава съществено от всички останали престъпления с идентична правна квалификация. В случая Ц. и Х. са предприели целенасочени активни действия по търсене на археологически обекти, като са използвали класическите за тези престъпления технически средства и са действали по обичайния начин. Това, че такива ценности не са били открити категорично не се отразява на обществената опасност на деянието, тъй като в състава на престъплението е инкриминирано търсенето на такива обекти, а не тяхното откриване. Ако двамата бяха открили търсените обекти, то и деянието им щеше да има различна от настоящата правна квалификация. Касационната инстанция не възприе и изводите на въззивния съд, че има значение това, че двамата са осъществявали инкриминираната дейност в обработваема земеделска земя. Отново мястото, на което е извършвано теренното проучване не е част от характеристиките на състава на престъплението. Ето защо неправилно мястото на извършване на деянието е било ценено на плоскостта на явна незначителност на деянието поради ниска степен на обществена опасност. В подкрепа на горното е и обстоятелството, че след задържане на подсъдимите и осъществяване на проучване от компетентните власти именно мястото, на което те са осъществили престъплението е обявено за защитена територия за опазване на културното наследство, поради възможност там да бъдат открити археологически артефакти. Касационният съд възприема изобилната съдебна практика, че нормата на чл.9, ал.2 НК е приложима за всяко едно престъпление, в това число и формалните, каквото е престъплението по чл.277а, ал.3, във вр. с ал.1 НК, но приема, че това е възможно само и единствено на базата на преценка на характеристиките на конкретното деяние, които очертават съществена разлика в обществената му опасност в сравнение с други престъпления с идентична правна квалификация. Когато такава разлика липсва, извода за наличие на малозначителност е незаконосъобразен и приложението на разпоредбата на чл.9, ал.2 е недопустимо. Престъплението- предмет на това производство по своите характеристики- време, място, начин на извършване, предварителна подготовка за осъществяването му и използвани средства по никакъв начин не се различава от множество други престъпления с идентична правна квалификация, поради което и извода за явна незначителност на обществената опасност на деянието е погрешен. Предвид изложеното, касационният съд прецени, че с отмяната на постановената осъдителна присъда и оправдаване на подсъдимите с приложението на чл.9, ал.2 НК въззивният съд е допуснал неправилно приложение на материалния закон. Ето защо и на основание чл.354, ал.3, т.3 НПК атакуваната въззивна присъда следва да бъде отменена, а делото върнато за ново разглеждане от друг състава на въззивния съд. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ присъда №13 от 31.10.2022 г., постановена по ВНОХД №20215000600197/2021 г. по описа на Апелативен съд-Пловдив. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Апелативен съд-Пловдив. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.