О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 235 гр. София, 13.04. 2021 г. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и втори февруари през две хиляди двадесет и първа година, в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА като изслуша докладваното от съдия Николова т.д.№940 по описа за 2020г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.288 от ГПК. Постъпила е касационна жалба на Г. Д. Христова, срещу решение №1135 от 13.12.2019г. по т.д.№1235/2019г. на Варненски окръжен съд, ТО. С него е потвърдено решение от 08.05.2019г. по гр.д.№3188/2018г. на Варненски районен съд, с което Г. Д. Христова е осъдена да заплати на И. Р. Х. сумата от 14761 лева, представляваща сбор от внесени без правно основание суми в периода от 05.03.2013г. до 22.10.2013г. по кредитна сметка №70001516724797, разкрита на ответницата в „Уникредит Булбанк“АД във връзка с договор за кредит №TR1771094/13/13.04.2009г. с кредитополучател Г. Д. Христова, ведно със законната лихва върху главницата от предявяване на иска – 02.03.2018г. до окончателното й изплащане. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон, както и е необосновано. Касационната жалбоподателка счита за неправилен извода на въззивния съд, че тя се стреми да установи, че действителен кредитополучател по договор за ипотечен кредит е бащата на ищеца. Изтъква, че не твърди персонална или каквато и да е симулация. Твърди, че тя е действителният кредитополучател по договора за кредит, но е станала такъв по постигната договорка с бащата на ищеца той лично или чрез трети лица, включително и ищеца, да изплаща безвъзмездно кредита, като впоследствие възстанови средствата си от продажбата на закупения от жалбоподателката апартамент в [населено място]. Прави оплаквания, че съдът не е съобразил общата процесуална позиция на ищеца по заявените от нея факти, като не е взел предвид, че ищецът е отговорил уклончиво на зададените му пред първата инстанция въпроси по чл.176 от ГПК, свързани с мотивите му да преведе процесните суми по кредитната сметка на жалбоподателката. Излага доводи, че въззивният съд не е обсъдил обстоятелството, че ищецът съвсем съзнателно и по своя воля е направил плащанията не към нея, а към трето лице – банката, като касационната жалбоподателка по никакъв начин не се е разпореждала с постъпилите от ищеца суми. Поддържа,че въззивният съд не е взел предвид и факта, че искът е заведен като частичен за сумата от 1250 лева, като в първото по делото заседание е направено увеличение до пълния размер на исковата претенция. С оглед на това въззивният съд неправилно счел за неоснователно направеното от нея възражение за погасяване на част от претенцията по давност. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК поддържа основанията по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2 от ГПК за достъп на решението до касация, като сочи като обуславящи следните материалноправни и процесуалноправни въпроси: 1/В хипотезата на предявен частичен иск, увеличен до пълния си размер в рамките на същото производство, до кога тече погасителна давност за увеличената част от иска? 2/Възниква ли вземане от неоснователно обогатяване, когато е налице разместване на блага, ако в отношенията между страните съществува обвързаност от договор, гестия или деликт? 3/ Доказването на съглашение, противопоставимо на регресните права на ищеца и игнорирайки същите, свързано ли е пряко и обусловено ли е от разкриване на някакъв вид привидност още с отпускането на кредита, като същинска персонална симулация, в която кредиторът – кредитна институция, без съмнение не участва; обусловено ли е и от опровергаване на явното съдържание на нотариалния акт, с който е прехвърлено право на собственост, придобито със средствата от кредита. Поддържа, че по първия въпрос въззивният съд се е отклонил от задължителните разяснения на ТР 3/2016 от 22.04.2019г. по тълкувателно дело №3/2016г. на ОСГТК на ВКС. По втори въпрос се позовава на противоречие с практиката на ВКС, формирана с решение №67/05.04.2016г. по гр.д.№4147/2015г. на ВКС, ГК, ІV г.о., а по трети въпрос - с решение №183/01.02.2018г. по гр.д.№689/2017г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о. Поддържа, че решението на Варненски окръжен съд е постановено в противоречие с решение №76/16.05.2017г. по гр.д.№2926/2016г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и решение №98/20.05.2013г. по гр.д.№520/2012г. на ВКС, ГК, ІV г.о., в които е разгледан процесуалноправният въпрос за съдържанието на мотивите към съдебния акт. Позовава се и на недопустимост и очевидна неправилност на обжалваното решение, които обосновава с непроизнасянето на наведеното от нея възражение за погасяване на вземането по давност, в частта на вземанията над 1250 лева, във връзка с вноските, които ищецът е направил на 05.03.2013г., 08.03.2013г., 20.05.2013г., 26.06.2013г., в хипотезата на увеличен частичен иск, а в друга хипотеза – на иск, предявен в пълен размер. Ответникът И. Р. Х. оспорва жалбата, като счита, че не са налице поддържаните от жалбоподателката основания за допускане на касационно обжалване. Поддържа, че посочените в т.2 и т.3 от изложението материалноправни въпроси не са точно формулирани, същите са общи и хипотетични, несвързани с решаващите изводи на въззивния съд, а по т.4 не е изведен ясен въпрос. Твърди, че цитираните в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК решения на ВКС са постановени по въпроси, различни от поставените от касаторката. Подробни съображения са изложени в писмен отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е установил, че между „Уникредит Булбанк“ АД, [населено място] и Г. Д. Христова на 13.04.2009г. е сключен Договор за банков ипотечен кредит на физическо лице №TR 1771094/13, по силата на който банката предоставя на физическото лице ипотечен кредит в размер на 68000 евро за покупка и довършителни работи на недвижим имот, с краен срок на погасяване 20.03.2044г., като за обезпечение задължението на кредитополучателя в полза на банката е учредена договорна ипотека върху Апартамент №8 с идентификатор №07598.305.408.4, и Апартамент №78, находящ се в гр.варна,[жк], [жилищен адрес]. Установил е също, че кредитът е усвоен, като на 14.04.2009г. Г. Д. Христова е станала собственик на недвижим имот Апартамент №8 с идентификатор №07598.305.408.4, находящ се в [населено място], по силата на договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 44, том I, рег.№ 1252, нот. дело №44/14.04.2009г. на нотариус В. Д., вписан в СВп при АВп като акт №147 том 18 д.№3611. Приел е, че с представените вносни бележки с основание „вноска по кредит“, ищецът е внесъл по банковата сметка на ответницата Христова, както следва: на 05.03.2013г. – 3316 лева, на 08.03.2013г. – 60 лева, на 20.05.2013г. – 1620 евро, на 26.06.2013г. – 690 евро, на 22.10.2013г. – 6860 лева. Приел е за недоказано, че действителен кредитополучател по договора за ипотечен кредит е Р. И. Х., съответно „Консорциум реми груп“ АД. Изтъкнал е, че независимо от твърдените вътрешни отношения между ищцата и Р. Х., в качеството му на представляващ „Консорциум реми груп“ АД, не се опровергава фактът, че ответницата се е задължила по договора за кредит, отпуснат с цел придобиване на имота, но не и трето лице. Изложил е съображения, че фигурата на подставеното лице се третира като симулация и доказването й се подчинява на правилото уредено в чл.165, ал.2 от ГПК, чрез т. нар. начало на писмено доказателство, каквото по делото липсва и поради това свидетелските показания в тази насока са недопустими. Приел е за недоказано и твърдението на ответницата за това, че сумите са изплатени от ищеца – неин братовчед в изпълнение на нравствен дълг. Изтъкнал е, че по делото не е установено по безспорен начин, че обичайна практика в отношенията между страните като близки роднини е финансовото подпомагане или, че плащайки процесната сума, ищецът съзнателно е предприел действията, мотивиран от социалното и финансовото състояние на близката си в определения момент. Счел е за неоснователно и възражението на въззивницата за липса на обогатяване поради факта, че сградата, в която се ситуира придобитият имот, е все още недостроена и се руши, доколкото предмет на репариране са парични средства, предадени от ищеца, чрез внасянето им по банковата сметка на ответницата. Също е приел за неоснователно направеното от ответницата възражение за изтекла погасителна давност. Изложил е доводи, че при специалния иск по чл.55, ал.1 от ЗЗД по първия фактически състав – получено нещо без основание, давността започва да тече от получаването, тъй като към този момент липсва основанието и възниква вземането за неоснователно обогатяване. Отчитайки, че най-ранната дата на извършен паричен превод е от 05.03.2013г., а претенцията е заведена на 02.03.2018г., въззивният съд е заключил, че процесното вземане не е погасено по давност. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280 ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280 ал. 1 т.1 - т. 3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Въпросът по т.1 от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, е обуславящ за изхода на производството предвид констатациите на въззивния съд, че след като най - ранната дата на извършен паричен превод е 05.03.2013г., а исковата молба е подадена на 02.03.2018г., то цялото вземане не е погасено по давност. Тези констатации са направени в хипотезата на иск предявен като частичен и впоследствие увеличен в хода на производството до пълния заявен размер. Изпълнено е и изискването на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. На въпроса е даден отговор в задължителната практика на ВКС, обективирана в т.1 от ТР №3/2016 от 22.04.2019г. по тълкувателно дело №3/2016г. на ОСГТК на ВКС, с което е прието, че предявяването на иска за парично вземане като частичен и последвалото негово увеличаване по реда на чл. 214, ал.1 от ГПК нямат за последица спиране и прекъсване на погасителната давност по отношение на непредявената част от вземането. Поради изложеното следва да се прецени съответствието на постановеното от Варненски окръжен съд решение с разясненията, дадени с Тълкувателно решение №3/2016 на ОСГТК на ВКС. Следващите два въпроса по т.2 и т.3 от изложението не отговарят на общия критерий по чл.280 ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като не съответстват на изложените от въззивния съд мотиви. Въпросите са израз на оплакванията на касационната жалбоподателка за неправилност на извода на решаващия състав на Варненски окръжен съд за липса на валидно облигационно правоотношение между страните, в изпълнение на което са извършвани плащанията, както и за липса на доказателства за персонална симулация при сключването на договора за ипотечен кредит. Проверката на тези констатации е извън приложното поле на производството по селекция на касационните жалби. Евентуалната неправилност на приетите за установени факти и обстоятелства по спора, както и на формираните правни изводи на база на тълкуване на доказателствата, биха обусловили необоснованост на въззивния акт и подлежат на проверка само след допускане на касационното обжалване, основано на разрешаването на значим материалноправен или процесуален въпрос. Не следва да бъдат обсъждани доводите за нарушение на чл.12, чл.235 ал.2 и чл.236, ал.2 от ГПК, както и противоречие с практиката на ВКС по приложението на тези разпоредби. Касаторът е длъжен да посочи конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, т.е. който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. В настоящия случай представеното от касационната жалбоподателка изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК не съдържа формулиран изричен правен въпрос по приложението на посочените процесуалноправни норми, уреждащи правомощията на въззивната инстанция. Неоснователни са и доводите за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.2, пр.2 и пр.3 от ГПК. Съгласно задължителната съдебна практика – т.9 от ППВС №1/1985г., недопустимо е това съдебно решение, което е постановено, без да отговаря на изискванията за решаване на делото по същество, като при липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, десезиране на съда, както и когато е произнесено извън пределите на търсената от ищеца защита, обсъдени са факти, които не съставляват основание на иска. Другите процесуални нарушения на въззивния съд, дори и съществени, както и неправилното приложение на материалния закон, съставляват касационни основания по чл.281 т.3 от ГПК и подлежат на проверка след евентуалното допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Оплакванията на жалбоподателката, че въззивният съд, произнасяйки се по въведеното от нея възражение за погасителна давност, не е отчел обстоятелството, че искът е предявен като частичен и е увеличен до пълния предявен размер в хода на производството, дори и да са основателни, биха обусловили неправилност на въззивното решение, но не и недопустимост. Не е налице и основанието по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В настоящия случай въззивното решение не разкрива никой от сочените пороци. С оглед изложеното, настоящият състав на ВКС намира, че касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за проверка съответствието на обжалваното въззивно решение с практиката по уточнения от настоящия състав, съобразно т.1 от Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, въпрос: предявяването на иска за парично вземане като частичен и последвалото негово увеличаване по реда на чл.214, ал.1 от ГПК има ли за последица спиране и прекъсване на погасителната давност по отношение на непредявената част от вземането. На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касационната жалбоподателка следва да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 295,22 лв. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд О П Р Е Д Е Л И ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1135 от 13.12.2019г. по т.д.№1235/2019г. на Варненски окръжен съд, ТО. УКАЗВА на касатора Г. Д. Христова, в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото вносен документ за внесена по сметката на ВКС държавна такса в размер на 295,22 лева / двеста деветдесет и пет лева и двадесет и две стотинки/, като при неизпълнение на указанието в срок, производството по жалбата ще бъде прекратено. След представяне на вносния документ делото да се докладва на Председателя на I ТО за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето му в указания срок - да се докладва за прекратяване. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.