4 Р Е Ш Е Н И Е № 212 София, 14.10.2016 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение в съдебно заседание на петнадесети септември две хиляди и шестнадесета година в състав: Председател: СВЕТЛА ЦАЧЕВА Членове: АЛБЕНА БОНЕВА БОЯН ЦОНЕВ при секретаря Стефка Тодорова, изслуша докладваното от съдията Цачева гр.д. № 1402 по описа за 2016 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Производство по чл. 290 ГПК. С определение № 365 от 12.04.2016 г. е допуснато касационно обжалване на решение № 121 от 01.12.2015 година по гр.д. № 290/2015 година на Бургаски апелативен съд, с което е уважен иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 6 ЗОДОВ, предявен от И. И. С. от [населено място] против П.., [населено място]. Присъдена е сумата 2000 лева, съставляващи обезщетение за неимуществени вреди, причинени от изтърпяно наказание над срока определен с присъда по н.о.х.д. № 351/2008 г. на Словенски окръжен съд, както и обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 07.04.2010 г. до 25.03.2012 г. Касационно обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса за разграничението между хипотезите по т.1, т. 2 и т. 6 на чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ, а предвид настъпилите изменения в уредбата на чл. 2, ал.1 ЗОДОВ със ЗИД на ЗОДОВ, обн. в ДВ, бр. 98/2012 г., на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК касационно обжалване е допуснато и по въпроса за квалификацията на иска, когато се претендира обезщетение за вреди от изтърпяна мярка за неотклонение „задържане под стража” за срок по-голям от наложеното наказание „лишаване от свобода” на чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК. Както вече Върховният касационен съд се е произнасял по реда на чл. 290 ГПК за уеднаквяване на съдебната практика (решение № 310 от 29.10.2013 г. по гр.д. № 1384/2012 г. ІV г.о. ВКС), деликт по чл. 2, ал.1, т. 6 ЗОДОВ (ред. ДВ, бр. 38 от 2012 г.) е налице само при изпълнение на наложено наказание „лишаване от свобода” над определения с присъдата срок – когато се изтърпява наказание, наложено с влязла в сила присъда, с която лицето е признато за виновно от съда и е осъдено за извършено от него престъпление. Наложените в хода на наказателното производство мерки за неотклонение „задържане под стража” и „домашен арест” са мерки за процесуална принуда и тъй като с тях се засягат граждански права на лична свобода и неприкосновеност, съгласно чл. 59 НК времето на задържането се приспада от наложеното наказание. По своите цели и функции обаче тези временни принудителни мерки не са равнозначни на изпълнението на наложено с влязла в сила присъда наказание „лишаване от свобода”, поради което дори и когато задържането на лицето е по-продължително от срока на наложеното наказание „лишаване от свобода” и задържането не е могло да бъде приспаднато по реда чл. 59 от НК, не е налице деликт по чл. 2, ал.1, т. 6 ЗОДОВ. В този случай квалификацията на искът за вреди е по чл. 2, ал.1, т. 2 ЗОДОВ (ред. ЗОДОВ, ДВ, бр. 38 от 2012 г. в сила от 19.12.2012 г.). След изменението на ЗОДОВ с ДВ, бр. 98 от 2012 г., отговорността за вреди от незаконно търпени мерки за неотклонение „задържане под стража” и „домашен арест” над наложеното с присъда наказание „лишаване от свобода” е уредена в чл. 2, ал.1, т. 1, пр. последно ЗОДОВ – държавата носи отговорност за дейността на правозащитните органи при всички случаи на лишаване от свобода в нарушение на чл. 5, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи. Съгласно чл. 5, § 1 от Конвенцията, прогласяващ правото на свобода и сигурност, никой не може да бъде лишен от свобода, освен по силата на постановена от съд присъда; за неизпълнение на законно съдебно решение или с цел осигуряване на изпълнението на задължение, предписано от закона; при законен арест или лишаване от свобода с цел да се осигури явяване пред предвидената в закона институция при обосновано подозрение за извършване на престъпление или когато обосновано е призната необходимостта да се предотврати извършване на престъпление или укриване след извършване на престъпление; при лишаване от свобода на непълнолетно лице въз основа на законно решение, за да се осигури надзор с възпитателна цел или с цел да се осигури явяване пред предвидената в закона институция; с цел да се предотврати разпространението на инфекциозни болести, както и на душевноболни лица, алкохолици, наркомани или скитници, както и при законен арест или лишаване от свобода на лице с цел да се предотврати незаконното му влизане в страната или на лице, против което се предприемат действия за неговото депортиране или екстрадиция. Извън посочените хипотези, всеки друг случай на лишаване от свобода е в нарушение на човешкото право на свобода и сигурност, поради което държавата дължи обезщетение за причинените вреди от незаконното задържане над наложеното с присъда наказание в съответствие с чл. 5, § 5 от Конвенцията. Когато лицето е търпяло временни принудителни мерки „задържане под стража” или „домашен арест” и това задържане не е могло да бъде приспаднато по реда чл. 59 от НК, то налице е деликт по чл. 2, ал.1, т. 1, пр. последно ЗОДОВ – задържането е в нарушение на правото на свобода и сигурност, прогласено в чл. 5, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, съставена в Р. на 4 ноември 1950 г. (ратифицирана със закон - ДВ, бр. 66 от 1992 г.) (обн., ДВ, бр. 80 от 1992 г.; изм., бр. 137 от 1998 г.; попр., бр. 97 от 1999 г. и бр. 38 от 2010 г.). За да уважи претенциите за присъждане на обезщетение на основание чл. 2, ал. 1, т. 6 ЗОДОВ, въззивният съд е приел, че с постановление от 24.09.1999 г. ищецът е бил привлечен като обвиняем в извършване на престъпление по чл. 346, ал.1, вр. с ал. 2, т.1 и т. 3 вр. с ал. 5 НК при взета мярка за неотклонение „задържане под стража”. С определение от 11.01.2000 г. по н.о.х.д. № 169/2002 г. на Сливенски районен съд мярката за неотклонение е била изменена в „домашен арест”, която мярка е изменена с определение от 04.07.2003 г. на Сливенски окръжен съд в „парична гаранция” в размер на 400 лева. С присъда по н.о.х.д. № 169/2002 г. на Сливенски районен съд ищецът е бил признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 215, ал 2, т.1НК вр. с чл. 20, ал. 2 НК. Присъдата на първоинстанционния съд е била отменена и ищецът оправдан по обвинението по чл. 215 НК с влязла в сила присъда по н.о.х.д. № 84/2006 г. на Сливенски окръжен съд. Производството е било възобновено по искане на Прокуратурата на Република България с решение по н.о.х.д. № 181/2008 на Върховния касационен съд, ІІІ н.о., а с присъда № 4 от 23.09.2009 г. по н.о.х.д. № 351/2008 г. на Сливенски окръжен съд ищецът е бил признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 215, ал 2, т.1НК вр. с чл. 20, ал. 2 НК, за което му е било наложено наказание лишаване от свобода за срок от три години при първоначален строг режим. На основание чл. 59 НК от изтърпяване на наказанието е приспаднато времето, през което ищецът е бил с мярка за неотклонение „задържане под стража” и „домашен арест”. Присъдата е влязла в сила с постановяване на решение № 82 от 07.04.2010 г. по н.д. № 610/2009 г. на Върховния касационен съд, ІІ н.о. и не е била приведена в изпълнение, тъй като наказанието е било изтърпяно при приложението на чл. 59, ал.1 НК. При така установените факти е прието, че ищецът е изтърпял наказание „лишаване от свобода” за време от една година и осем дни над постановения с присъдата размер; че наложената му процесуална принуда му е причинила стрес, чувство на изолираност и депресия от невъзможността да участва пълноценно в живота на семейството си. Прието е, че за причинения деликт ответникът Прокуратурата на Република България отговоря имуществено на основание чл. 2, ал.1, т. 6 ЗОДОВ за изтърпяване на наказание над определения срок. При условията на чл. 52 ЗЗД е определено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 2000 лева. За разликата до предявения размер от 50000 лева предявеният иск е отхвърлен като неоснователен. Върху размера на обезщетението за неимуществени вреди е присъдена и законна лихва, считано от 26.03.2012 г., тъй като вземането преди тази дата е погасено по давност на основание чл. 111, б. „в” ЗЗД. В касационната жалба против решението на Бургаски апелативен съд, постъпила от П... чрез Апелативна прокуратура [населено място] се поддържа, че съдът е определил неправилна правна квалификация на спорното право, което е лишило касатора от възможността да представи доказателства в подкрепа на въведените възражения срещу ищцовата претенция. Ответникът по касационната жалба И. И. С. не взема становище. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че касационните оплаквания срещу въззивното решение са основателни. Въззивният съд не е съобразил, че определената от първоинстанционния съд квалификация на иска по основание чл. 2, ал.1, т. 6 ЗОДОВ е неправилна и в нарушение на т. 2 от ТР № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК не е определил сам вярната квалификация по чл. 2, ал.1, т. 2 ЗОДОВ в редакция преди изменението с ДВ, бр. 98 от 2012 г. Допуснатото нарушение налага връщане на делото на въззивната инстанция, която следва да даде служебно указания на страните относно подлежащите на доказване факти, за да бъде обезпечено правилното приложение на материалния закон по спора. Воден от изложеното, Върховния касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 121 от 01.12.2015 година по гр.д. № 290/2015 година на Бургаски апелативен съд и ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: