Р Е Ш Е Н И Е № 317 гр.София, 27.06.2012 г. Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на тринадесети юни две хиляди и дванадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов Борис Илиев при секретаря Райна Пенкова и прокурора като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 117/ 2012 г. за да постанови решението, взе предвид следното: Производството е по чл.290 от ГПК. С определение № 262/ 01.03.2012 г. на ВКС, ІV г.о. по гр.д.№ 117/ 2012 г., по жалба на М. Х. Г. е допуснато касационно обжалване на въззивно решение на Русенски окръжен съд № 578 от 21.11.2011 г. по гр.д.№ 902/ 2011 г., с което е обезсилено решение на Русенски районен съд по гр.д.№ 10064/ 2010 г. и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. Обжалването е допуснато по процесуалноправния въпрос съставлява ли произнасяне по непредявен иск неправилната квалификация на спорното право от първата инстанция. Отговорът е отрицателен, съгласно установената вече от Върховния касационен съд практика по чл.291 от ГПК (срв. решения на ВКС № 45/ 20.04.2010 г. по т.д.№ 516/ 2009 г., ІІ т.о., № 539/ 13.12.2011 г. по гр.д.№ 1844/ 2010 г., ІV г.о., № 71/ 23.02.2012 г. по гр.д.№ 594/ 2011 г., ІV г.о. и др.). Според тази практика определянето на правната квалификация на предявения иск е задължение на сезирания съд и се извършва въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума искане за защита. Неправилната правна квалификация е нарушение на материалния закон, поради което съставлява основание за отмяна на първоинстанционното решение и за разрешаване на спора по същество чрез произнасяне по основателността на предявения иск, а не води до недопустимост на решението като основание за неговото обезсилване. Въззивният съд следва да разреши спора в съответствие с действителното правно основание на исковата претенция, като обсъди защитните тези на страните във връзка със събраните доказателства и изложи собствени мотиви за основателност или неоснователност на иска. При този отговор на въпроса, обусловил допускането на касационно обжалване, съдът намира жалбата срещу въззивното решение за основателна. Същото е постановено при наличие на касационно основание по чл.281 т.3 пр.2 от ГПК, защото след като е констатирал произнасяне от първата инстанция по неправилно квалифициран иск (а не по непредявен иск), въззивният съд е обезсилил акта й, вместо да се произнесе по същество по предявения иск. Ето защо решението следва да бъде отменено, а делото – върнато на окръжния съд за разглеждане на предявения иск по чл.55 ал.1 от ЗЗД. Неоснователно пред касационната инстанция ответницата се позовава на Тълкувателно решение № 2 от 29.03.2012 г. на ОСГТК на ВКС, за да обоснове обратен извод. С въпросното решение ВКС е отказал да даде задължително тълкуване по въпроса кога правната квалификация е свързана с допустимостта на обжалваното решение, именно защото в практиката няма противоречия по въпроса. След като искането за тълкуване е отклонено, обвързваща практика на ВКС не е формирана. Освен това изрично в мотивите на решението е посочено, че правната квалификация е свързана с допустимостта на решението само при нарушение на диспозитивното начало – произнасяне извън заявения обем и предмет на търсената защита. Обратно, когато произнасянето е в рамките на твърденията (даване на определени суми пари при липса на основание) и петитума (осъждане за плащане за тези суми), но тези доводи и искане са подведени към погрешна правна норма (чл.59 от ЗЗД вместо чл.55 от ЗЗД), решението не е недопустимо, а неправилно. При новото разглеждане на делото въззивният съд следва да има предвид вече установената съдебна практика по редовността на исковата молба, с която се предявява иск за връщане на нещо, дадено без основание, при отпаднало основание или поради неосъществено основание (срв. напр. Решение на ВКС, ІV г.о. № 29/ 28.03.2012 г. по гр.д.№ 1144/ 2010 г.). В обстоятелствената част на исковата молба, с която се предявява иск за връщане на полученото без основание, ищецът е длъжен да посочи единствено какво е дал на ответника и да заяви, че даденото е без основание. Когато ответникът по иска възрази, че съществува основание да получи даденото и посочи какво е то, ищецът може да репликира, че претендираното основание е нищожно, като посочи фактите, които го опорочават. Допустимо е ищецът, който знае претенциите на ответника за наличие на някое правно основание, да ги оспори още преди да са заявени с отговора на исковата молба и да направи реплика, че това основание е нищожно. Това ищецът може да стори, но не е длъжен, защото съдът не може да изисква от него да направи реплики на още непредявени от ответника възражения. В конкретния случай исковата молба е редовна, защото ищцата е посочила в нея какво е дала на ответната страна и че това е станало без основание. Въпреки това още първата инстанция (неправилно) е изискала уточняване на обстоятелствата, при които ищцата претендира да е възникнало за нея правото на връщане на сумата. В изпълнение на указанията ищцата е била принудена да предположи ще твърди ли ответника наличие на основание и какво ще е то и да репликира, че основанието е отпаднало. След като е получила препис от исковата молба, ответницата е възразила, че е получила сумата, чието връщане ищцата претендира, на основание договор за наем (наличието на такъв е в нейна доказателствена тежест). Ищцата е репликирала, че е ползвала вещта по силата на договор за заем за послужване (този факт пък е в нейна доказателствена тежест). Ответницата е направила и евентуално възражение за прихващане – ако съдът приеме, че дължи връщане на сумите, дадени без основание, то в такъв случай и ползването на вещта за исковия период е било без основание и ищцата й дължи парично обезщетение (чл.59 ал.1 от ЗЗД). Поискано е двете насрещни вземания да бъдат компенсирани до размера на по-малкото от тях. По този начин всяка от страните е изложила твърдения за пораждащите претендираните права факти и е уточнила каква защита търси от съда, поради което няма основания да се изисква отстраняване на нередовности на исковата молба Това, което всъщност е останало неизяснено и което трябва да бъде уточнено, е периодът и размерът на вземанията, с които е заявено възражение за прихващане. Това уточнение обаче се дължи от ответницата, а не от ищцата и не е въпрос на редовност на исковата молба. Същото следва да се изиска от въззивния съд преди новото разглеждане на делото . При това решение на касационната инстанция произнасяне по разноските не може да има (арг. от чл.294 ал.2 от ГПК), а същите следва да се възложат след постановяване на решение по същество на спора с оглед уважаването или отхвърлянето на иска. По изложените съображения съдът Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение на Русенски окръжен съд № 578 от 21.11.2011 г. по гр.д.№ 902/ 2011 г. и ВРЪЩА делото на същия съд за ново разглеждане от друг състав. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: