Р Е Ш Е Н И Е № 294 Гр.София, 25 юни 2012 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в съдебно заседание на осемнадесети юни, две хиляди и дванадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЛИЛЯНА МЕТОДИЕВА ЧЛЕНОВЕ: ТАТЯНА КЪНЧЕВА ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА При участието на секретаря ПАВЛОВА В присъствието на прокурора МИХАЙЛОВА Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д. 893/12 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: С решение № 8/17.02.12 г.,постановено он АС-Варна /ВнАС/ по В.Н.Д. 446/ 11 г., е потвърдена присъда № 23/30.11.11 г., постановена от ОС-Разград /РзОС/ по Н.Д.24/11 г. С последната подсъдимите Ю. Б. А. и Х. Г. А. са признати за виновни и осъдени за извършени от тях престъпления по чл.277 А,ал.7 НК и вр.чл.54 НК им е наложено наказание лишаване от свобода за срок от по една година и шест месеца, чието изтърпяване е отложено с изпитателен срок от три години и шест месеца. И двамата са признати за невиновни и оправдани по повдигнатото им обвинение по чл.278 А,ал.1,пр.1 вр.чл.26,ал.1 вр.чл.20,ал.2 НК. Поради неатакуване на присъдата в оправдателната част, същата е влязла в сила. Постъпила е лична жалба до ВКС от подсъдимия А., в която той настоява за незаконосъобразност на решението на ВнАС в неговата потвърдителна осъдителна част, искайки намаляване на така определеното наказание. Постъпила е и жалба от двамата подсъдими, подадена чрез техния защитник, с оплакване за незаконосъобразност на атакувания съдебен акт и неподкрепяне на приетата виновност на дейците от събрания по делото доказателствен материал. Словно се иска върховната съдебна инстанция по наказателни дела да прецени, че става дума за несъставомерно деяние, да бъдат отменени присъдата и решението и делото да бъде върнато за ново разглеждане. Цифрово е посочено основанието по чл.354,ал.1,т.3 вр.чл.348, ал.1, т.3 НПК, което означава, че се иска изменение на решението на въззивния съд в посока на намаляване на наложеното и на двамата дейци наказание, като определено при условията на явна несправедливост. В съдебно заседание пред ВКС защитникът на подсъдимите /които не се явяват,редовно призовани/ поддържа жалбата с изложените в нея доводи, но основно моли за оправдаването им директно от ВКС поради несъставомерност на вменената престъпна дейност. Прокурорът от ВКП е на мнение, че сезиращият висшата съдебна инстанция по наказателни дела документ е неоснователен. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид жалбите и изтъкнатите в тях доводи, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по чл.347 НПК, намира за установено следното: Аргументът, който следва да бъде обсъден в самото начало, е дали съдилищата по фактите и в частност въззивната инстанция, чийто акт се атакува пред ВКС, са направили некачествена доказателствена преценка, довела и до неправилно формирана съдебна воля, очертаваща извод за допуснато съществено процесуално нарушение по смисъла на чл.348,ал.1,т.2 НПК. Отправеният от страна на защитата подобен упрек е несъстоятелен. Съдилищата са обосновали становището си за извършени от касаторите престъпления по чл.277 А,ал.7 НК не само с намерените и иззети по делото веществени доказателства. Изводът, направен по назначената в хода на производството археологическа експертиза е, че последните са предназначени за търсене на археологически обекти. Само по себе си това обстоятелство не би било достатъчно за приемане на присъствие на признаците на процесното деяние, ако не биха били набавени и други доказателства, подробно обсъдени от РзОС и ВнАС. Такива са например информационните масиви, извлечени от приложените по делото ВДС, материализирали реализирани по надлежен ред СРС-та. За тях е формулиран правилен извод, че се отнасят до поведение на дейците, очертаващо сериозно съпричастие към търсене на археологически обекти /както е повдигнато обвинението/, а следователно и до познание за предназначението на инкриминираните им вещи. Обстоятелството, че в разговорите се говори и за предмети, на които е придаден характер на археологически ценности, както се изтъква в жалбата, можещи да бъдат обект на търговия с културни, но не и с археологически находки, не е единственото такова. Съдилищата са направили цялостен анализ на водените телефонни разговори и са стигнали до вярно заключение за дейността, с която подсъдимите са се занимавали по принцип. Действително, инкриминираните вещи могат да бъдат приети като такива с двойно предназначение, или казано другояче, ползвани за реализиране и на разрешени от закона цели. Преценката на доказателствените материали обаче указва на неправомерното им използване именно с оглед търсене на археологически обекти. В този смисъл не може да се твърди, че незаконосъобразно върху подсъдимите е прехвърлена тежестта на доказване на обстоятелството за ползване на процесните уреди за законна дейност. Следващият въпрос, на който трябва да се обърне внимание, е относим към релевирани в жалбата оплаквания за нарушение на материалния закон с осъждането на касаторите за извършени от тях престъпления по чл.277 А,ал.7 НК, при явна несъставомерност на поведението им. Тези проблеми са били поставяни и пред въззивната инстанция, а и пред първостепенния съд. Първо, в жалбата се твърди, че нормата на чл.277 А,ал.7 НК е бланкетна. РзОС и ВнАС /вторият, доколкото е възприел позицията на основния съд/ са отхвърлили този аргумент с обяснение, че чл.277 А,ал.7 НК не препраща към конкретни правила на актуалния към извършване на престъплението Закон за културното наследство /ЗКН/ или подзаконови актове в тази връзка. Той третира, както и други текстове от особената част на НК, общовалидни забрани- в случая, да се брани националното културно наследство. И при старата законодателна уредба за културните ценности, и сега, движимите и недвижими паметници на културата /преди/ и културните ценности /сега/ са обект на закрила по силата на специално законодателство. Анализиране на обстоятелства по последното стои в основата на преценката дали поведението на определено лице се очертава като престъпно и се субсумира под конкретен състав на някое престъпление, имащо като непосредствен обект на посегателство обществените отношения, касаещи защитата на културното наследство. Този анализ навежда на общ извод, че нематериалното и материалното недвижимо и движимо наследство като съвкупност от културни ценности, които са носители на историческа памет, национална идентичност и имат научна или културна стойност /чл.2,ал.1 от ЗКН/, са обект на специален режим. Същият се урежда както от закона, така и от подзаконови актове. Тук е мястото да се подчертае, че тези проблеми трябва да бъдат разглеждани във всяко наказателно производство, което по правило, с оглед характера на изследваните предмети, става не без помощта на съответни експертизи. Това е повече от обяснимо, предвид невъзможността органите на досъдебното производство, а в хода на съдебното такова и самият съд, да имат специални знания, които да им позволят без експертна помощ да дадат отговор на въпросите, очертаващи предмета на доказване на престъпленията по чл.277 А-чл.278 Б НК. По този начин се отговаря и на изискванията на чл.144,ал.1 и чл.102 НПК. Казаното по принцип е относимо пряко към оплакването за неприемане на нормата на чл.277 А,ал.7 НК като бланкетна такава. Изложената теза на РзОС не се възприема от ВКС, най-малко защото понятия относно културните ценности, обект на защита по материалния наказателен закон, са уредени в специалното законодателство и за тях липсват легални определения в НК. Анализът на диспозицията на чл.277 А,ал.7 НК навежда на извод, че изяснимото по смисъла на ЗКН обстоятелство е “археологическият обект” и дали съответните предмети са предназначени или служат за предвидените в закона дейности по отношение на археологически обекти. Същевременно обсъжданият законов текст не се попълва изцяло от правило за поведение, предвидено в специалното законодателство- ЗКН, чието неспазване да е въздигнато като единствен обективен елемент на съответното престъпление. Въпрос на разбор на конкретните материалноправни норми е да се изясни до каква степен техните диспозиции се запълват чрез понятия и/или поведение, предвидено в специалното законодателство извън наказателното. Разпоредбите на чл.277 А-чл.278 Б НК са изготвени в съгласие със законодателна техника, според която съдържат в себе си алинеи, в голяма част от случаите визиращи различни състави на престъпления. Те подлежат на внимателна и специфична преценка във всеки казус, но в основата им стои понятийният апарат на ЗКН. Второ, в жалбата са изложени пространни аргументи за това що са “специални технически средства” по смисъла на параграф 4,т.2 от допълнителните разпоредби към ЗКН /в редакцията към момента на извършване на деянието/, предназначени за теренни археологически проучвания. И тъй като процесните предмети били такива, не било възможно да се постигне по отношение на тях регистрация на основание чл.152,ал.2 ЗКН по Наредба № Н-00-0001 от 14.02.11 г.за извършване на теренни археологически проучвания, създадена на основание чл.147,ал.6 ЗКН, поради приемане на същата по-късно от инкриминираната дата-16.08.10 г. Тези аргументи са изтъквани пред ВнАС и им е даден бегъл отговор. На стр.14 от мотивите на първостепенния съд обаче, възприети изцяло от въззивната инстанция, е изложено подробно разяснение, с което касационният съд се солидаризира. Трябва да се добави, че специалните технически средства по ЗКН са определени и са предназначени за законна дейност по теренно проучване на археологически обекти от оторизирани лица, като по отношение на тези предмети е предвиден регистрационен режим. При липса на цел за разкриване или провеждане на археологически проучвания и присъствие на използване на специалните технически средства по принцип, не се дължи допускане на регистрация. Такова е разрешението, дадено по решение №4188/ 22.03.12 г.,постановено от Върховния административен съд, 1 отделение, по административно дело № 7375/11 г. Вещите, предвидени в чл.277,ал.7 НК-предмети, материали,оръдия или компютърни програми, включват в себе си и определимите като специални технически средства по смисъла на ЗКН вещи, но и други. Всички те може да са законно придобити, ала са предназначени или послужили за визираната в посочената разпоредба незаконна дейност по търсене, съхранение, изменение или пренасяне на археологически обекти. Поставеният проблем е ясен в материалноправен аспект и наличието на признаците на коментираната разпоредба е предмет на доказателствено представяне по конкретното дело. За процесните подсъдими,както вече бе споменато, е установено, че са съпричастни към незаконна дейност по дирене на археологически обекти. Такова поведение в крайна сметка са приели съдилищата по фактите, въпреки че както твърди защитата, са третирали и поведение на подсъдимите, за което са оправдани, а именно- по отношение на културна вещ с придаден й вид на археологическа ценност. Това обаче е направено наред с другите данни за противозаконна дейност на А. и А.. Не е дадена вяра на изявленията на дейците, че не знаят за какво служат вменените им предмети, които може да се приеме,че са свободно придобити. Предвид изложените аргументи не може да се претендира осъждането на касторите в нарушение на материалния закон при несъставомерност на осъществената от тях дейност. Следователно не е налице касационното основание по чл.348, ал.2 вр.ал.1,т.1 НПК. На последно място, в личната жалба на А. е отправено искане за намаляване на наложеното му наказание, с налично единствено позоваване на липса на престъпление. В жалбата на защитата пък само цифрово е посочено касационното основание по чл.348,ал.1,т.3 НПК. Липсват конкретни аргументи, които върховната съдебна инстанция по наказателни дела да обсъжда в насока на явна несправедливост на наложените на дейците наказания. Водим от изложените съображения и на основание чл.354,ал.1,т.1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 8/17.02.12 г.,постановено от АС-Варна по В.Н.Д.446/11 г. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/