Р Е Ш Е Н И Е № 96 гр. София, 24 март 2015 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и седми февруари две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Костова ЧЛЕНОВЕ: Блага Иванова Румен Петров при участието на секретаря Аврора Караджова и на прокурора Тома Комов, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 1924 / 2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната проверка се извършва по жалба на подсъдимия И. И. Р., чрез защитника му адвокат С. Д. от АК – [населено място], срещу решение № 144 от 21 октомври 2014 година на Варненския апелативен съд, по внохд № 32/2014 година, с което е изменена в наказателно-осъдителната й част и потвърдена в останалата й част присъда № 19 от 14 декември 2013 година на Добричкия окръжен съд, постановена по нохд № 386 / 2013 година по описа на този съд. Единственият повод за оспорване на въззивното съдебно решение е недоволството на подсъдимия Р. от размера на наложеното му наказание лишаване от свобода, което той намира за явно несправедливо и претендира неговото намаляване. В подкрепа на възражението си излага доводи, свързани със степента си на участие в извършване на инкриминираното деяние и водещата роля в него на другия подсъдим и съучастник В. Х., който не е подал касационна жалба. Изложеното ангажира отменителното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. В съдебно заседание пред ВКС жалбоподателят-подсъдим И. Р. участва лично и със защитника си адвокат Д., който поддържа жалбата при направеното в нея възражение, с доводите в негова подкрепа и отправеното до съда искане. Частният обвинител и граждански ищец К. М. Б. не участва лично, редовно призован. Не се явява и процесуалният му представител адвокат М. Т. от АК – [населено място], също редовно призована. По делото не е представено писмено становище по касационната жалба на подсъдимия Р.. Подсъдимият Х., по отношение на когото присъдата е влязла в сила поради това, че не е оспорена реда на касационното обжалване, не се явява пред ВКС, като изрично е заявил нежеланието си за лично участие в производството пред тази инстанция. Участва защитникът му адвокат В. от АК – [населено място], която не изразява конкретно становище по основателността на касационната жалба. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата и оставяне в сила на атакувания съдебен акт. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: Първоинстанционното разглеждане на делото е проведено по реда на Глава двадесет и седма от НПК, в хипотезата на чл. 371, т. 2 от НПК – при признаване изцяло от подсъдимите Р. и Х. на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и изразено от двамата съгласие да не се събират доказателства за тези факти. След надлежна преценка на обстоятелствата по чл. 372, ал. 4 от НПК, съдът е провел процедурата на съкратеното съдебно следствие и е постановил присъда, с която е признал подсъдимия И. И. Р. за виновен в това, че на 06. 07. 2013 година, в [населено място], [община], в съучастие като съизвършител с подсъдимия В. Д. Х., е отнел чужди движими вещи на обща стойност 29. 70 лева от владението на М. К. Б. от същото село, с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила, вследствие на която му причинил средни и тежки телесни повреди (счупване на пет ребра, кръвоизлив в левия бял дроб, бронхопневмония, руптура на слезката, кръвоизлив в коремната кухина и отстраняване на слезката), от които последвала смъртта на Б. на 19. 07. 2013 година, поради което и на основание чл. 199, ал. 2, т. 1, предл. 1 и предл. 2 във вр. ал. 1, т. 3 във вр. чл. 198, ал. 1 във вр. чл. 20, ал. 2 от НК и при условията на чл. 58а, ал. 2 от НК, го е осъдил на „доживотен затвор”, заменен с двадесет години лишаване от свобода, които да изтърпи при първоначален „строг” режим в затвор или затворническо заведение от закрит тип. Съдът е зачел времето, през което подсъдимият е задържан в условията на мярка за неотклонение „задържане под стража”, считано от 07. 07. 2013 година и се е произнесъл надлежно по веществените доказателства по делото. С присъдата е ангажирана наказателната отговорност и на подсъдимия В. Д. Х. за престъплението по чл. 199, ал. 2, т. 1, предл. 1 и предл. 2 във вр. ал. 1, т. 3 във вр. чл. 198, ал. 1 във вр. чл. 20, ал. 2 от НК, като му е наложено наказание „доживотен затвор”, заменено при условията на чл. 58а, ал. 2 от НК, с двадесет и пет години лишаване от свобода. Съдът е осъдил двамата подсъдими да заплатят солидарно на гражданския ищец К. М. Б. сумата от 100 000 (сто хиляди) лева, представляваща обезщетение за причинените му от престъплението неимуществени вреди, заедно със законните последици. Присъдил е дължимата държавна такса върху тази сума, както и направените по делото разноски, като ги е възложил в тежест на подсъдимите. В производство, инициирано по жалби на подсъдимите Р. и Х., е постановен атакуваният сега по реда на касационното обжалване въззивен съдебен акт, с който присъдата е изменена само в частта относно размера на наложените на двамата подсъдими наказания, като те са намалени съответно на двадесет години лишаване от свобода за подсъдимия Х. и на осемнадесет години лишаване от свобода – за подсъдимия Р., редуцирани при условията на чл. 58а от НК на тринадесет години и четири месеца за първия и на дванадесет години - за втория подсъдим. Присъдата е потвърдена в останалата й част. Касационна жалба срещу решението на въззивния съд е подал само подсъдимият Р.. Жалбата е процесуално допустима, а разгледана по същество, тя е неоснователна. Подсъдимият Р. възразява тежестта на ангажираната му наказателна отговорност, като нейната явна несправедливост се дължи, според него, на обстоятелството, че съдът не е отчел в достатъчна степен липсата на минали осъждания и степента на неговото участие в осъществяване на инкриминираното деяние, в което водеща роля е имал подсъдимият Х., поради което наказанието му следва да бъде определено към предвидения в закона минимум и в размер, значително по-малък от този на наложеното на другия подсъдим наказание. Както вече бе посочено, разглеждането на делото пред първата инстанция е протекло по реда на Глава двадесет и седма от НПК, в хипотезата на чл. 371, т. 2 от НПК. Това обвързва редуцирането на наложеното наказание по някоя от хипотезите на чл. 58а от НК. Инкриминираното деяние е извършено от подсъдимия Р. на 06. 07. 2013 година, т. е. при действието на нормата на чл. 58а от НК в сегашната й редакция (ДВ, бр. 26 / 2010 година). За извършеното от подсъдимия Р. престъпление законът предвижда наказание от петнадесет до двадесет години лишаване от свобода, доживотен затвор или доживотен затвор без замяна. Въззивният съд е приел, че определянето на наказанията на двамата подсъдими от първоинстанционния съд по втората алтернатива – доживотен затвор, преди редуцирането им по чл. 58а от НК, не съобразява в достатъчна степен чистото съдебно минало на двамата, съжалението на всеки от тях за стореното, поради което е изменил присъдата, определяйки наказанията им по най-леката алтернатива - „лишаване от свобода” и в рамките на предвиденото наказание от петнадесет до двадесет години (с. 6-7 от решението). На подсъдимия Х. е определено наказание при максимално предвиденото в закона за този вид наказание – двадесет години лишаване от свобода, а на подсъдимия Р. – осемнадесет години лишаване от свобода, съответно редуцирани до тринадесет години и четири месеца и до дванадесет години лишаване от свобода. Доводите в касационната жалба за игнориране от страна на съда на установените по делото смекчаващи отговорността на подсъдимия Р. обстоятелства и за несъответствие на размера на наказанието с този на другия подсъдим по делото, не могат да бъдат споделени. Известно е, че обществената опасност на деянието, наред с тази на дееца, изрично са посочени в чл. 54 от НК като обстоятелства, които следва да бъдат съобразени при определяне на конкретната тежест на извършеното престъпление. В рамките на тази преценка се вземат предвид както обективното отрицателно въздействие на извършеното върху обекта на престъплението, върху обществените отношения въобще и съзнанието на гражданите (конкретният престъпен резултат, други несъставомерни вредни последици, начинът и средствата за въздействие и пр.), така и субективните му характеристики (подбуди за извършването, борба на мотиви, цели на дееца и пр.). Така че, съдът винаги дължи оценка на конкретната обществена опасност на деянието, с всички посочени по-горе нейни елементи и параметри. В настоящия случай, въззивният съд е изпълнил това свое задължение и е изложил съображенията си за степента на обществена опасност на деянието (л. 6 от решението), които няма причини да не бъдат споделени, защото съответстват на данните по делото. Проявената безпричинна жестокост по отношение на възрастния пострадал Б. и нанесеният му жесток побой, единствено с цел да бъдат отнети незначителна сума и вещ на ниска стойност, при сериозно и тежко засягане на телесния му интегритет, довело до смъртта му, сочат на висока степен на обществена опасност на деянието и на извършителите. Обстоятелството, че побоят е нанесен от подсъдимия Х., докато подсъдимият Р. е претърсвал къщата за пари и ценности, в достатъчна степен е отчетено от предходните съдебни инстанции при индивидуализацията на наказанието на всеки от тях. Не могат да бъдат споделени и доводите на защитата във връзка с липсата на минали осъждания по отношение на Р. – този факт е съобразен от съда и изрично посочен в мотивите на съдебния акт, като е обективиран в определянето на наказанието му по най-леката алтернатива и на практика под минималното предвидено в закона наказание. Направеното от подсъдимия Р. признание на фактите по реда на чл. 371, т. 2 от НПК, не следва да се третира като допълнително смекчаващо отговорността му обстоятелство, освен ако съставлява елемент от цялостно процесуално поведение на подсъдимия, спомогнало за своевременно разкриване на престъплението и неговия автор (ТР № 1/2009 година на ОСНК, т. 7). А настоящият случай очевидно не е такъв. Така че, при оценката на обстоятелствата, релевантни за индивидуализацията на наказанието, съдът в достатъчна степен е съобразил всички данни по делото и е формирал правилни правни изводи. Така определено, наказанието на подсъдимия Р. удовлетворява изискванията на чл. 54 от НК и изпълнява целите на личната и генералната превенция за подсъдимия и за другите членове на обществото по чл. 36 от НК, поради което не се явява явно несправедливо по смисъла на чл. 348, ал. 5, т. 1 от НПК. При касационната проверка не бяха установени нарушения, за които настоящата инстанция може да следи служебно, каквито са абсолютните процесуални нарушения по чл. 348, ал. 3, т. 2 – 4 от НПК и нарушенията на материалния закон, накърняващи съществено интересите на подсъдимия. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 144 от 21 октомври 2014 година на Варненския апелативен съд, по внохд № 32 / 2014 година, с което е изменена в наказателно-осъдителната й част и потвърдена в останалата й част присъда № 19 от 14 декември 2013 година на Добричкия окръжен съд, постановена по нохд № 386 / 2013 година по описа на този съд. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.