РЕШЕНИЕ № 16 София, 02. март 2021 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение в публично заседание на двадесет и седми януари две хиляди двадесет и първа година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев Димитър Димитров при участието на секретаря Р. Пенкова като разгледа докладваното от съдията Б. Белазелков гр.д. № 1914 по описа за 2020 година, за да се произнесе, взе пред вид следното: Производство по чл. 290 ГПК. Допуснато е касационното обжалване на решение № 27/06.01.2020 на Софийския апелативен съд по гр. д. № 5931/2018, с което е потвърдено решение № 3719/07.06.2018 на Софийския градски съд по гр. д. № 1891/2015, с което е отхвърлен предявеният иск, квалифициран от съда, като такъв по чл. 4, § 3 ДЕС, вр. с чл. 63 ДФЕС за заплащане на неимуществени вреди в размер на 50.000 лева и имуществени вреди в размер на 3.886.636,49 лева. Обжалването е допуснато поради значението на процесуалноправните въпроси: когато националният съд се е произнесъл по иск, който съчетава предпоставки по иск за реализиране на отговорността на държавите-членки за вреди от нарушение на правото на ЕС и иск по чл. 49 ЗЗД, решението му неправилно ли е или недопустимо; кой е процесуалният ред, по който трябва да бъдат разгледани исковете за реализиране на отговорността на държавите-членки за вреди от нарушение на правото на ЕС, предявени преди изменението на ЗОДОВ от ноември 2019 г.; и задължен ли е въззивният съд да обсъди аргументите на жалбоподателя за наличието на „необичаен търговски риск, отвъд нивата на риска, който е характерен за всяко търговско предприятие“ по смисъла, вложен в това понятие от СЕС по делото Fresh Marine Company A/S, Дело Т-178/98 (потвърдено от СЕС по Дело С-472/00 Р), като изследва дали такъв риск е налице с оглед на твърдените и доказани по делото обстоятелства; както и по материалноправните въпроси: кои са предпоставките за реализиране на отговорността на държавите-членки за вреди от нарушение на правото на ЕС и съвпадат ли те с предпоставките за реализиране на отговорността по ЗОДОВ и по чл. 49 ЗЗД; налице ли е „изцяло вътрешно положение“, когато мярката, за която се твърди, че нарушава правото на ЕС, засяга самата дейност на дружество, която е предоставяне на лизинг на МПС, произведени основно в други държави-членки на ЕС и някои от неговите клиенти са граждани на други държави-членки на ЕС; изземването на цялата търговска документация на търговско дружество и всички негови компютри може ли да представлява „ограничение“ на свободното движение на капитали, в контекста на установената от СЕС практика, според която ограничение на свободното движение на капитали е налице, когато мерките, предприети от държавите-членки, включително без разлика спрямо мястото на установяване на юридическото лице, са годни да предотвратят или ограничат придобиването на дялове от предприятия или да разколебаят инвеститорите от други държави членки да инвестират своя капитал, както и на задължението, при липса на общностно хармонизиране, уредените мерки в защита на обществения интерес да определят степента на закрила и средствата, с които тя трябва да бъде постигната, който принцип, inter alia, изисква предприетите от държавите-членки ограничителни мерки да са в състояние да обезпечат постигането на преследваната с тях легитимна цел, но и да не надхвърлят необходимото за нейното постигане, т.е. при спазване на принципа на пропорционалност; и в съответствие с принципа на справедливостта ли е присъждането на разноски за юрисконсултско възнаграждение при липсата на данни за реалното му плащане. По повдигнатите правни въпроси Върховният касационен съд намира, че според общото правило на чл. 14, ал. 1 ГПК всички граждански дела са подведомствени на гражданските съдилища. Споровете за отговорността на държавата за вреди, причинени от нарушение на правото на Европейския съюз са гражданскоправни и по общо правило те подлежат на разглеждане от гражданските съдилища по реда на ГПК. С измененията на чл. 1 ЗОДОВ (ДВ, бр. 30 от 2006 г.) от подведомствеността на гражданските съдилища са изключени исковете за отговорността на държавата и общините за вреди, причинени от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност, като същите се разглеждат от административните съдилища по реда на АПК. Това очевидно включва и исковете за вреди от нарушение на правото на Европейския съюз от тези органи и лица. С новия чл. 2в ЗОДОВ (ДВ, бр. 94 от 2019 г.) от подведомствеността на гражданските съдилища са изключени и се разглеждат по реда на АПК и исковете за отговорността на държавата от нарушение на правото на Европейския съюз от правораздавателната дейност на административните съдилища. От кой съд и по и по кой процесуален ред е разглеждано делото до 02.12.2019 г. е без правно значение, тъй като съгласно § 6, ал. 1 ЗИД ЗОДОВ (ДВ, бр. 94 от 2019 г.) този закон се прилага за предявените искови молби, подадени след влизането му в сила, а съгласно ал. 2 неприключилите до влизането в сила на този закон производства се довършват от съдилищата, пред които са висящи, включително при последвало въззивно и касационно обжалване. Не буди никакво съмнение, че гражданските съдилища разглеждат висящите пред тях дела по реда на ГПК, а административните – по реда на АПК, при субсидиарно приложение на ГПК. ЗОДОВ урежда основанията (в т.ч. правното значение на вината) за отговорността на държавата и общините за вреди. Само доколкото той съдържа някои процесуалноправни разпоредби, може да се приеме, че той урежда и ред за разглеждане на делата. На това място е достатъчно да се посочи, че уредените в ЗОДОВ процесуални правила изключват тези на ГПК, когато дело за обезщетение за вреди по този закон се разглежда по реда на ГПК; както и че при разглеждане на дело за обезщетение за вреди, причинени от нарушение на правото на Европейския съюз по реда на ГПК, приложение намират процесуалноправните разпоредби на ЗОДОВ, към които препращат чл. 2в, ал. 1, т. 2 (определянето на ответника по реда на чл. 7) и ал. 3 (приложението на чл. 9а и чл. 10 за определянето на дължимите такси и разноски и за задължителното участие на прокурор в производството). Други съществени процесуалноправни разпоредби в ЗОДОВ няма, но доколкото бъдат намерени или въведени такива, тяхната приложимост в производството по реда на ГПК следва да се основава на принципа за равностойност (еквивалентност) – процесуалните средства за защита срещу нарушаването на правото на ЕС да бъдат равностойни на тези, предвидени за нарушаване на националното право и принципа за ефективност – националните процесуални правила да не правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от правния ред на ЕС. Държавата участва в съдебни производства по граждански спорове за обезщетение за вреди по ЗОДОВ чрез процесуален субституент – органът, от чиито незаконни актове, действия или бездействия са причинени вредите (чл. 7 ЗОДОВ). Съдебната практика приема, че държавата може да участва в съдебни производства чрез процесуален субституент и по граждански спорове за обезщетение за вреди на общо основание (чл. 49 ЗЗД, който урежда най-общо отговорността на възложителя за вредите от поведението на изпълнителя при или по повод изпълнението на възложената работа). Това практическо разрешение е възприето от законодателя в чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ (Нов – ДВ, бр. 94 от 2019 г.) по отношение на съдебните спорове за обезщетение за вреди от нарушение на правото на Европейския съюз, също и когато делото е подсъдно на гражданските съдилища. Всъщност, когато държавата участва в съдебно производство чрез процесуален субституент, тя не става страна по делото (каквато тя е, когато законният й представител действа от нейно име), но е обвързана от постановеното решение, като да е била страна. Конституирането на процесуалния субституент като главна страна по делото, която извършва процесуалните действия от свое име, изключва възможността носителят на задължението (в случая държавата) да вземе участие в процеса като главна страна – в това е смисълът на процесуалната суброгация и разпростирането на действието на съдебното решение. При действието на чл. 19 ГПК (отм.), когато в процеса участва процесуален субституент, държавата имаше възможност да вземе участие в процеса като контролираща страна чрез министъра на финансите. При действието на новия ГПК контролираща страна няма. Въззивният съд не прави доклад по делото. Съгласно чл. 268, ал. 1 ГПК той докладва жалбите и отговорите: в коя част е обжалвано решението, кои правни въпроси във връзка с неговата валидност и допустимост се поставят (за това той следи служебно), какви оплаквания за неправилност са направени и какви пороци на извършените процесуални действия е поискано да бъдат отстранени, съответно - кои процесуални действия следва да бъдат извършени във въззивното производство. Въззивният съд дава указания на страните във връзка с проверката на валидността и допустимостта на обжалваното решение, но не дава указания във връзка с проверката на правилността му и поправянето на допуснати нарушения. Той не може да приеме за установено нещо различно по фактите нито да констатира нарушение на съдопроизводствените правила, без съответно оплакване в жалбите или отговорите. С въззивната жалба може да бъдат представени и да бъде поискано събирането на доказателства за правно релевантни факти и обстоятелства: 1) които не са включени в доклада по чл. 145, ал. 1, т. 1 ГПК, без значение кой ги твърди и кого ползват, 2) за които в доклада не са дадени указания по чл. 145, ал. 1, т. 5 ГПК в чия тежест е да бъдат доказани, указанията са погрешни или са дадени и на двете страни, без значение дали съдът е включил фактите в списъка на правнорелевантните факти по т. 1, или е пропуснал да ги включи и 3) за които не са дадени указания по чл. 146, ал. 2 ГПК, че страната не сочи нито представа доказателства за тях. Тези нови доказателства са допустими, доколкото имат значение за установяване на правно релевантни факти по делото според преценката на въззивния съд. В мотивите на решението съдът обсъжда доказателствата за всички правно релевантни факти и посочва кои факти намира за установени и кои намира за недоказани. Съдът обсъжда също и всички искания и възражения на страните, които се основават на установени факти, както и доводите на страните, които имат значение за решението по делото. Държавата отговаря за вредите от нарушаване на правото на Европейския съюз, когато нарушението е достатъчно съществено, като за нейната отговорност е без значение от поведението (действие или бездействие) на кой от нейните органи са причинени вредите. За отговорността по ЗОДОВ вината е без правно значение, т.е. отговорността за вреди е обективна. Отговорността по ЗЗД е виновна, т.е. деецът има възможност да се екскулпира, като докаже по несъмнен начин, че е положил дължимата грижа; и това изключва неговата отговорност. Отговорността на държавата за вреди от нарушаване на правото на Европейския съюз не е виновна. Когато нарушението е извършено умишлено или при неполагане на дължимата грижа, само това е достатъчно то да бъде квалифицирано като „достатъчно съществено“; но това не означава, че полагането на дължимата грижа изключва отговорността на държавата. Нарушението може да бъде квалифицирано като „достатъчно съществено“ и въпреки полагането на дължимата грижа: когато държавният орган няма право на преценка, нарушената норма е ясна и прецизно формулирана, при неизпълнение на задължението за отправяне на преюдициално запитване и др. Международните договори и правото на Европейския съюз имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат и това предимство се зачита пряко, както от съда, така и от всеки друг правоприлагащ орган. Съгласно чл. 149, ал. 1, т. 4 на Конституцията съответствието на законите с правото на Европейския съюз и другите международни договори, по които България е страна може да бъде преценявано и от Конституционния съд, чието решение е окончателно и задължително за всички. Това действие на решенията на Конституционния съд не е уредено в Конституцията, а в чл. 14, ал. 5 и 6 на Закона за Конституционния съд и търпи изключения, тъй като Конституционният съд може да развива своята практика, а по отношение на правото на Европейския съюз и другите международни договори, които подлежат на автономно тълкуване, предимство пред решенията на Конституционния съд имат решенията на Съда на Европейския съюз, съответно на органа по приложението и тълкуването на международния договор. Правото на Европейския съюз има особено положение в системата на българското право. Както беше изяснено по-горе, то има международен произход, което налага неговото автономно тълкуване и поставя в особено положение Съда на Европейския съюз, като източник на задължителна съдебна практика. Международният произход на това право обуславя и неговото надмощно положение по отношение на националното право съгласно чл. 5, ал. 4, изр. 2 на Конституцията. Подобно на международното публично право, което урежда отношения между държави, но може да уреди и публичните отношения между държавите – страни по договора и техните граждани (напр. ЕКПЧОС) и подобно на международното частно право, което намира приложение при частноправни отношения с международен елемент (напр. Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки), но може да уреди и частноправни отношения без международен елемент (напр. Конвенцията на ООН за правата на детето); правото на Европейския съюз, като част от вътрешното право на страната съгласно чл. 5, ал. 4, изр. 1 на Конституцията урежда, както публичните отношения между държавата-членка и нейните граждани в обществено значими области като свободата на движение на хора, стоки, услуги и капитали, и др., така и частноправните отношения с международен елемент (напр. в областта на съдебното сътрудничество по гражданскоправни въпроси с трансгранично значение), но също и частноправни отношения без международен елемент, напр. защитата на потребителите. Както е посочено по-горе, в чл. 5, ал. 4 на Конституцията е уреден механизъм за предотвратяване на евентуални вреди от нарушаване на правото на Европейския съюз, чрез овластяването на всички правоприлагащи органи – от местната и държавната администрация до Конституционния съд – да преценяват съответствието на приетите закони с правото на Европейския съюз и да приложат това право с приоритет пред националния закон, но съществуването на този механизъм не освобождава държавата от отговорността, че е приела и/или поддържа националния закон в несъответствие с правото на Европейския съюз, както и, че този механизъм не е сработил ефективно и вреди са причинени. Причинният процес започва от приемането или поддържането в националното право на норма, която противоречи на правото на Европейския съюз и преминава без прекъсване до нейното приложение и осъществяването на съответните негативни последици. Поведението на различните държавни органи в този причинен процес има значение единствено за процесуалната им легитимация да отговарят като ответници по иска за обезщетение. Обезщетение за нарушение на правото на Европейския съюз може да се претендира, както поради нарушения от нормотворчески, правораздавателни и правозащитни органи, на органи на изпълнителната власт и на местното самоуправление, така и за допускането на нарушения от частноправни субекти. Правото на Европейския съюз може да бъде нарушено не само, когато е приложена национална правна уредба, съдържаща правило, което не е съобразено с правото на Европейския съюз, но също и когато правото на Европейския съюз не е приложено или е приложено неточно, като приложимата правна норма е тълкувана неправилно (напр. неавтономно), но също и когато тя не е приложена, независимо от това дали същата е уредена изрично, или може да бъде изведена от националната правна уредба, т.е. обективно да съществува в друг вид в националното право. Що се отнася до принципа на пропорционалност, като един от общите принципи на правото на Европейския съюз, наред с принципите за забрана за дискриминация, за защита на оправданите правни очаквания, на добра администрация, за недопускане на неоснователно обогатяване и др. (те всички несъмнено са част от първичното право), има за цел предоставянето на права на частноправни субекти и съответно директен ефект, т.е. съставлява критерий за оценка на правомерността на поведението, както на органите на общността (Решение от 11.03.1987 г., Vandemoortele / Комисия, 27/85, EU:C:1987:120), така и на държавите членки, което задължава съда да прецени дали предприетите от държавния орган ограничителни мерки са в състояние да обезпечат постигането на преследваната с тях легитимна цел, но без да надхвърлят необходимото за нейното постигане (Решение от 24.09.2008 г., M / Омбудсман, T-412/05, EU:T:2008:397). Българският съд е съд на Европейския съюз, той прилага правото на Европейския съюз като свое право, но тълкува неговите разпоредби автономно, т.е. според практиката на Съда на Европейския съюз. Когато тълкуването на разпоредба от правото на Европейския съюз не буди съмнение, съдът прилага правото на Европейския съюз, но в случай на съмнение той може да отправи запитване до Съда на европейските общности. Такова запитване съдът е длъжен да отправи не само, когато се постави въпрос за валидността на акт на органите на Европейския съюз, но също и ако възникне съмнение за съответствието на закон с правото на Европейския съюз, въпреки че Конституционният съд в свое решение е приел, че несъответствие няма. Ако Съдът на Европейския съюз установи противоречие, силата на неговото решение ще преодолее задължителната сила на решението на Конституционния съд. Постановената от държавен орган ограничителна мярка е правомерна (законосъобразна) не само когато е постановена от компетентен орган в кръга на неговите правомощия, при наличието на съответните предпоставки и по установения ред; но също и когато тя по своето съдържание е годна да постигне преследваната законова цел, необходима е за нейното постигане и е пропорционална, т.е. не засяга правната сфера на адресата в по-голяма степен от необходимото за постигането на целта. При разследването на престъпление се конкурират два легитимни интереса: този на обществото – да бъде разкрито престъплението и наказан деецът, от една страна, и този на частните лица – да бъдат зачитани техните права при осъществяването на процесуалните действия, които ги засягат. Колкото по-високо в йерархията на ценностите стои засегнатото частното право и колкото по-силно и по-продължително е наложеното ограничение върху него, толкова по-голяма трябва да е била очакваната ефикасност на наложената мярка и нуждата от защита на интереса от борбата срещу престъпността и по-специално толкова по-тежки следва да били разследваното престъпление, очакваната наказателна санкция и силата на уликите за вина. Разбира се, една е мярката за пропорционалност, когато процесуална принуда се осъществява по отношение на заподозрения и друга, когато принуда (напр. претърсване и изземване) се осъществява по отношение на трети незаподозрени лица. Що се отнася до преценката на очакваната ефикасност на наложената мярка, неприемливо следва да се счита прилагането на дадена разследваща мярка, когато е невъзможно да се предвиди убедително нейната ефикасност, т.е., в случаите, когато вероятността за нейния успех не се базира логично върху конкретни емпирични данни, а когато мярката засяга трети незаподозрени лица – без разграничаване на подозренията. Разноски за възнаграждението на процесуален представител се дължат, когато такива са реално направени, без значение дали като адвокатски хонорар, или като част от трудовото възнаграждение на юрисконсулт. Разликата в режима е, че адвокатският хонорар се уговоря отделно и доказването на плащането е лесно, докато юрисконсултското възнаграждение се уговаря общо и неговият размер е неприемливо да бъде обсъждан във връзка с отделните дела, по които се осъществява процесуално представителство. Неприемливо е също да се изискват и доказателства за изплащане на трудовото възнаграждение от работодателя. Всъщност до несъответствие с принципа на справедливостта би се стигнало, ако бъде отречено правото на страната, ползвала юрисконсулт за процесуалната си защита да бъде обезщетена за вредите, които в действителност е претърпяла, за да защити правото си пред съда. Ако страната, която е ползвала адвокат може да си възстанови разходите за адвокатска защита, а когато адвокатската защита е ползвана безплатно, съдът е длъжен да определи размера и присъди дължимото възнаграждение на адвоката; би ли било справедливо същото право да бъде отречено на страната, която несъмнено прави разноски за осъществяването на процесуалната й защита от юрисконсулт само защото възнаграждението на юрисконсулта не се уговаря и изплаща за всяко отделно дело и е трудно да се определи каква част от изплатеното трудово възнаграждение на юрисконсулта е за неговия труд като процесуален представител на работодателя и каква част – за изпълнението на другите задължения по трудовия договор. Отделно стои въпросът, че в производствата по искове за вреди, причинени от държавата, прокуратурата действа в публичното си качество (тогава тя не дължи съдебни такси) и се представлява от прокурор при съответната прокуратура, а по искове с предмет правоотношения, които произтичат от нейното участие като равнопоставен гражданскоправен субект в гражданския оборот – по сключени договори за услуги или доставка на стоки, в трудовите правоотношения и др. под. (в тези случаи тя дължи съдебни такси) прокуратурата може да се представлява от юрисконсулт и съответно й се дължат разноски в т.ч. за юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК я намира частично основателна поради следните съображения: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че на 10.02.2010 г. от компетентните органи и по законоустановения ред е осъществено претърсване и изземване на вещи в офиса на ищеца, при което са иззети компютърни конфигурации и документи на дружеството, включително такива в оригинал, от съществено значение за предмета му на дейност – отдаване на лизинг на МПС (големите талони на МПС, собственост на дружеството). Изземването е осъществено по висящо пред български съд наказателно производство срещу лице, български гражданин, което не се явява свързано с дружеството. В резултат от настоятелните опити на ищеца да му бъдат върнати иззетите вещи, на 01.06.2010 г. са върнати големите талони, на 17.03.2011 г. – компютърните конфигурации, а на 13.08.2013 г. – останалите документи. На 27.02.2014 г. е прекратено наказателното производство, в рамките на което е било извършено претърсването и изземването. Ищецът твърди, че изземването на цялата му документация на практика го е лишило от възможността да упражнява дейността си, включително да защити адекватно финансовите си интереси като кредитор по сключените договори за лизинг, да получи застрахователно обезщетение за настъпило на 20.07.2009 г. събитие и да притежава необходимата капиталова адекватност, за да поднови лиценза си на финансова институция. Оценява описаните вреди като загуба на обща стойност 3.886.636,49 лева, като е ангажирал доказателства по делото с цел установяването им (решения на общото събрание на дружеството за отписване на вземания по давност, писмо от ЗД „Булинс“, заповед на управителя на БНБ и ССчЕ). Заявени за обезвреда са и неимуществени вреди от уронване имиджа на дружеството, загуба на доверие в него, за които свидетелстват приетите по делото публикации в медийни издания и разпитаните свидетели. Ищецът е определил описаното поведение на ответника по изземване и задържане за продължително време на документацията на дружеството като вредоносно нарушение на чл. 63 ДФЕС. Въззивният съд е приел, че разпоредбата на чл. 63 от ДФЕС забранява ограниченията на свободното движение на капитали и плащания между държавите членки и държавите-членки и трети страни, която е неотносима към конкретния случай, тъй като той има характеристиката на т.нар. изцяло вътрешно положение – във всичките си аспекти е свързан само с една държава-членка, Република България (седалището и мястото на управление на ищеца е в Република България, спорът е с българската държава, а твърдяното нарушаване на правото на Съюза е от прилагане на българска правна уредба, чието съдържание и цели не дават основание да се приеме, че по своето предназначение и цели тя е дискриминационна). Изложени са съображения, че т.нар. изцяло вътрешни положения по принцип не попадат в приложното поле на разпоредбите на Договорите, касаещи основните свободи на движение (свободно движение на хора, стоки, услуги и капитали), поради което държавата не може да носи отговорност за нарушаване правото на ЕС, тъй като последното не регламентира твърдяното задължение. В този смисъл съдът се е позовал на решението от 15 ноември 2016 г. Ullens de Schooten, С-268/2015, ЕU:C:2016:874, съгласно което режимът на извъндоговорната отговорност на държава-членка за вреди, причинени в резултат от нарушение на това право, не се прилага при наличието на вреди, които частноправният субект твърди, че е претърпял поради това, че предвидена в чл. 49, 56 или 63 ДФЕС основна свобода се нарушава с национална правна уредба, която се прилага еднакво спрямо местните граждани и гражданите на други държави членки, когато положението във всичките си аспекти е свързано само с една държава членка, а същевременно между предмета или обстоятелствата по спора и тези членове няма никаква връзка. Предвид изложеното, въззивният съд е отхвърлил предявените искове като неоснователни. За пълнота е посочено, че се споделят мотивите на първоинстанционния съд за недоказаност на причинно-следствената връзка между поведението на ответника и заявените за репарация имуществени вреди, като на основание чл. 272 ГПК се препраща към тях. Правилно въззивният съд е приел, че предявените искове са за обезщетение на неимуществените и имуществените вреди от нарушаване на правото на Европейския съюз, които осъществяват общия състав на непозволеното увреждане със законната лихва от предявяването на иска и преди това от деня на увреждането, както и че държавата отговоря по тези искове чрез органа, от чиито противоправни актове се претендира да са причинени вредите. Също правилно съдът е приел, че претърсването на 10.02.2010 г. в офиса на ищеца е извършено от компетентните органи и по законоустановения ред, като са иззети компютърни конфигурации и документи на дружеството, включително такива в оригинал, от съществено значение за предмета му на дейност – отдаване на лизинг на транспортна и друга техника, както и че изземването е осъществено по висящо пред българските съдебни власти наказателно производство срещу лице, български гражданин, което не се явява свързано с дружеството. Неправилно обаче, при преценката на правомерността на поведението на ответника, съдът е пропуснал да съобрази неговото съответствие с принципите на правото на Европейския съюз и по-специално на принципа на пропорционалност, като не е идентифицирал и обсъдил фактите и обстоятелствата, които имат отношение към пропорционалността на наложените ограничителни мерки на ищеца: кое престъпление се разследва, какво е предвиденото наказание за него, кои са уликите за вина на заподозрения деец, каква е предполагаемата връзка на ищеца и иззетите материали с разследваното престъпление, кои са конкретните емпирични данни, позволяващи да се предвиди убедително ефикасността наложените ограничителните мерки, какво е тяхното въздействие върху правата на ищеца и сторено ли е необходимото за ограничаване на вредното им въздействие. Без правно значение е, как са уредени правомощията на органите на досъдебното разследване на престъпленията в националното право и по-специално доколко и как е ограничена нормативно свободата им на преценка. Обезщетението за вреди се претендира не по отношение на нормотворчески орган поради несъответствие на националната правна уредба с правото на Европейския съюз (такова несъответствие може и да отсъства), а поради нарушаването на правото на Европейския съюз от правозащитен орган по конкретно дело, т.е. претендира се несъответствието на конкретни действия, предприети по отношение на ищеца. В нарушение на закона въззивният съд е приел, че няма причинна връзка между поведението на ответника и настъпилата вреда. Когато настъпилата вреда е причинена, както от противоправното поведение на дееца, така и от други фактори, в т.ч. поведението на пострадалия; причинна връзка е налице, но трябва да се изследва в каква степен различните фактори обуславят настъпилата вреда. Деецът не отговаря за настъпилите вреди само когато другите фактори прекъсват причинната връзка, т.е. противоправното деяние не е необходимо и достатъчно, при обичайни обстоятелства, условие за настъпването на вредите. В нарушение на съдопроизводствените правила съдът е приел, че в тежест на ищеца е да докаже по несъмнен начин претендираните вреди. Съгласно чл. 162 ГПК когато искът е установен в своето основание, но няма достатъчно данни за неговия размер, съдът определя размера по своя преценка или взема заключението на вещо лице. Видно от изложеното обжалваното решение е постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и в нарушение на материалния закон, поради което следва да бъде отменено, като предявените искове бъдат разгледани от касационната инстанция съгласно чл. 293, ал. 2 ГПК. По делото е установено, че ищецът е дружество с ограничена отговорност, извършващо предимно лизингова дейност на транспортна и друга техника, с изцяло внесен капитал 300.000 лева. При извършеното на 10.02.2010 г. от компетентните органи и по законоустановения ред претърсване в офиса на ищеца, от там са иззети всички налични компютърни конфигурации и цялата актуална документация на дружеството, събрана в 63 чувала, съдържащи всички оригинални лизингови договори с погасителните планове и записите на заповед, обезпечаващи изпълнението на задълженията, големите регистрационни талони на автомобилите, застрахователни и счетоводни документи, изпълнителни листове и др. документи (както се установява от извършените впоследствие описи). Претърсването и изземването са осъществени от Националната следствена служба по подозрение за извършени тежки умишлени престъпления по чл. 321, ал. 3, т. 1 вр. чл. 253 и чл. 255, ал. 3 НК – създаване и участие в организирана престъпна група за извършването на финансови операции, сделки с имущество и прикриване на произхода и действителните права върху имущество, за което знае, че е придобито чрез престъпление и неиздаване на фактури или друг счетоводен документ, с което е избегнато установяването и плащането на данъчни задължение в особено големи размери, от определен кръг лица, сред които А. И. П., възможен косвен (чрез контролирани от него дружества) клиент на ищеца, като сред заподозрените участници в престъпленията няма служители на ищцовото дружество. Предприетите действия от органите на досъдебното производство, в т.ч. процесните претърсване и изземване, са осъществени в рамките на т.нар. акция „Октопод“ и са широко разгласени и подробно коментирани в медиите, като ищцовото дружество е представено от медиите като „едно от пипалата на октопода“ и „перачница на пари“ с „двойно счетоводство“ и „черна каса“. Осъществените претърсване и изземване са противоправни, макар да са извършени от надлежен правозащитен орган в кръга на компетенциите му и по установения ред, но те не отговарят на установения в Европейското (а и в националното) право принцип на пропорционалност, съгласно който предприетата ограничителна мярка по своето съдържание трябва да е годна да постигне преследваната законова цел, да е необходима за нейното постигане и да е пропорционална, т.е. не засяга правната сфера на адресата в по-голяма степен от необходимото за постигането на целта; който принцип, като един от общите принципи на правото на Европейския съюз (неговото първично право), има за цел предоставянето на права на частноправни субекти и съответно – директен ефект. В случая легитимният интерес на обществото е да бъдат разкрити посочените по-горе тежки умишлени престъплението и наказани определен кръг лица. Сред заподозрените лица обаче няма служители на ищеца нито убедителни данни у него да се намират доказателства за извършването на конкретно престъпление. Такива не са открити и при претърсването, осъществено при пълното оказано съдействие на представителите и служите на ищеца. Изземването за продължителен период от време на цялата налична техника, при наличната възможност цялата съдържаща с в нея информация да бъде копирана; както и на цялата актуална документация, при наличието на същата възможност, след отсяването на документите, които засягат лица, извън кръга на заподозрените; засяга в несъразмерна степен правото на ищеца да осъществява стопанска дейност; особено при положение, че по делото не са представени никакви доказателства за очакваната ефикасност на наложената мярка нито емпирични данни за вероятността за нейния успех. Като е допуснал извършването на претърсване и изземване, при посочените по-горе условия, ответникът явно и тежко е надхвърлил пределите на своята свобода на преценка и поради това е извършил достатъчно съществено нарушение на нормативно установения в правото на Европейския съюз правен принцип за пропорционалност, който има за цел да предостави права на частноправни субекти, което позволява ангажиране на отговорността на държавата. Всички иззети документи са от съществено значение за предмета на дейност на ищеца – отдаване на лизинг на транспортна и друга техника. В резултат от настоятелните опити на ищеца да му бъдат върнати иззетите вещи, едва на 01.06.2010 г. (близо четири месеца по-късно) са върнати големите регистрационни талони, на 17.03.2011 г. (една година и един месец по-късно) – компютърните конфигурации, а на 13.08.2013 г. (две години и шест месеца по-късно) – останалите документи. На 27.02.2014 г. е прекратено наказателното производство, в рамките на което е било извършено претърсването и изземването. От разпита на свидетелите С. – изпълнителен директор на дружеството от 2008 до 2011 година и К. – служител на „Голд лизинг“ ООД, участвал като поемно лице при извършване на претърсването и изземването на документацията от неговото дружество и от ищцовото дружество (които са споделяли общ офис), се установява, че при претърсването и изземването представителите и служителите на дружеството са оказали пълно съдействие на органите на досъдебното производство и са обяснили значението на иззетата техника и материали за осъществяването на дейността на дружеството, в което след изземването не е останала никаква актуална документация и от месец март 2010 до месец август 2011 година служителите са преминали на 4-часово работно време, през което време са били заети с издирването на данните за отдадените под лизинг вещи и данни за своите клиенти от самите лизингополучатели, както и от застрахователите, които са отказвали плащане на застрахователни обезщетения при катастрофи поради изтичането на срока на покритието. Атмосферата е станала тягостна и служителите са се чувствали „смачкани“, тъй като отношението на клиентите към тях коренно се е променило: започнали са да отказват плащания по договорите и да се отнасят към тях като към престъпници, мошеници и измамници. На практика е било много трудно прехвърлянето на автомобилите след внасянето на последната вноска, а привличането на нови клиенти – почти невъзможно. Без успех са предприемани постъпки за изискване на документите по отделни договори, необходими за воденето на дела срещу неизправни клиенти, но поради липсата на данни за страните, договорите и вещите, както и на оригинални документи, това е било трудно. След връщането на документите много клиенти са направили възражения за изтекла погасителна давност. За времето от изземването на 10.02.2010 до предявяването на иска на 10.02.2015 г. ищецът е отписал като несъбираеми поради изтекла давност вземания от предоставени дългосрочни заеми, от клиенти по договори за лизинг, по възникнали съдебни спорове и други присъдени вземания за общо 57.288,08 + 1.780.708,46 = 1.837.996,54 лева; за времето от изземването на 10.02.2010 до 31.12.2014 г. ищецът е отчел загуби от обезценка на активи, поради невъзможност за повторна реализация за общо 162.649,04 лева (като няма доказателства някой от активите да е върнат преди 01.06.2010 г., когато са върнати големите регистрационни талони); на 23.06.2014 г. ищецът е отчел загуба от неизплатено застрахователно обезщетение за откраднат на 20.07.2009 г. автомобил „Л. Р.“, но поради непокрит застрахователен риск; на 05.01.2015 г. е отписано като загуба вземането за 1.775.990,91 лева по договор с „АС Комерс – 2005“ ЕООД, който не е изпълняван от 03.07.2008 г. поради изтекла давност по издадения за обезпечаване на вземането запис на заповед от същата дата. От представената заповед № БНБ – 05229/19.01.2015 се установява, че дружеството е заличено от регистъра на финансовите институции поради неподаване в срока по § 80, ал. 4 ЗИД ЗКИ на заявление за пререгистрация. В резултат на изземването на цялата негова техника и документация ищецът на практика е бил съществено затруднен да извършва стопанската си дейност, включително да защити адекватно финансовите си интереси като кредитор по сключените договори за лизинг и собственик на лизингованите автомобили, както и да зачете правата на своите изправни клиенти по договорите за лизинг. Отчетените загуби в посочения по-горе размер обаче не могат да бъдат квалифицирани изцяло като реално претърпяна имуществена вреда, тъй като обезценяването на върнатите вещи по прекратени договори за лизинг е нормален търговски риск при лизинговата дейност. В действителност реално претърпяна вреда е само тази част от обезценката, която се дължи на свръхмерното забавяне на повторната им реализация поради компрометирания имидж на дружеството и създадената негативна нагласа у потребителите към неговата дейност. Погасяването по давност на записите на заповед, издадени в обезпечение на вземанията по договорите за лизинг имат за правна последица намаляването на обезпечеността на вземанията по договора за лизинг и затрудняване – забавяне и оскъпяване, но не и изключване на възможността да бъде реализирана отговорността на неизправните лизингополучатели. Липсата на данни за личността и адресите на неизправните длъжници, за съдържанието на сключените договори и на оригиналните документи също затруднява – забавя и оскъпява, но не изключва възможността да бъде реализирана отговорността на неизправните длъжници, тъй като държателят на оригиналите е известен и по висящи граждански дела той е длъжен да ги представи по искане на съда; а погасителната давност за вземанията по договори за лизинг е 5-годишна за вземането за цена на лизингованата вещ и 3-годишна за лихвата (оскъпяването), включени в съответните забавени вноски; т.е. с оглед принудителното забавяне на предявяването на съответните искове, на риск от предявяване на основателно възражение за давност е изложена само съответната част от лизинговите вноски; и това се отнася в еднаква степен, както за финансовия, така и за оперативния лизинг. Финансовият лизинг по правното си естество е инвестиционен кредит, а оперативният лизинг – оборотен кредит. Оперативният лизинг не е наем, тъй като след изтичането на наемния срок, обезценката на отдадената за временно ползване вещ е пренебрежително ниска, така че наемът е цена на ползването, а след приключване на наемното правоотношение наеманата вещ остава като актив в патримониума на наемодателя; докато при оперативния лизинг след изтичането на лизинговия срок, остатъчната стойност на лизингованата вещ е пренебрежително ниска, така че сборът от лизинговите вноски е цена на лизингованата вещ, а след приключване на лизинговото правоотношение в патримониума на лизингодателя не остава никакъв актив, т.е. от икономическа гледна точка предметът на оперативния лизинг е потребима, за времето на действието на договора, вещ. Не се доказа наличието на пряка и непосредствена причинна връзка между възникналите затруднения в дейността на ищеца и невъзможността да набере ресурс за удовлетворяване на изискванията на чл. 3а ЗКИ, като увеличи капитала си от 300.000 на минимум 1.000.000 лева в срока по § 80, ал. 4 ЗИД ЗКИ. Обратно, компрометирането на фирмата на ищцовото дружество и свързването й в съзнанието на потребителите с престъпния свят е в пряка и непосредствена причинна връзка с широко разгласяваните и подробно коментирани в медиите действия на разследващите органи в досъдебното производство по т.нар. акция „Октопод“. Видно от изложеното, като е лишен противоправно от възможността да осъществява безпрепятствено своята стопанска дейност ищецът е увреден от лица, за поведението на които държавата отговаря, като вината им се предполага. По делото нито се твърди, нито са събрани доказателства за полагане на дължимата грижа от тези лица, както и от лицата от състава на органите, осъществяващи надзор върху техните действия. Общата уредба на деликтната отговорност в националното право признава възможността за екскулпиране на деликвента, но при отговорността на държавата за вреди от нарушение на правото на Европейския съюз тази възможност е изключена поради несъвместимостта й с особеното изискване нарушението да е „достатъчно съществено“, установено в практиката на Съда на Европейския съюз (по делото Brasserie du pecheur) преди 02.12.2019 г. и след това с приемането на новия чл. 2в ЗОДОВ (ДВ, бр. 94 от 2019 г.). На практика неполагането на дължимата грижа има значение за квалифицирането на нарушението като достатъчно съществено, но полагането на дължимата грижа не изключва отговорността на държавата, ако нарушението е достатъчно съществено според другите – обективни елементи от фактическия състав на отговорността. Ищецът е увреден имуществено със сумата 200.000 лева, която съдът определя по своя преценка съгласно чл. 162 ГПК, тъй като искът за обезщетение е установен в своето основание, но няма достатъчно данни за неговия размер (само част от отчетените от ищеца вреди са в причинна връзка с противоправното поведение на ответника по съображенията, изложени по-горе). Обезщетението за имуществените вреди се следва на ищеца със законната лихва от 10.02.2012 г. – последните три години преди предявяването на иска, предвид направеното от ответника възражение за погасителна давност по отношение на вземането за законна лихва. От противоправното поведение на ответника е увредена и неимуществената сфера на ищеца, чиято фирма в продължение на дълго време е свързвана в съзнанието на потребителите с престъпния свят, за което следва да му бъде определено надлежно обезщетение в размер на 10.000 лева според законовия критерий за справедливост, което се дължи със законната лихва от 10.02.2012 г. – последните три години преди предявяването на иска, предвид направеното от ответника възражение за погасителна давност по отношение на вземането за законна лихва. За причинените вреди отговаря държавата, тъй като увреждащото деяние съставлява съществено нарушение на правото на Европейския съюз, както обективен елемент от фактическия състав на отговорността, но също и поради неполагане на дължимата грижа, като субективен елемент от фактическия състав на отговорността, което легитимира като надлежен ответник по делото Прокуратурата на Република България, като правозащитен орган, осъществяващ надзор върху дейността на всички разследващи органи. С оглед изхода на делото на касатора „Кепитъл Лизинг“ АД, София следва да бъде присъдена и сумата 19.930,14 лева разноски по компенсация за всички инстанции. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение РЕШИ: ОТМЕНЯ решение № 27/06.01.2020 на Софийския апелативен съд по гр. д. № 5931/2018. ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България да заплати на „Кепитъл Лизинг“ АД, София сумата 200.000 лева обезщетение за имуществените и сумата 10.000 лева обезщетение за неимуществените вреди от нарушение на правото на Европейския съюз на основание чл. 49 ЗЗД със законната лихва от 10.02.2015 г. и сумите 41.380,54 лева и 2.069,05 лева законни лихви върху присъдените обезщетения за времето от 10.02.2012 до 10.02.2015 г. на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, както и сумата 19.930,14 лева разноски по компенсация за всички инстанции. ОТХВЪРЛЯ исковете за обезщетение на имуществени и неимуществени вреди в останалата част до предявения размер на 3.886.636,49 и 50.000 лева на основание чл. 49 ЗЗД със законната лихва от 10.02.2010 г., както и исковете за законни лихви върху присъдените обезщетения за времето от 10.02.2010 до 10.02.2012 г. на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.