Ключови фрази

5

O П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 61

гр. София, 31.01.2022г.


Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и седми януари, две хиляди двадесет и втора година, в състав:

Председател: ЕМИЛ ТОМОВ
Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА

като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 2691/2021г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца В. Л. Е. срещу решение № 230 от 15.03.2021г. по гр. дело № 2883/2020г. на Софийски апелативен съд /САС/, ГК, 4 състав, в частта му, с която е потвърдено решение № 2595 от 27.04.2020г. по гр. дело № 12052/2019г. на Софийски градски съд, в частта му, с която е отхвърлен предявеният от касатора срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ, за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление по чл. 330, ал. 1, пр. 1 НК, производството по което е приключило с влязла в сила оправдателна присъда, за разликата над сумата 4 000 лв. до целия предявен размер от 71 000 лв., ведно със законната лихва от 28.12.2014г., както и в частта, с която е отхвърлена акцесорната претенция за законна лихва върху присъденото обезщетение за неимуществени вреди в размер на 4 000 лв., за периода: 28.12.2014г. – 15.09.2016г., поради погасяването й по давност.
Касаторът поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно и на трите касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, като моли то да бъде отменено и касационната инстанция да постанови ново решение, с което искът по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ да бъде уважен в целия му предявен размер, ведно със законната липхва от датата на оправдателната присъда. Твърди, че съдът не е дал нужната за репарация на негативните последици от процесното незаконно обвинение парична оценка на спорното субективно право, понеже не е взел впредвид всички установени по делото, обективно съществуващи конкретни обстоятелства, от значение при определяне на справедливия размер на обезщетението. Счита, че неправилно не са съобразени представените по делото медицински документи за увреденото здраве на ищеца, тъй като от тях е възможно да се изведе причинно-следствената връзка между незаконното обвинение в престъпление и претендираните неимуществени вреди, без да е нужно заключение на медицинска експертиза, каквато той, макар да са му дадени такива указания от съда, не е поискал по делото. Поддържа, че законът не изисква здравословните увреждания да бъдат установявани единствено с медицинска експертиза. Твърди също, че неправилно въззивният съд е определил началния момент, от който се дължи законната лихва, който винаги е моментът на влизане в сила на оправдателната присъда, поради което незаконосъобразен е изводът му, че вземането за лихва е погасено по давност за периода: 28.12.2014г. – 15.09.2016г.. Претендира сторените съдебно – деловодни разноски за касационната инстанция.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване, при позоваване на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, жалбоподателят поставя въпроса за конкретните обстоятелства, които съдът следва да съобразява при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при деликт и за задължението на съда да ги обсъди в решението си, навеждайки противоречие на въззивното решение с ППВС № 4/1986г.. В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формулира въпроса дали следва да се намали размера на обезщетението за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление по причина, че медицинските документи, доказващи здравословни проблеми са издадени през 2020г. - години след приключване на наказателното производство, от което се претендират вредите. Релевира и очевидна неправилност на атакуваното решение по съображенията, изложени при изведените въпроси в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, свеждащи се до нарушение на принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетения за неимуществени вреди от деликт.
Ответникът по касационната жалба - Прокуратурата на Република България не подава отговор на същата.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легиитимирана страна и срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване като постановено по гражданскоправен спор с цена на иска над 5 000 лв., поради което е допустима.
Настоящото исково производство е образувано по иск на В. Л. Е. срещу Покуратурата на Република България с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ за заплащане на сумата 71 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди от воденото срещу него наказателно производство за престъпление по чл. 131, ал.1, т. 4 НК / причиняване на средна телесна повреда на малолетно лице/, прекратено с прокурорско постановление от 29.11.2020г. на СРП поради липса на тъжба от страна на пострадалата съгласно чл. 161, ал. 1 НК. 4 НК, доколкото тя е дъщеря на обвиняемия, както и за престъпление по чл. 330, ал. 1 НК – умишлен палеж на стопанска постройка, по което е оправдан с присъда от 12.12.2014г. по НОХД № 15673/2012г. на Софийския районен съд, влязла в сила на 30.12.2014г..
Първоинстанционният СГС и въззивният САС са приели за установено, че на 31.10.2010г. ищецът е бил задържан от органите на МВР за две престъпления - причиняване на средна телесна повреда на малолетната му дъщеря М. Е. /6г./ и палеж на стопанска постройка. САС е посочил, че в обясненията си пред служител на МВР, дадени в деня на задържането, ищецът е признал, че той е запалил постройката, тъй като се бил нервирал след като изпил 500 гр. коняк, както и че е нанесъл удар с юмрук в главата на малолетното си дете. На ищеца е била наложена мярка за неотклонение „задържане под стража“ с определение на СРС от 03.11.2010г.. Наказателното преследване за причинената средна телесна повреда по чл. 131, ал. 1, т. 4 НК е прекратено с прокурорско постановление от 29.11.2020г., тъй като малолетната увредена е дъщеря на обвиняемия и в тази хипотеза според чл. 161, ал. 1 НК, наказателното производство се възбужда само по тъжба на пострадалия, тъй като е от частен характер. С определение на СРС от 05.11.2011г. мярката за неотклонение е изменена в „подписка”. Обвинителният акт за палежа на стопанската постройка, собственост на майката на обвиняемия, е внесен в съда на 09.06.2011г., но образуваното по това обвинение НОХД №353/2012г. по описа на СРС е прекратено с определение на съда от 23.04.2012г., като делото е върнато на органите на ответника за отстраняване на съществени процесуални нарушения. Обвинителният акт за престъплението по чл. 330, ал. 1 НК е внесен повторно в съда на 20.08.2012г., като по него е образувано НОХД №15673/2012г. по описа на Софийски районен съд, приключило с влязла в сила на 30.12.2014г. оправдателна присъда. От показанията на свидетеля А. Ш., приятел на ищеца, допуснат като свидетел и разпитан в първата съдебна истанция се установява, че: след пускането му от ареста, ищецът, който преди работел като бояджия, спрял да ходи на работа, затворил се вкъщи, не излизал, изпитвал страх от полицията, твърдял, че в ареста са го били и условията са лоши; излязъл от ареста отслабнал, бил стресиран и не можел да се храни; делото се отразило на здравето му – оплешивял, зъбите му се развалили; след приключване на делото се чувствал по - добре; със жена си се разделили още преди да го арестуват. От показанията на свидетелката П. Л., майка на ищеца, се установява, че: след излизането от ареста ищецът получил психическо разстройство, опадала му косата и зъбите, имал хемороиди, високо кръвно и диабет; не го вземали на работа, защото бил „съден“; на улицата хората бягали от него, а децата се обръщали към него с обидни думи; не се хранел, завивал се през глава и не смеел да излиза от вкъщи; близките и роднините се отдръпнали от него заради ареста; майката на децата му, му отмъкнала 30 000 лв., а нейните роднини му нанесли побой, като с помощта на полицията те „отвлекли“ трите му деца.
Първоинстанционният съд е признал правото на ищеца по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ на обезщетение за неимуществени вреди по отношение на повдигнатото незаконно обвинение в престъпление по чл. 330, ал. 1 НК, производството по което е приключило с влязла в сила оправдателна присъда, определяйки за справедлив размерът от 4 000 лв. на обезщетението за неимуществени вреди. Въззивният съд е споделил този правен извод, посочвайки конкретните обстоятелства, установени по делото, от значение за определяне на този размер, съобразно законоустановения принцип по чл. 52 ЗЗД: продължителността на наказателното производство от 4 г. и 2 месеца, през който период за срок от 2 месеца и 11 дни ищецът е бил „задържан под стража“; вида и тежестта на повдигнатото обвинение в умишлен палеж, за което престъпление е предвидено наказание „лишаване от свобода“ от една до осем години; неустановяване от приетите от делото доказателства на твърдяните влошено здравословно състояние и невъзможност за реализиране на доходи от трудова дейност от процесното незаконно обвинение; съответстващата на фактическата и правна сложност на делото негова продължителност и икономическия стандарт в страната по време на провеждане и приключване на наказателното производсто.
Въззивният съд, приемайки за справедлив размер на процесното обзещетение за неимуществени вреди от незаконното обвинение в умишлен палеж, сумата от 4 000 лв., въз основа на горепосочените обстоятелства, от значение по чл. 52 ЗЗД, е посочил, че процесното наказателно производство е образувано в изпълнение на законовите правомощия на органите на досъдебното производство при подадени данни за палеж и телесно увреждане на дете, поради което доводът на ищеца във въззивната му жалба, че прокуратурата е проявила последователно и упорито отношение към ищеца, чиято единствена цел е да му бъде навредено, е неоснователен. Счел е, че от показанията на разпитаните свидетели е видно, че значителна част от вредите, твърдяни като причинени от незаконното обвинение в умишлен палеж, са били причинени на ищеца от жената, с която е живеел на семейни начала, както и от роднините й. По оплакването, че първоинстанционният съд не е съобразил представените писмени доказателства за възникнали от наказателното преследване здравословни проблеми за ищеца е приел, че същите – четири амбулаторни листа и едно „удостоверение”, издадено от личен лекар, са съставени през 2020г., след като процесното наказателно производство е приключило през 2014г., като същите констатират здравословни проблеми, но по никакъв начин не установяват причинната им връзка с процесното незаконно обвинение в престъпление. Посочил е, че въпреки, че на ищеца в първа инстанция са били дадени указания да ангажира съдебно – медицинска експертиза за установяване на причинна връзка между наказателното преследване и влошеното му здраве, същият не е поискал назначаването на такава. По отношение на претенцията за законна лихва, САС е намерил оплакванията на ищеца във въззивната му жалба за неоснователни. Посочил е, че началният момент на забавата е датата на влизане в сила на оправдателната присъда, но при позоваване на изтекла погасителна давност, съгласно чл. 111, б. „в“ ЗЗД, приложим е краткият тригодишен давностен срок, т.е. акцесорното вземане е погасено по давност за период отпреди три години от датата на предявяване на иска, а именно от 16.09.2016г..
Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице релевираните от касатора основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Поставеният от касатора - ищец първи въпрос осъществява общото основание за допускане на касационния контрол по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, тъй като е от значение за решаващите правни изводи в атакуваното решение. Той е разрешен от въззивния съд в съответствие с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава, цитирана в касационната жалба. САС е посочил кои установени по делото конкретни обстоятелства съобразява при определяне на размера на претендираното обезщетение /вида и тежестта на обвинението в умишлен палеж и неблагоприятно му отражение върху личността и психиката на индивида и социалния му живот, което не надхвърля обичайните вреди; разумната продължителност на наказателното производство; вида и продължителността на наложената най-тежка мярка за неотклонение "задържане под стража", заменена с „подписка“; неустановеното негативно отражение на незаконното обвинение в умишлен палеж върху здравословното състояние на ищеца, както и установените значителни имуществени и неимуществени вреди за ищеца от действия на майката на децата му и нейните роднини, които нямат никаква връзка с процесното наказателно производство, и икономическата конюктура в страната/, изпълнявайки задължителните постановки на ППВС № 4/1968г., поради което не е осъществено релевираното противоречие с последното. Съобразявайки всички конкретни обстоятелства от значение за определяне на претендираното обезщетение за неимуществени вреди по справедливост, установени след обсъждане на всички относими доказателства, ценейки ги в тяхната съвкупност и взаимовръзка в мотивите на съдебното решение, САС е определил справедливия му размер, в съответствие с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Вторият въпрос на касатора не притежава характеристиките на общо основание по смисъла на чл. 280, чл. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, тъй като касае фактите по делото, но не и решаващите правни изводи в обжалваното решение, поради което е от значение за правилността на последното, но не и за основанията за допускане на касационния контрол при предварителната селекция на касационните жалби. Поради това този въпрос не може да има обуславящо значение досежно крайния изход на правния спор и съответно да послужи като предпоставка за допускане на касационно обжалване. Следва да бъде посочено, че представените медицински документи, издадени през 2020г., биха могли да имат удостоверително значение единствено за здравословното състояние на ищеца, но не и за изискуемата от фактическия състав на деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ причинно – следствена връзка между установените вреди и незаконното обвинение в престъпление, по което е постановена влязла в сила оправдателна присъда.
Не е налице и основанието на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на атакуваното въззивно решение, по изложените по-горе съображения за съответното приложение на принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне на процесното обезщетение за неимуществени вреди.
На основание изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 230 от 15.03.2021г. по гр. дело № 2883/2020г. на Софийски апелативен съд, ГК, 4 състав, в обжалваната му част.
Определението не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: