Р Е Ш Е Н И Е № 613 С., 29.12. 2010г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Р. Б., състав на Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и седми септември две хиляди и десета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА МИМИ ФУРНАДЖИЕВА при участието на секретаря Борислава Лазарова, изслуша докладваното от съдия Б.Ташева гр. дело № 1636 по описа за 2009г. и за да се произнесе, взе предвид: Производството е по чл.290 от ГПК, образувано по касационната жалба на адвокат Х. като процесуален представител на В. П. К. от С. и С. с идеална цел /С./ “К.” С. срещу въззивното решение на СГС от 25.V.2009г. по в.гр.д. № 3125/2008г. Касационно обжалване на решението е допуснато на основание чл.280 ал.1 т.2 от ГПК с определение № 575 от 27.V.2010г. по въпроса “следва ли служителят да е положил усилия по престирането на труд, най-малкото като се е явявал на работа, които са осуетени от работодателя, за да се счете, че е налице фактическият състав на чл.213 ал.2 от КТ”. Ответникът по касационната жалба Т. П. Ч. от С. е заел становище за нейната неоснователност. Претендира разноски. За да се произнесе по касационната жалба, ВКС на РБ съобрази следното: С атакуваното решение СГС по въззивна жалба само на ответниците е оставил в сила решението на СРС от 14.VІІ.2008г. по гр.д. № 19241/2007г. в обжалваните му части, с които С. “К.” и В. К. са осъдени на основание чл.213 ал.2 от КТ да заплатят солидарно на Т. Ч. 1456лв. обезщетение за недопускане до работа за периода 06.VІІІ. – 01.Х.2007г. Въззивният съд е приел, че с отправеното на 20.VІІ.2007г. от В. К. като изпълнителен директор на ответното сдружение към ищеца устно изявление, че трудовият му договор, сключен на 18.І.2007г. с шестмесечен срок за изпитване в полза на работодателя, не се продължава, трудовото правоотношение не е прекратено с оглед предвидената в чл.335 ал.1 от КТ писмена форма за действителност на изявлението за прекратяване. С това устно изявление, както и с посочването в издадената в същия ден заповед № 23, връчена на ищеца на 01.Х.2007г., че трудовото правоотношение се прекратява, считано от 21.VІІ.2007г., работодателят е заявил, че не желае служителят да изпълнява трудовите си функции, поради което от него не може да се иска да се явява и той след 20.VІІ.2007г. не се е явявал в офиса с цел да престира труда си. На 06.VІІІ.2007г. отишъл там, за да си вземе заплатата за предходния месец, а с покана, връчена на 10.VІІІ.2907г., е заявил желанието си за запазване на трудовия договор и да продължи да изпълнява задълженията си. Устното изявление, че трудовото правоотношение е прекратено, е форма на недопускане до работа, която се санкционира по чл.213 ал.2 от КТ. Практиката по въпроса по приложението на чл.213 ал.2 от КТ, обосновал допускането на касационно обжалване, е уеднаквена с вече постановени от ВКС решения по чл.290 от ГПК. Според решения № 518/08.VІІ.2010г. по гр.д. № 374/2009г. ІV ГО, № 298/28.ІV.2010г. по гр.д. № 3972/2008г. ІV ГО и № 245/28.VІ.2010г. по гр.д. № 1048/2009г. ІV ГО за ангажиране отговорността на работодателя /и на виновните длъжностни лица/ за незаконно недопускане на работа е напълно достатъчно работникът/служителят и един единствен път да е посетил предприятието и да е изявил готовност да престира труд по трудовото правоотношение, което разрешение настоящият състав на ВКС споделя напълно. Касационната жалба срещу въззивното решение съдържа оплаквания за необоснованост и неправилно приложение на материалния закон – касационни основания по чл.281 т.3 от ГПК. Изложени са съображения за необоснованост на извода за наличие на първия елемент от фактическия състав на чл.213 ал.2 от КТ с оглед на данните по делото и поведението на ищеца, че последиците от отправеното до ищеца писмено изявление за прекратяване на трудовия договор със заповед № 18/20.VІІ.2007г. следва да се считат настъпили преди изтичането на изпитателния срок с преустановяване действията му по изпълнение на трудовите задължения, че заповедта има констативен, а не конститутивен характер. Необоснован е и изводът за наличие на втория елемент от фактическия състав, тъй като не са извършени от работодателя фактически действия по недопускането на ищеца на работа. От свидетелските показания се установява, че той никога не е бил лишаван от достъп до офиса на С., нито са издавани заповеди, ограничаващи възможността да полага труд, неколкократните му посещения в офиса не са били с намерение да полага труд. Отправеното на 20.VІІ.2007г. предупреждение, че след края на изпитателния срок договорът му няма да бъде подновен, не е такова фактическо действие. Не са установени по делото положени от ищеца усилия за изпълнение на трудовия договор. Изводът, че нарушението на работодателя е извършено с отправяне на предупреждение, при което не било необходимо ищецът да продължи да полага усилия за престиране на труд, е в противоречие с чл.127 от КТ, тъй като работодателя не е задължен да полага усилия служителят да бъде доведен до работното си място. Изводът е в противоречие с принципа, че никой не може да черпи права от собственото си виновно поведение, и санкционира упражняването от работодателя на субективното си право да прекрати договора в рамките на срока за изпитване. Иска се отмяна на решението и отхвърляне на предявените искове. Атакуваното въззивно решение е правилно. Несъмнено установено е от показанията на св.О., че на 20.VІІ.2007г. на ищеца е отправено устно изявление, че трудовия му договор се прекратява /няма данни по делото тогава той да е бил само предупреден, че след изтичането на изпитателния срок договорът няма да бъде продължен, в какъвто смисъл са твърденията на касатора/. В това изявление имплицитно се съдържа и забрана ищецът да продължи да осъществява възложените му трудови функции. Тъй като с изявлението, макар и отправено преди изтичането на уговорения в полза на работодателя изпитателен срок, не е постигнато целеното правно действие – прекратяването на трудовия договор - с оглед предвидената изрично с чл.335 ал.1 от КТ задължителна писмена форма за това, договорът е продължил да съществува до момента на връчването на ищеца на уволнителния акт – заповед № 18/20.VІІ.2007г., който по силата на посочената разпоредба има конститутивен, а не констативен характер. При това положение изявлението за прекратяване е проявна форма на недопускане, тъй като препятства изпълнението на трудовите функции от момента на осъществяването му, както правилно е приел въззивният съд. Че такава е била целта на работодателя, е видно от издадената от него в същия ден заповед. От този момент и с оглед продължилото съществуване на трудовото правоотношение на работодателя е било задължението при заявеното от служителя искане да продължи да престира труд /в което при установените обстоятелства се изразява възможното и достатъчно положено от него усилие в тази насока/ да отправи до него изявление за съгласието си за това или валидно такова за прекратяване на трудовия договор. Обстоятелството, че ищецът не е бил лишаван от достъп до офиса на С. и че не са издавани от работодателя изрични заповеди, ограничаващи възможността да полага труд, не обуславят извод за липса на недопускане. По изложените съображения се налага извод, че атакуваното решение не страда от релевираните в касационната жалба пороци, поради което и на основание чл.293 ал.1 от ГПК то следва да бъде оставено в сила. С оглед този извод и на основание чл.78 ал.1 от ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени 150лв. разноски за настоящата инстанция. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решението на СГС, ГО, Втори “Д” въззивен състав, от 25.V.2009г. по гр.д. № 3125/2008г. ОСЪЖДА С. С ИДЕАЛНА ЦЕЛ “К. – С.” С. да заплати на Т. П. Ч. от С. 150лв. разноски по делото. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: