10 Р Е Ш Е Н И Е
№ 50124
гр. София, 21.10.2022 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и осми септемри две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ ШИШКОВА ПЕТЯ КОЛЕВА
при секретаря Илиана Рангелова и в присъствието на прокурора Петя Маринова като изслуша докладваното от съдия Колева к.н.д. № 580/2022 г. по описа на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационното производство е по реда на чл. 346, т. 1 от НПК.
Образувано е по жалба от адв. И. М. – защитник на подс. В. П. и К. Х. и по жалба на адв. С. П. – защитник на подс. Х. Д. срещу решение № 94 от 06.06.2022 г. на апелативен съд - Пловдив, постановено по ВНОХД № 599/2021 г.
В жалбата на адв. М. са наведени касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК. Защитникът твърди липса на отговор от страна на въззивния съд на доводите на защитата, необективност на вещото лице Б., неправилна правна квалификация на осъждането по чл. 277а, ал. 3 вр. ал. 2 НК, т. к. за съставомерността на това деяние и по основния състав се изисква използването на технически средства. Претендира обективна и субективна несъставомерност на деянието, т. к. обектът не представлява недвижима културна ценност. На следващо място сочи, че откритите на място обекти не са иззети по надлежния ред и не са надлежно приобщени като доказателства по делото, че не е установено откритите керамични предмети и монети да произхождат от процесния изкоп. Относно металдетектора настоява, че е бил разглобен, че не е забранена от закона вещ и упражняването на фактическа власт върху него не е престъпно. За нерегистрирането му по ЗКН подзащитният му П. следва да носи административнонаказателна отговорност.
В обобщение смята, че обвинението не е доказано по несъмнен начин, а решението на второинстанционния съд почива на предположение. Затова претендира отмяна на съдебния акт и оправдаване на подзащитните му по всички обвинения или връщане на делото за ново разглеждане на апелативен съд - Пловдив.
Защитникът на подс. Х. Д. – адв. П. също твърди в жалбата допуснати нарушения на процесуалния и материалния закони. На първо място сочи като основание за отмяна на атакуваното решение липса на мотиви, които се състоят в липса на собствен доказателствен анализ на проверявания съд и неотговаряне на доводите на защитата. От тук извежда и твърдението за допуснато нарушение на материалния закон, тъй като обвинението не е доказано по несъмнен начин и подзащитният му е осъден на базата на предположение. Затова претендира за отмяна на съдебния акт и връщане на делото за ново разглеждане на друг състав на съда.
В съдебно заседание защитниците поддържат жалбите. Молят за отмяна на съдебния акт на апелативен съд – Пловдив и връщане на делото за разглеждане от друг състав. Алтернативно на това искане адв. М. пледира за оправдаване на подзащитните му, защото не са извършили никакво престъпление.
Прокурорът от Върховна касационна прокуратура намира жалбите за неоснователни. Твърди, че апелативният съд е изпълнил задълженията си по чл. 339, ал. 2 НПК като е отговорил на всички направени от страните възражения, че е провел въззивно съдебно следствие, в хода на което е назначил допълнителна задача на тройната експертиза, а съобразно заключението ѝ става дума за археологически обект, част от могилен комплекс, културна ценност и имащ научна стойност. Смята за правилен извода на второинстанционния съд, че регистрацията на обекта, направена след откриване на изкопните дейности на тримата касатори, няма отношение към преценката дали се касае за извършване на археологически разкопки или изкопна дейност на територията на недвижима културна ценност. Счита, че не са допуснати сочените нарушения на процесуалния и материалния закони, т. к. било доказано, че изкопните дейности са осъществявани без разрешение за извършването им. Затова пледира решението на Пловдивския апелативен съд да бъде оставено в сила.
Подсъдимите П., Х. и Д. в последната си дума молят да бъдат оправдани.
Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното:
С присъда, постановена по НОХД № 1941/2020 г., Пловдивският окръжен съд признал подсъдимите Х. Д., В. П. и К. Х. за виновни по обвинение по чл. 277а, ал. 3, пр. 1 вр. ал. 2, пр. 1 и 2 вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 НК за това, че на 02.05.2018 г. в местността М. страна, в землището на с. П., обл. Пловдивска в съучастие като съизвършители и с Р. Б., чрез използване на технически средства – лопати, кирки и кофа без съответно разрешение са извършвали теренни археологически разкопки и не по законоустановения ред са извършвали изкопни работи на територията на недвижима културна ценност. На подсъдимите на основание чл. 55, ал. 1, т. 1 и т. 3 са наложени наказания лишаване от свобода в размер на по шест месеца.
Със същата присъда подс. Х. Д. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 274а, ал. 1 НК, за това, че на 02.05.2018 г. в гр. Х. държал служебен знак – сигнална синя лампа, а подс. В. П. за деяние по чл. 277а, ал. 7 НК, за това, че на 02.05.2018 г. в гр. Х. държал оръдие – металдетектор „Pulsar MDS 10“, състоящ се от ръкохватка, пулт и сонда, за което знаел, че е предназначено за търсене на археологически обекти, което не е регистрирано по реда на Закона за културното наследство /ЗКН/ и е оправдан да е държал по същото време и на същото място множество метални пръчки – част от инкриминирания детектор. За тези им деяния Пловдивският окръжен съд е наложил на подсъдимите Д. и П. наказания от по три месеца лишаване от свобода.
С цитираната присъда на подс. П. и подс. Д. са групирани наложените им наказания и на основание чл. 23, ал. 1 НК са им определени наказания от по шест месеца лишаване от свобода, отложени с три годишен изпитателен срок.
Изтърпяването на наказанието на подс. Х. също е отложено с изпитателен срок от три години.
Зачетено и приспаднато е времето, през което тримата подсъдими са били задържани по ЗМВР.
Съдът се е произнесъл по въпроса за веществените доказателства и разноските по делото.
С решение по ВНОХД № 94/2022 г. Пловдивският апелативен съд потвърдил атакуваната пред него присъда.
На подсъдимите били възложени направените пред апелативния съд разноски.
Касационните жалби са частично основателни.
На първо място, следва да се припомни, че в обхвата на касационната проверка се включва преценката доколко въззивният съд е спазил правилата за формиране на вътрешното си убеждение, а прегледът на атакуваното решение дава основание за извод, че с изключение на обвинението по чл. 277а, ал. 2, пр. 1 НК повдигнато против тримата подсъдими, аналитичната му дейност е съответна на изискванията на НПК.
Изводите си относно правно значимите обстоятелства проверяваният съд е изградил на база допустими и годни доказателствени средства, които са анализирани съобразно действителния им смисъл.
Контролираната инстанция макар и пестеливо е подложила на анализ цялата доказателствена съвкупност, като в значителна степен се е присъединила към анализа на първоинстанционния съд, изложен в проверявания от нея акт и на тази основа е направила в голямата си част верни изводи по отношение на релевантните за изхода на производството факти. На доводите на защитата е даден отговор макар и не пространен. По тези причини не може да се приеме, че е налице непълнота в мотивите, която да обоснове търсения от защитата резултат – отмяна на съдебния акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд. Това възражение, както и твърдението, че решението е постановено на базата на предположение по-скоро се дължи на неудовлетвореността на защитата от изхода на делото, а не от реалното засягане на правата на привлечените към наказателна отговорност лица. Затова може да се заключи, че като цяло второинстанционният съд е извършил надлежна процесуална дейност.
Не може да бъде споделено възражението на адв. М. за предубеденост на вещото лице Б. и оттам за допускане на процесуален порок от страна на контролираната инстанция поради неправилното включване на експерта в състава на тройната съдебно археологическа експертиза, изслушана от въззивния съд. Не е налице твърдяното от защитника смесване от страна на експерта на две процесуални качества – на свидетел и вещо лице. В материалите по делото е налице документ, макар и наречен съдебно археологическа експертиза от 27.11.2019 г., който съдържа отговори на два въпроса като първото изречение от отговорите на първия въпрос е собствения на вещото лице прочит и тълкуване на Закона за културните ценности. Значима информация се съдържа във второто изречение и отговора на втория въпрос, а именно дали до момента е имало регистрирани обекти недвижима културна ценност в местността М. страна и дали от РИМ – Пловдив в тях са извършвани археологически разкопки.
Археологическата експертиза от 01.07.2020 г. съдържа информация, че след посещение на вещото лице Б. на обекта на място го е определила като надргобна могила и затова е извършила регистрацията му по ЗКН. В това заключение е посочила, че РМС № 1171/1962 г. придава статут на паметник на културата с национално значение всички на могили и земни валове.
Следователно, нито от съдържанието на двете заключения, нито от действията на експерта по регистриране на обекта по ЗКН, което е нейно професионално задължение, може да се изведе някаква предубеденост или необективност по отношение на дадените от нея отговори на поставените въпроси, поради което не е налице процедурен порок чрез включването ѝ в състава на тройната археологическа експертиза и последващото ѝ кредитиране с доверие от въззивната инстанция.
Макар спрямо подсъдимите да не е повдигано обвинение по чл. 278, ал. 6 НК за намерените на инкриминираното място и дата движими археологически обекти, защитата оспорва приобщаването им към доказателствения материал по делото. Тя не спори обаче, че същите са установени около изследваните изкопи от свидетелите музейни работници – М. и М., в присъствието на полицейските служители, както и че са описани от свид. М. в нарочен доклад, приложен по делото. В тази връзка макар експертите от тройната съдебно археологическа експертиза да приемат за странно намирането на едно място на всички находки, защото се отнасят до три различни епохи, това няма значение за възведените на подсъдимите обвинения тъкмо поради липсата на повдигнато им обвинение по чл. 278, ал. 6 НК. Защитата не спори още и че на инкриминираното място са намерени фрагменти от керамика, които вещите лица отнасят към поменателните ритуали, извършвани по време на издигането на тракийските надгробни могили.
Изводите на съда, че тримата подсъдими заедно с починалия Р. Б. на процесната дата са пребивавали в местността М. страна, където имало изградена могила, както и че те извършвали изкопни работи по нея са основани на кредитираните с доверие показания на свидетелите очевидци А., Ч. и А.. Контролираният съд се е доверил на заявеното от свидетелите А., Ч. и А. в хода на съдебното, но най-вече на досъдебното производство, доколкото показанията им от подготвителната фаза на процеса са инкорпорирани законосъобразно в доказателствената маса и са по-близки като време до описваните събития. Вярно е твърдението на защитата, че действията на подсъдимите не били разграничени, но това не е възможно, защото според приетото от съда на база заявеното от свидетелите очевидци, привлечените към отговорност лица извършвали последователно едни и същи действия. Според приетото от въззивния съд по фактите разположените в близост до мястото полицейски служители първо слухово възприели действията на подсъдимите по извършване на изкопни работи, а впоследствие видели, че се редуват да влизат в дупката и да теглят нещо оттам като сменяли позициите си. Мотивирал се е с това, че показанията на цитираните свидетели са подкрепени от изготвения протокол за оглед на местопроизшествие, според който в непосредствена близост до раниците и пластмасовата кофа, намиращи се до изкопите, са установени две кирки и две лопати – едната с дървена, а другата с метална дръжка.
Тук е мястото да се припомни, че касационният съд като съд по правото, какъвто е в настоящия случай, не може да прави преоценка на достоверността и достатъчността на доказателствените материали, нито да приема нови факти.
Наведените от защитата доводи в жалбите в голяма степен представляват оплакване за необоснованост, която не е касационно основание. Така следва да се тълкува възражението ѝ относно твърденията за противоречие в показанията на поемните лица С. и И. и че полицейските служители А., Ч. и А. не видели подсъдимите да копаят. В отговор на този довод на защитата само ще се посочи, че съдът по фактите е свободен да определя самостоятелно процесуалната стойност на доказателствените материали като този процес следва да е подчинен на правилата, уредени в НПК и на база всеобхватен анализ на всички относими към предмета на доказване доказателствени източници. В случая това изискване на закона е спазено от проверявания съд. Контролираният съд е приел, че противоречието между показанията на поемните лица С. и И. не е съществено, че извършеното процесуалноследствено действие, на което са присъствали не е опорочено и че полицейските служители А., Ч. и А. са възприели първо слухово, а после и зрително поведението на заварените на мястото лица.
Всъщност, основният въпрос, поставен за решаване пред инстанциите по същество, е дали местността М. страна в землището на с. П. представлява недвижима културна ценност, защото няма спор, че ако изкопните работи се извършват извън нея и нейната охранителна зона, деянието ще е несъставомерно по този текст. За разлика от състава на престъплението по чл. 277а, ал. 1 НК, при което е без значение мястото, където се извършва търсенето на археологически обекти, за обвинението по чл. 277а, ал. 2 НК е от съществено значение мястото на извършване на инкриминираната дейност. В този смисъл макар и кратък е даден отговор на довода на адв. М., че изкопните работи не са извършвани в обект, който е защитен от Закона за културното наследство.
Доколкото мястото, където подсъдимите П., Д. и Х. били заловени да извършват изкопни работи, притежава характеристиките на могила, тя е попадала в приложното поле на Разпореждане на Министерския съвет № 1711/1962 г. и е представлявала паметник на културата с национално значение по смисъла на Закона за паметниците на културата и музеите /отм./. По силата на § 10 от преходните и заключителни разпоредби на ЗКН заварените обявени по досегашния ред недвижими паметници на културата запазват своя статут и категория като културна ценност след влизане в сила на закона. Безспорно е, че по отменената уредба могилата е била защитена. Съобразно цитираната норма на § 10 след отмяната на ЗПКМ със ЗКН тя продължава да е обект на защита и по новия закон само поради факта на съществуването си.
Наред с това, по силата на чл. 146, ал. 3 ЗКН недвижимите археологически обекти имат статут на културна ценност с категория национално значение до установяването им като такива. Следователно, налице е законова презумпция относно категорията на все още нерегистрираната и неидентифицирана недвижима културна ценност, при това с най-високата степен на закрила с цел опазване на археологическите обекти от увреждане като в случая се прибавя и наказателноправната защита по чл. 277а, ал. 2 и следващите от НК отново със същата цел. Следователно, могилата, разкопана от подсъдимите, никога не е била оставена без закрила – независимо дали при действието на ЗПКМ /отм./ и РМС № 1711/1962 г. или при действието на ЗКН. Административното регистриране на обектите като културна ценност е с цел огласяване на закрилата на културната ценност, но не променя правната им характеристика. Затова невярно е разбирането, че недвижима културна ценност е само онази недвижима вещ, която е обявена за такава по реда на ЗКН. Без значение е и обстоятелството дали могилата е била проучвана от специалисти или не, както и дали мястото е било известно като недвижима културна ценност. В този смисъл са Р № 475-2008-II н. о. ВКС; Р № 487-2008-III н.о. ВКС; Р № 15692013- II н. о. и Р № 290-2016-III н.о. ВКС.
Неоснователен е доводът, че деянието е несъставомерно и от субективна страна. По делото безспорно е доказано както извършването на изкопните работи от подсъдимите П., Д. и Х. на инкриминираното място, оборудването им с металдетектор, в случая разглобен, но намиращ се в непосредствена близост до обекта и в готовност да бъде използван, снабдяването им с кирки и лопати като с употребата на последните значително се улеснява въпросната дейност, така и по причина намирането на движимите археологически обекти до изкопите. Затова изводът на апелативния състав за субективна съставомерност на деянието е верен и се споделя от касационната инстанция.
Като е ангажирал наказателната отговорност на дейците по чл. 277а, ал. 3 вр. ал. 2 НК съдът е приложил правилно материалния закон. Това е така, защото при извършването на изкопните работи подсъдимите са използвали технически средства – лопати, кирки, кофа. Употребата на технически средства при осъществяване на изпълнителното деяние е предвидено от законодателя като квалифициращ признак именно поради възможността при експлоатацията им да се стигне до сериозно увреждане на защитения обект. Затова е неоснователен доводът на адв. М. за неправилна правна квалификация на деянието по ал. 3 вр. ал. 2 на чл. 277а НК, т. к. самото изпълнително деяние по основния състав включвало в себе си използването на технически средства. Тъкмо обратното. Видно от законодателната уредба на чл. 277а НК едва в третата алинея на текста се съдържа квалифициращия признак „използване на технически средства или моторно превозно средство“, което обуславя и по-тежката наказуемост на състава на престъплението. И това е разбираемо, защото в случая се касае до инвазивно въздействие върху терена, при което поради използваните технически средства е възможно сериозното му повреждане. Фактите по делото разкриват, че деянието на подсъдимите правилно е квалифицирано по посочената законова разпоредба.
От друга страна основателно е възражението на адв. М., макар и не по наведените от него съображения, че деянието на подзащитните му е несъставомерно по чл. 277а, ал. 2, пр. 1 НК. От прочита на правната норма на чл. 277а, ал. 2 НК се достига до извод, че в нея законодателят е инкриминирал редица изпълнителни деяния, между които извършване на теренни археологически разкопки и извършване на изкопни работи. Тези две форми на изпълнителните деяния не могат да се осъществят от един и същи субект. В случая е използвана особена законодателна техника, при която независимо, че при формулиране на състава на престъплението е употребено местоимението „който“ и то поначало да означава, че субект на престъплението може да е всяко наказателноотговорно лице, несъмнено е в случая, че право да извършват теренни археологически разкопки имат само археолози, които отговарят на изискванията на чл. 150, ал. 1 ЗКН. Следователно, доколкото подсъдимите не притежават качеството археолог, те не могат да са субект на това престъпление с посоченото изпълнително деяние, независимо, че нямат разрешение да извършват такива дейности. Теренните проучвания са легална дейност и се извършват само от компетентни лица. В този смисъл са Р № 520-2009-I н.о.; Р № 498-2013-I н.о.; Р № 137-2016-III н.о.; Р № 290-2016-III н.о.; Р № 17-2017-III н.о. ВКС. С осъждането на подсъдимите П., Х. и Д. по пр. 1 на чл. 277а, ал. 2 НК инстанциите по фактите са допуснали нарушение на материалния закон по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК, поради което в тази част въззивното решение и потвърдената с него първоинстанционна присъда следва да бъдат отменени, а подсъдимите - оправдани по вмененото им обвинение за извършване на теренни археологически разкопки.
ВКС не констатира неправилно приложение на материалния закон по отношение оценката на правно значимите факти, относими към състава на престъплението по чл. 277а, ал. 7 НК спрямо подс. П.. Извършеното деяние правилно е квалифицирано по този текст от закона, т. к. във фактическа власт на подсъдимия в близост до изкопите, разглобен, в раница е бил намерен технически уред с предназначение за откриване и локализиране на метални предмети под земята, който е годен за употреба. За осъществяване на престъплението по чл. 277а, ал. 7 НК е достатъчно деецът да упражнява фактическа власт върху предмета на престъплението със знанието или предположението, че е предназначено за търсене на археологически обекти. Вярно е, че задължението за регистрация на уреда е за собственика, но държателят на нерегистрирано техническо средство също е субект на престъплението. В този случай е достатъчно да знае или предполага неговото предназначение. Противозаконното държане по този текст не се извежда от липсата на надлежна регистрация на техническото средство, а от знанието, че това средство е предназначено за извършване на дейност, поставена под разрешителен режим, за която липсва разрешение. Наличието на знание у подс. П. за това, че металдетекторът е предназначен за търсене на археологически обекти е установено по несъмнен начин по делото, предвид намирането му в раница в непосредствена близост до изкопите. Затова и няма как подс. П. да носи в случая административнонаказателна вместо наказателна отговорност.
Не е налице касационното основание нарушение на материалния закон и по обвинението по чл. 274а, ал. 1 НК спрямо подс. Д.. Видно от приетите от апелативния съд факти в гараж в дома на подс. Д. на 02.05.2018 г. в гр. Х. била намерена и иззета с протокол за претърсване и изземване, одобрен по реда на чл. 161, ал. 2 НПК от съответния първоинстанционен съд, синя сигнална лампа, за която е установено от съдебно техническата експертиза № 233, че е сходна с тези, използвани от МВР. Нормата на чл. 151, ал. 6 ЗМВР забранява на лица неоправомощени със закон да ползват полицейски лампи, въведени за структурите на МВР и показващи принадлежност към тях. Държането на синя сигнална лампа, която е сходна с тези, използвани от МВР, на практика показва намерението на държателя ѝ да демонстрира принадлежност към МВР, което попада в забраната на нормата на чл. 151, ал. 6 ЗМВР. С това е изпълнена обективната страна на деянието по чл. 274а, ал. 1 НК. От субективна страна подс. Д. е съзнавал, че държи процесната синя сигнална лампа, че не е лице от състава на МВР, но въпреки това е държал служебен знак, сочещ принадлежност към структурите на МВР. Деянието е на просто извършване. Доказано е по несъмнен начин, доколкото няма спор, че е била във фактическа власт на дееца, че е иззета законосъобразно и е приобщена към доказателствата по делото, както и че е сходна с тези, използвани от МВР. Затова е неоснователно възражението на адв. П., че подзащитният му е осъден на базата на предположения.
Доколкото в жалбите липсва наведено касационно основание явна несправедливост на наложеното наказание, настоящият състав ще посочи общо, че не са налице основания за касационна намеса в тази посока.
По изложените съображения въззивното решение и първоинстанционната присъда следва да се отменят в наказателно осъдителната част по чл. 277а, ал. 2, пр. 1 НК, а в останалата част въззивният съдебен акт следва да бъде оставен в сила.
Водим от горното и на основание чл. 354, т. 1 и т. 4 НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение
Р Е Ш И :
ИЗМЕНЯ решение № 94 от 06.06.2022 г. на апелативен съд - Пловдив, постановено по ВНОХД № 599/2021 г. в частта, с която е била потвърдена присъда № 260065 от 15.09.2021 г., постановена по НОХД № 1941/2020 г. по описа на окръжен съд – Пловдив по отношение на престъпление по чл. 277а, ал. 2, пр. 1 НК като признава подсъдимите Х. Д. Д., В. Г. П. и К. А. Х. за невиновни в това на посочените дата и място да са извършвали археологически разкопки и ги оправдава по повдигнатото обвинение.
ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата част.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2. |