Р Е Ш Е Н И Е
№ 144
гр. София, 28.08.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на дванадесети май през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ЗАХАРОВА
ГАЛИНА ТОНЕВА
при секретар КРИСТИНА ПАВЛОВА и с участието на прокурор АТАНАС ГЕБРЕВ разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 424/2017 г. по описа на ВКС, второ отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 2 от НПК по касационен протест на прокурор при ОП–гр. Варна срещу присъда № 13 на Варненския окръжен съд (ВОС), наказателно отделение, постановена на 02.03.2017 г. по ВНОХД № 1392/2016 г. по описа на същия съд.
В касационния протест са релевирани възражения за неправилно приложение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на процесуалните правила при постановяването на въззивната присъда, с която подсъдимият А. Т. А. е бил оправдан по повдигнатото му обвинение по чл. 206, ал. 3 вр. ал. 1 от НК, като се отправя искане присъдата да бъде отменена, а делото да бъде върнато на окръжния съд за ново разглеждане. В писмено допълнение към протеста се оспорва правилността на извода на съда за явна незначителност на обществената опасност на извършеното от подсъдимия деяние по смисъла на чл. 9, ал. 2 от НК, обоснован с доводи, че той бил подписал „споразумение за заместване със св. А. В. с липса на всякаква корист, дори при спиране от страна на поемателя да заплаща вноски подсъдимият продължил тяхното изплащане”, както и че направил опит „да приведе създалата се ситуация в съответствие със законовите изисквания – сам подал жалба в Трето РУП”. Тези действия на подсъдимия не можели да доведат до извод за явна незначителност на обществената опасност на деянието, тъй като от него вече са настъпили общественоопасните последици. Не можело да се сподели и виждането, че останалите за изплащане само 11 вноски (от общо 48 били платени 37) представлявали грижа за лизинговата вещ и водели до хипотезата на чл. 9, ал. 2 от НК. Самият законодател въвел обсебването в големи размери като тежко наказуемо престъпление дори при изцяло върната или заместена до приключването на съдебното следствие в първоинстанционния съд вещ, както и маловажния случай на деянието – като наказуемо престъпление. Прокурорът счита, че били допуснати съществени нарушения на процесуалните правила по установяване и оценка на релевантните факти – при осмислянето на обществената опасност на деянието направил преценка на личността на подсъдимия, като въз основа на факта, че бил неосъждан, оценил инкриминираното деяние като изолирана проява в живота му. От процесуалното поведение на подсъдимия и дадените от него подробни обяснения за случилото се съдът извел желание у подсъдимия „да съдейства на властта при първа необходимост”, поради което направил извод, че обществените отношения били засегнати в незначителна степен. Тези факти можели да доведат до смекчаване на отговорността на дееца, но не и до определяне на поведението му като непрестъпно. В допълнението към протеста се твърди, че приложението на чл. 9, ал. 2 от НК спрямо установените по делото факти осуетявало дължимата защита на правовия ред, тъй като снизходителността към извършителите на престъпления по чл. 206, ал. 3 от НК щяла да доведе до „лавина от престъпления” предвид широко разпространената форма на лизинга при закупуване на движими вещи.
По делото е приложено възражение (вх. № 7644 от 15.03.2017 г. на ВОС, НО) от подсъдимия А. чрез защитника му адв. А. срещу подадения касационен протест, в което е застъпено становище за неговата неоснователност и се предлага на ВКС да остави в сила атакуваната присъда. Изложени са доводи за формално и бланкетно съдържание на протеста, което ограничавало правото на защита на подсъдимия и препятствало касационната проверка на атакувания съдебен акт. Възражението е било подадено в деловодството на ВОС преди защитата да бъде уведомена за представеното от прокурора допълнение към протеста. След връчване на допълнението към протеста на подсъдимия защитникът му изготвил допълнение към възражението срещу касационния протест, регистрирано във въззивния съд с вх. № 11660 от 24.04.2017 г. Този документ обаче е бил изпратен на адресата ВКС от администрацията на ВОС едва на 18.05.2017 г. (с изх. № 5054), като е постъпил с вх. № 5715 от 22.05.2017 г., извън срока по чл. 351, ал. 3 от НПК – след провеждане на касационното съдебно заседание на 12.05.2017 г., поради което посочените в него доводи няма как да бъдат обсъждани от настоящия съдебен състав.
В съдебно заседание на касационната инстанция прокурорът при ВКП не поддържа подадения протест, като споделя аргументацията на съдебния акт.
Подсъдимият А. А., редовно призован, не се явява и не заявява лично становище по протеста. Неговият защитник адв. А. пледира присъдата на ВОС да бъде оставена в сила, като излага доводи за неоснователност на протеста.
Адв. Ж.-Д., процесуален представител на необжалвалия присъдата на ВОС граждански ищец [фирма], счита, че са налице основания за отмяна на атакувания от прокурора съдебен акт.
Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347 от НПК, намери за установено следното:
С присъда № 223 от 01.06.2015 г., постановена по НОХД 2709/2014 г. по описа на Варненския районен съд (ВРС), VІ нак. състав, изпратено по подсъдност с определение № 83 от 11.06.2014 г. на ВКС, ІІ н. о. по КНЧД № 858/214 г., подсъдимият А. Т. А. е бил признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 206, ал. 3 вр. ал. 1 от НК и осъден при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК на една година лишаване от свобода, отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК за изпитателен срок от три години. С присъдата е бил уважен предявения срещу подсъдимия А. от гражданския ищец [фирма], клон Б., граждански иск за сумата в размер на 49 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени от извършеното престъпление имуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 27.08.2014 г. до окончателното изплащане. На основание чл. 189, ал. 3 от НПК в тежест на подсъдимия са били възложени направените по делото разноски, както и държавна такса върху уважения граждански иск в размер на 1 960 лева.
По жалба на подсъдимия А. чрез защитника му адв. А. е било образувано ВНОХД № 1179/2015 г. по описа на ВОС, като с решение № 356 от 21.12.2015 г. на основание чл. 338 от НПК първоинстанционната присъда № 223 от 01.06.2015 г. по НОХД № 2709/2014 г. на ВРС, VІ състав, е била потвърдена.
С решение № 240 от 16.11.2016 г. по НДВ № 181/2016 г., образувано по искане на осъдения А. А. за възобновяване на наказателното производство, Варненският апелативен съд (ВАС), НО, е възобновил ВНОХД № 1179/2015 г. на ВОС, отменил е постановеното по него решение № 356 от 21.12.2015 г. и е върнал делото на същия съд за ново разглеждане от друг състав.
При новото разглеждане на делото, образувано като ВНОХД № 1392/2016 г., е била постановена атакуваната пред настоящата инстанция присъда № 13 от 02.03.2017 г., с която ВОС на основание чл. 336, ал. 1, т. 3 от НПК отменил изцяло осъдителната присъда на ВРС, VІ състав, по НОХД № 2709/2014 г., постановена на 01.06.2015 г., като признал подсъдимия А. А. за невинен в това, че на 19.10.2011 г. в [населено място] противозаконно присвоил чужда движима вещ в големи размери – лек автомобил м. „БМВ”, модел ..., с рег. [рег.номер на МПС] , който владеел на основание сключено на 04.07.2011 г. в [населено място] споразумение за заместване на страна по договор за лизинг № 3873/01.02.2010 г., собственост на [фирма], клон Б., на стойност 49 000 лева, поради което и на основание чл. 304 от НПК вр. чл. 9, ал. 2 от НК го оправдал по обвинението по чл. 206, ал. 3 вр. ал. 1 от НК. С присъдата съдът отхвърлил предявения срещу подсъдимия А. от гражданския ищец [фирма], клон Б., граждански иск за сумата в размер на 49 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени от извършеното престъпление имуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 27.08.2014 г.
Касационният протест срещу описаната присъда на ВОС е допустим – подаден е от процесуално легитимирана страна по чл. 349, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 1 от НПК, в законоустановения от чл. 350, ал. 1, вр. чл. 319, ал. 1 от НПК срок, срещу акт, подлежащ на касационна проверка на основание чл. 346, т. 2 от НПК.
Разгледан по същество, касационният протест на прокурора при ОП – гр. Варна е неоснователен.
Макар в него, освен касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК, да е формално релевирано и оплакване за допуснати съществени процесуални нарушения, съдържанието му сочи само на несъгласие с правната интерпретация на установените факти, които не са изрично оспорени от прокурора. Не са налице, като не се и твърдят, конкретни нарушения при събирането и проверката на доказателствата, а доказателствените материали са оценени съобразно изискванията на чл. 13, чл. 14, чл. 107, ал. 3 и ал. 5 от НПК. В рамките на правомощията си въззивният съд е дал нова правна оценка на приетите фактически положения във връзка с установеното по идентичен начин от двете съдебни инстанции поведение на подсъдимия А., при която е намерил основание за оправдаването му на основание чл. 9, ал. 2 от НК.
По отношение на фактологията на деянието на подсъдимия въз основа на безпротиворечивата доказателствена маса и двете предходни инстанции са извели еднозначни констатации, срещу които прокурорът не е възразил, а именно:
На 01.02.2010 г. в [населено място] бил сключен договор № 3873 за финансов лизинг с опция за прехвърляне на собствеността на лек автомобил м. „БМВ”, модел ..., с рег. [рег.номер на МПС] със страни [фирма], клон Б., представлявано от св. Я. Я., в качеството на лизингодател, и М. Н. в качеството на лизингополучател. По силата на договора последният получил автомобила заедно с ключ за него, регистрационен талон, комплект документи, полици за застраховки „Гражданска отговорност” и „Каско”. Впоследствие Н. решил да намери лице, което да го замести в договора за лизинг, с каквато цел оставил колата заедно с всички документи в автокъща „А.” в [населено място], стопанисвана от св. Р. К..
Подсъдимият А., познат на св. К., харесал автомобила и решил да го придобие. Той встъпил в договора за лизинг по силата на споразумение за заместване, сключено на 04.07.2011 г. в [населено място] между представител на лизингодателя [фирма], клон Б., заместваната страна М. Н. – прехвърлител на правата и задълженията, произтичащи от договора за финансов лизинг № 3873, и [фирма], представлявано и управлявано от подсъдимия А., като поемател на правата и задълженията, произтичащи от договора за финансов лизинг.
След около два месеца поради финансови затруднения подсъдимият, както и предишният лизингополучател Н., оставил автомобила със съпътстващите го документи в автокъщата на св. К., за да се търси лице, което да поеме правата и задълженията по договора за финансов лизинг. Интерес към сделката проявили св. А. В. заедно с друг неустановен мъж, който го придружавал. На 19.10.2011 г. било сключено споразумение за заместване на страна между подсъдимия А. в качеството на управител и представляващ на [фирма] като прехвърлител на правата и задълженията по договора за лизинг и св. В. като техен поемател. Споразумението било изготвено в офиса на фирмата на подсъдимия от негова служителка и било подписано в [населено място], където се намирали подсъдимият и съдружникът му св. Я. П. и където пристигнал св. В.. По силата на това споразумение прехвърлителят А. предал на св. В. получения от него за ползване на лизинг автомобил, а св. В. изплатил авансово „като капаро” сумата от 15 000 евро.
В съглашението била предвидена клауза, че поемателят св. В. се задължавал в срок до 61 календарни дена от подписването му да прехвърли на свое име договора за лизинг № 3873 от 01.02.2010 г. В уговорения срок това не било сторено. Поемателят предоставил пари за две поредни вноски по лизинга, след което преустановил плащанията, спрял да отговаря на телефонни обаждания, укрил се, а автомобилът се оказал в неизвестност. (По делото на ВОС са налични данни, че през 2016 г. автомобилът бил продаден в Германия, а на 09.01.2017 г. бил установен на територията на Румъния).
След спиране на плащанията от страна на св. В. подсъдимият А. продължил да внася лизинговите вноски, въпреки че колата вече не била в неговата фактическа власт. Той се обърнал към централата на лизингодателя в [населено място], но оттам му отговорили, че именно той е страна по договора; потърсил съдействие от страна на ІІІ РУП, гр. Варна, откъдето го насочили към прокуратурата; подал жалба до ВРП срещу поемателя на задълженията по договора св. А. В., заведена с вх. № 16920/23.12.2011 г., въз основа на която била инициирана проверка. В крайна сметка, след кореспонденция по повод местоизвършването на деянието, с постановление от 27.09.2012 г. на районния прокурор в гр. Търговище било образувано досъдебно производство № 834/2012 г. по описа на РУП–гр. Търговище срещу неизвестен извършител за извършено престъпление по чл. 206, ал. 3 вр. ал. 1 от НК.
Подсъдимият А. внасял лизинговите вноски повече от година след сключване на споразумението със св. В. от 19.10.2011, като били изплатени 37 от общо 48 дължими вноски в размер на по 834,77 евро (с ДДС) всяка. Тъй като изнемогвал финансово, а и разбрал, че щом колата липсва реално, тя не може да му бъде прехвърлена, той преустановил плащането на вноските. Следствие на това с писмо изх. № 7-700-00-302 от 18.02.2013 г., връчено на адресата, лизингодателят [фирма] уведомил подсъдимия, че прекратява едностранно договора за лизинг № 3873/2010 г. на основание т.10.6.5. от Общите условия към договора, с оглед на което в 5-дневен срок от уведомяването дължи предвидената в договора неустойка, а в 24-часов срок от връчването е длъжен да върне лизинговия актив. Поради липсата на автомобила подсъдимият А. не го върнал, като на 17.03.2014 г. бил привлечен в качеството на обвиняемо лице за обсебването му.
При такива доказателствено обезпечени факти ВОС се е солидаризирал с изводите на първоинстанционния съд за обективна и субективна съставомерност на осъщественото от подсъдимия поведение по чл. 206, ал. 3 вр. ал. 1 от НК, като обаче е приел от правна страна, че обществената опасност на извършеното деяние е явно незначителна, поради което на основание чл. 9, ал. 2 от НК оправдал подсъдимия по повдигнатото му обвинение. На л. 46 от ВНОХД № 1392/2016 г. това заключение е мотивирано с доводите, че лизинговият актив е бил правомерно придобит от дееца – чрез договора за лизинг № 3873/2010 г. и сключеното на 04.07.2011 г. споразумение за заместване между представител на лизингодателя [фирма], клон Б., заместваната страна М. Н. и поемателя в лицето на подсъдимия като представляващ и управляващ [фирма]; редовното изпълнение на задълженията по договора (платени 37 лизингови вноски от общо дължимите 48), включително и след сключването на споразумението за заместване на страна със св. А. В. от 19.10.2011 г.; подписването на това споразумение „с липса на всякаква корист”; опитите „да приведе създалата ситуация в съответствие със законовите изисквания” – подаването на жалба до полицията; установените отлични характеристични данни за подсъдимия, чистото му съдебно минало, трудовата му ангажираност, добросъвестното процесуално поведение и значителния му личен принос за разкриване на обективната истина.
Тези обстоятелства, разгледани в аспекта на разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от НК, действително не са достатъчни да обусловят извод за явно незначителна обществена опасност на деянието, като в принципен план настоящият съдебен състав споделя преобладаващата част от залегналата в протеста аргументация. Случаите, които попадат под хипотезите на чл. 9, ал. 2 от НК, поначало представляват изключения. Малозначителността на деянието е конкретно негово обществено качество, поради което е необходим внимателен анализ на обстоятелствата дали то обективно не може да окаже отрицателно въздействие върху обществените отношения или неговото въздействие е толкова минимално, че не застрашава реално тези отношения. (В разглежданата хипотеза на явна незначителност малозначителността на извършеното от подсъдимия деяние се обуславя от обективно разкритата негова твърде ниска степен на обществена опасност, която не е достатъчна, за да бъде третирано то като престъпление). Този въпрос се разрешава при съвкупна преценка на всички елементи на състава на даденото престъпление съобразно утвърдените в тази насока разрешения на доктрината и съдебната практика. В това отношение принципно са от значение характерът на обекта на посегателство, степента, в която той може да бъде засегнат, характерът на конкретното деяние (с оглед конкретната възможност, която то създава за засягане на обекта), степента на застрашаване на обекта, общественоопасните последици от деянието, някои особени характеристики на дееца, които се отразяват на персоналната му обществената опасност и др. Нито един от релевантните фактори за преценката на обществената опасност на извършеното не следва да се абсолютизира, но и нито един не следва да се игнорира, защото изводът за малозначителност може да се формулира само при комплексно и изчерпателно съобразяване на всички относими обстоятелства при преценка на относителната им тежест и значение.
При извод за осъществен състав на престъплението по чл. 206, ал. 3 вр. ал. 1 от НК обсъдените от ВОС специфични характеристики на деянието на подсъдимия А. биха могли да се интерпретират като обуславящи наличието на обективна съвкупност от множество смекчаващи обстоятелства, част от тях – с изключително съществено значение, чийто значителен брой и преобладаваща относителна тежест биха обосновали убедително заключение за чувствително по-ниска степен на обществена опасност на деянието в сравнение с обикновените случаи на престъпления от този вид и много ниска лична обществена опасност на дееца в контекста на разпоредбата на чл. 55 от НК.
При преценката за приложимост на разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от НК следва да се отчитат принципните постановки относно обществено-историческата обусловеност на степента на обществената опасност на деянието. Разбира се, от тях не произтича извод за невъзможност за приложението на разпоредбата на чл. 9, ал. 2 НК при престъпления от определен вид. Вярно е тъкмо обратното – че разпоредбата на чл. 9, ал. 2 НК може да бъде приложена в случаите на всякакви престъпления, какъвто извод следва от систематичното място на обсъжданата разпоредба в Общата част на НК. Това означава, че приложимостта на нормата се разпростира спрямо всички престъпления, визирани в Особената част, доколкото липсва изрична разпоредба, изключваща определени престъпления от приложното поле на чл. 9, ал. 2 от НК. В случая обаче не следва да се пренебрегва характера на непосредствения обект на посегателство – важни обществени отношения, осигуряващи нормалното упражняване на правото на собственост върху движими вещи, както и конкретната възможност, която процесното деяние създава за сериозно засягане на този обект, тъй като се касае до престъпление с предмет лизингов актив – лек автомобил с висока стойност. При анализа на разглеждания казус съвсем не става въпрос за пренебрежимо несъществен паричен еквивалент на инкриминираната като обсебена движима вещ. Напротив, цената на лекия автомобил към 01.02.2010 г. – момента на сключването на договора за лизинг с лизингополучателя М. Н., е възлизала на значителната стойност от 43 455,33 евро (с ДДС), а пазарната й цена към момента на деянието (19.10.2011 г.) е била определена от заключението на оценъчната експертиза на 49 000 лева. Макар по-голямата част от лизинговите вноски (37 от общо дължимите 48) да са заплатени, 11 вноски са останали неизплатени, а всяка от тях дори сама по себе си е възлизала на съществена стойност – 834,77 евро (с ДДС). Автомобилът при това е обективно е липсвал – в продължителен период от време след предаването му на св. В. е бил неизвестност, като едва през 2017 г. е бил издирен извън границата на страната. Тези факти съвсем не обективират незначителност на отрицателното въздействие на деянието, а това изключва възможността за приложението на чл. 9, ал. 2 от НК.
Поддържаните от представителя на обвинителната власт в такъв аспект аргументи и изложените дотук съображения на настоящия съдебен състав във връзка с отсъствието на основания за приложение на чл. 9, ал. 2 от НК обаче биха имали значение за правилното решаване на делото само при законосъобразно формулиран извод за съставомерност на осъщественото от подсъдимия А. деяние. В разглеждания случай инкриминираното деяние действително не се явява престъпно, но не защото въздейства отрицателно върху обществените отношения в толкова минимална степен, че реално не ги застрашава, а поради липса на субективния елемент от състава на инкриминираното престъпление – пряк умисъл при извършването му, каквато констатация се очертава от приетите по делото факти.
Известно е, че вината е психическото отношение на дееца към обществената опасност на деянието и най-вече към неговите общественоопасни последици. Разпоредбата на чл. 11, ал. 2 от НК отнася към интелектуалния момент на умисъла съзнаването на общественоопасния характер на деянието и предвиждането на общественоопасните му последици. Деецът съзнава общественоопасния характер на деянието, когато разбира, че то обуславя общественоопасните последици, че уврежда или застрашава обществените отношения, които са непосредствен обект на съответното престъпление, а предвижда настъпването на общественоопасните последици, когато е наясно, че няма пречки, които да ги изключват. Волевият момент пък при прекия умисъл се свежда до съзнателно искане на общественоопасните последици. В частност при обсебването, което е резултатно престъпление и може да бъде извършено само с пряк умисъл, деецът трябва: 1) да съзнава, че поведението му ще увреди защитените обществени отношения, свързани със собствеността и 2) да желае настъпването на общественоопасния резултат. Интелектуалният момент на умисъла за обсебване обхваща съзнанието у дееца за това, че предметът на престъплението е чужда движима вещ, че той я владее или пази на правно основание и че му е позволено да осъществява само определени действия с нея, невключващи актове на имуществено разпореждане. Във волево отношение деецът има за цел да се разпореди окончателно и безвъзвратно с предмета на престъплението в свой или в чужд интерес, накърнявайки в същото време възможността собственикът на вещта да се разпорежда с нея, отклонявайки я от патримониума му.
Като неюридическо свойство на престъплението вината се извлича във всеки конкретен случай от конкретно установените факти за поведението на дееца. Практиката на ВКС се придържа последователно към постановката, че вината е факт, който се разкрива в наказателния процес „по линия на фактическите констатации и тяхното установяване”. Изхождайки от утвърденото разбиране, че изводите досежно субективната страна на престъплението се основават на обективните факти по делото, в съдебните актове следва да намерят място конкретни фактически констатации по въпроса за вината, изведени от съвкупността на всички обстоятелства за извършеното престъпление. Това означава, че когато съдът разкрива психическото отношение на дееца към настъпилия резултат, е необходимо да преценява съвкупно всички факти и обстоятелства, които предшествуват, съпровождат и следват настъпването на престъпния резултат, а също така следва да има предвид и каква преценка на тези обстоятелства е дал самият деец.
Настоящият съдебен състав не припомня самоцелно тези основни теоретични постановки. В техния контекст трябва да се изследва всеки момент от реализираното от подсъдимия А. поведение, за да се даде верен отговор за представното му съдържание при извършване на деянието и отношението му към общественоопасния резултат. Тъкмо в тази насока в решението на апелативния съд за възобновяване на наказателното производство с професионален усет е подсказано, че правилното решаване на разглеждания казус зависи преди всичко от внимателната преценка на установените факти от гледна точка на субективната страна на инкриминираното престъпление.
Установените по делото намерение и действия на подсъдимия за намиране на нов лизингополучател сами по себе си не могат да бъдат окачествени като противоправни. Той самият придобил правата и задълженията по договора за лизинг на автомобила по аналогичен начин – първоначалният лизингополучател М. Н. оставил автомобила с всички документи в автокъщата на св. К., подсъдимият получил от св. К. достъп до колата и документите й, като след това от името на управляваното и представлявано от него търговско дружество добросъвестно встъпил в договора за лизинг по силата на сключеното на 04.07.2011 г. тристранно споразумение за заместване на лизингополучателя. Значителна част от използваните в него формулировки са били възпроизведени в съдържанието на споразумението за заместване на страна, сключено на 19.10.2011 г. със св. А. В., който документ е бил изготвен от служителка на подсъдимия по негови указания „да копира” договора, който той бил подписал за автомобила. Такъв подход разкрива стремежа на подсъдимия да се съобрази в максимална степен с изискванията и условията на лизингодателя при последващото оформяне на отношенията във връзка с прехвърлянето на правата и задълженията по договора, което е трябвало да се състои. Стриктната редакция на клаузите, уреждащи дължимите плащания към лизингодателя също сочи на положено старание да не се допусне евентуално неизпълнение на договора за лизинг и увреждане на интересите на собственика.
Неучастието на лизингодателя в споразумението на подсъдимия А. със св. В. обаче му придава характер единствено на предварително договаряне за бъдещо сключване на споразумение за заместване с участието на лизингодателя. Поради изолирането на собственика на автомобила със съглашението на св. В. реално не са били прехвърлени никакви права по договора за финансов лизинг № 3873, а подсъдимият не е бил оправомощен да му предава владението върху автомобила в нарушение на залегналите в раздел VІІ от договора за лизинг изисквания. Вярно е, че след сключването на споразумението за заместване на лизингополучателя от 04.07.2011 г. представителят на [фирма] е упълномощил подсъдимия А. за периода до 02.02.2012 г. да управлява автомобила на територията на страната и в чужбина, с изключение на Албания, Косово, Македония, Черна гора и бившите републики от СССР, като го е овластил и с правото да упълномощава трети лица да управляват автомобила при посочените условия. Това пълномощно е ограничено до правото да се управлява превозното средство, като не оторизира лизингополучателя с представителна власт да извършва с автомобила каквито и да е фактически или юридически действия от суверенната сфера на собственика, включително да предава на трети лица владението върху чуждия автомобил.
Въпреки констатациите на ВОС в този смисъл досежно действителното значение на сключеното на 19.10.2011 г. споразумение между подсъдимия и св. В., съдържанието му без съмнение е от значение за формиране на изводите относно субективната страна на деянието. В решението за възобновяване по НДВ № 181/2016 г. ВАС с основание е акцентирал специално върху клаузата по т. 6, предвиждаща връщане на получения за ползване автомобил и задържане на авансовата вноска в размер на 15 000 евро при: 1) забава от страна на поемателя „да прехвърли на свое име” договора за лизинг в предвидения срок (61 календарни дена след подписването на споразумението) и 2) забава от страна на поемателя да изплати вноска или друго дължимо плащане към лизингодателя съгласно договора за лизинг. Тези условия всъщност обективират положението, че подсъдимият А. е съзнавал по принцип общественоопасния характер на деянието и е предвиждал принципната възможност от него да настъпят общественоопасни последици. Най-малкото защото сам е участвал в процедура по прехвърляне на правата и задълженията по договора за лизинг, той е имал представа, че предоставянето на автомобила за ползване на св. В. без знанието и съгласието на собственика за промяна на лизингополучателя е поначало неправомерно. Затова със споразумението е бил предвиден относително кратък срок – двумесечен – за официалното прехвърляне на правата и задълженията по договора за лизинг по установения ред с участието на лизингодателя. Постигнатите уговорки за връщане на автомобила и задържане на авансовата вноска в немалък размер са представлявали гаранция срещу недобросъвестно поведение на св. В., която подсъдимият е счел за достатъчна да осуети опасността от евентуална продължителност на неприемливата ситуация за срок, надхвърлящ 61 дена, или от нарушения при редовността на дължимите плащания. В същото време обсъжданата клауза показва, че последиците от деянието, обобщени като окончателно разпореждане с автомобила и увреждане на интересите на лизингодателя, са били нежелани за него, защото е смятал да ги предотврати с предвидените в споразумението гаранции.
По делото не е установено бездействие от страна на подсъдимия след предоставянето на автомобила на св. В., нито съзнателно избягване на контакт с лизингодателя, укриване или липса на съдействие за изпълнение на договора. За периода след сключването на споразумението със св. В. подсъдимият не е проявил безучастно поведение – обаждал му се по телефона да го подсеща да изпрати документите, които трябвало да бъдат представени на лизингодателя. Веднага след като св. В. преустановил да осигурява средства за вноските по лизинга, подсъдимият започнал да го търси, за да си получи обратно автомобила; щом установил, че св. В. се укрива и не му вдига телефона, провел разговори със св. К., който посредничил при сключването на споразумението; по собствена инициатива предприел редица действия по издирването на свидетеля в [населено място]; съобщил в офиса на лизинговата компания в [населено място] за отсъствието на автомобила; сам надлежно сезирал компетентните органи (МВР и ВРП) за случилото се; за период повече от година продължил да изплаща лизинговите вноски за липсващия автомобил.
В мотивите на въззивната присъда (гърба на л. 45 от ВНОХД № 1392/2016 г. на ВОС) неизпълнението на задължението на подсъдимия като лизингополучател (чрез търговското дружество, което е управлявал и представлявал) по т. 8.7. от Общите условия към договора за финансов лизинг – в срок от 24 часа от връчването на поканата да върне лизинговия актив в офис на [фирма] – неправилно е преценено като противоправен отказ за връщане на вещта, изпълващ форма на изпълнителното деяние на обсебването. Невръщането на чуждата вещ след поискването й от собственика не всякога се определя като акт на имуществено разпореждане, сочещ на присвоителна дейност. Наистина изпълнителното деяние – престъпното своене – може да се реализира, освен чрез правно действие или акт на фактическо разпореждане на дееца с вещите, така и чрез бездействие, каквото съставлява отказът да се върнат чуждите вещи. За да бъде осъществен съставът на обсебването по чл. 206, ал. 1 от НК обаче отказът да се върне вещта следва да е противозаконен – поведението на автора трябва да не е съвместимо с възможното и допустимото съобразно конкретното правно основание за владение или пазене на вещта, като в резултат на него вещта обективно трябва да премине в полза на дееца или на другиго. Деецът трябва да съзнава, че в резултат вещта ще премине в негова или на другиго полза, като поведението му излиза извън допустимото съобразно правното основание, на което той владее или пази вещта. В случая невръщането на лизинговия актив след поканата на лизингодателя от 18.02.2013 г. не представлява съзнателен противоправен отказ за връщане на чуждата вещ, обективиращ собственически анимус, тъй като към този момент автомобилът вече е бил в неизвестност, извън владението на подсъдимия и за него е било обективно невъзможно да го върне. Както беше отбелязано по-горе, осъщественото от подсъдимия действие с разпоредителен характер е противоправното по естеството си възмездно предаване на фактическата власт върху лизинговия автомобил на св. В. по силата на сключеното между тях без участието на лизингодателя споразумение за заместване на страни от 19.10.2011 г., така както е формулирано обвинението срещу дееца. Състоянието на фактическата невъзможност да се върне автомобила поради липсата му е била предпоставена от това негово поведение, но с оглед спецификата на случая този факт също с нищо не обективира пряк умисъл за присвояване, защото деецът е бил субективно убеден, че ще избегне подобна неприемлива ситуация с формулирането на клаузи за отговорност.
Въз основа на изложеното може да се обобщи, че инкриминираното на подсъдимия А. деяние не се субсумира под състава на престъплението по чл. 206, ал. 3 вр. ал. 1 от НК поради отсъствието на пряк умисъл – съзнателна, волево мотивирана дейност за своене на чуждата вещ. Установените факти обуславят извод за манифестирана престъпна самонадеяност при осъществяване на деянието, доколкото при предоставянето на автомобила на св. В. той е действал с увереността, че общественоопасни последици няма да настъпят, тъй като мерките, които е взел за предотвратяването им са ефикасни, макар в действителност да са се оказали недостатъчни. Непредпазливите престъпления обаче се наказват само в предвидените в закона случаи, като обсебване с такава форма на вината не е криминализирано.
По изложените съображения, отменяйки осъдителната присъда на първоинстанционния съд и постановявайки нова, с която е оправдал подсъдимия А. А. по повдигнатото му обвинение по чл. 206, ал. 3 вр. ал. 1 от НК, въззивният съд, в крайна сметка, не е допуснал нарушение на закона. Без значение е, че ВОС е оправдал подсъдимия на основание чл. 9, ал. 2 от НК, а настоящият съдебен състав приема субективна несъставомерност на извършеното деяние. И в двете хипотези деянието на подсъдимия не съставлява престъпление, поради което на основание чл. 304 от НПК той се признава за невинен, какъвто законосъобразен окончателен резултат е постигнат с атакувания съдебен акт на ВОС.
Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение,
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 13 от 02.03.2017 г., постановена по ВНОХД № 1392/2016 г. по описа на Варненския окръжен съд, наказателно отделение.
Настоящото решение не подлежи на протестиране и обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ |