Ключови фрази
допустимост на иск * правен интерес * обективно съединяване на искове * субективно съединяване на искове * наследяване * възстановяване правото на собственост * земеделски земи * косвен съдебен контрол * Косвен иск

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 10

гр.С.,12.01.2011 година

Върховният касационен съд на Р. Б., Второ гражданско отделение в закрито заседание на седми януари две хиляди и десета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛСА ТАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ЗОЯ АТАНАСОВА

изслуша докладваното от
председателя (съдията) ЕЛСА ТАШЕВА
ч.гражданско дело под № 538/2010 година

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК, образувано по частната касационна жалба на З. С. В. и М. А. В. от[населено място], кв.Г. против определение № 6104/23.04.2010 год. по ч.гр.дело № 2587/2010 год. на С. градски съд, с което е потвърдено определението от 29.01.2010 год. по гр.дело № 52820/2009 год. на С. районен съд и исковата им молба е върната. Касаторите се позовават на основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, защото считат, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправен въпрос за допустимостта на иска, обусловена от наличие на правен интерес, в противоречие с практиката на съдилищата, изразена в цитираните съдебни актове.
Ответницата по частната касационна жалба Я. Я. Б. от[населено място], кв.Г. изразява становище за отсъствие на предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.
Ответникът по частната касационна жалба [фирма], със седалище и адрес на управление[населено място] не изразява становище по нея.
Касационният съд обсъди доводите за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, които намира за основателни, по следните съображения: З. и М. В. са предявили два обективно и субективно съединени установителни искове за собственост срещу Я. Б. и [фирма].
Претендират за признаване на право на собственост върху ½ ид.ч. върху овощна градина от 862 кв.м., съставляваща имот № 119 по плана за земеразделяне, с конкретни съседи, идентичен с имот пл.№ 341, нанесен в кад.лист № Г-8-5-Г по неодобрения кадастрален план на[населено място], м.”Л.”-„З. н. м.”, както и че към 03.04.2008 год./датата на сключване на предварителния договор/ и към 18.04.2008 год. /датата на завеждане на иска по чл.19, ал.3 ЗЗД/ ответницата Я. Б. е собственик на останалата ½ ид.част от същия имот. С определение от 29.01.2010 год. по образуваното исково производство по гр.дело № 52820 по описа за 2009 год. С. районен съд е върнал исковата им молба, защото: по първия установителен иск за собственост ищците нямат правен интерес, поради неоспорените им от ответниците права за придобитата ½ ид.ч. от процесния имот, по силата на нот.сделка с нот.акт № 143/2000 год. По отношение на втория установителен иск за собственост съдът също е констатирал недопустимост, защото са предявени от тяхно име чужди права пред съд, каквито са били правата на ответницата Я. Б., а разпоредбата на чл.26, ал.2 ГПК изключвала тази правна възможност.
Обжалваното първоинстанционно определение е потвърдено от въззивния съд по същите съображения.
Налице е основанието за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, тъй като процесуалноправният въпрос за допустимостта на двата установителни искове, обусловена от наличие на правен интерес е решен в противоречие със съдебната практика в цитираните съдебни актове.
Съдебната практика е единна в становището си, че наличието на правен интерес се обуславя от формулираното в исковата молба твърдение, че ищците са собственици на ½ ид.ч. от имота, по силата на давностно владение, считано от 04.06.1993 год., когато наследниците на М. М./праводатели на ищците и ответницата Б./ са въведени във владение на реституирания имот, до настоящия момент, ако се приеме, че решението на ПК е произвело своите правни последици, респ. ако се потвърди неговата нищожност, то кратката придобивна давност е започнала да тече, считано от сключването на нот.акт № 143/2000 год. – на 29.12.2000 год. и изтекла към момента на предявяване на иска.
Съдилищата не са обосновали правен интерес от предявяване на първия установителен иск за собственост, защото не са съобразили изложените в исковата молба твърдения, подкрепени и с писмени доказателства, че между същите страни /с изключение на втория ответник/ съществува висящ спор, по чл.19, ал.3 ЗЗД, по гр.дело № 11781/2008 год. на СРС и е постановено решение /невлязло в сила/, според което искът се явява неоснователен и недоказан, защото страните по предварителния договор не се легитимират с възстановено право на собственост, по силата на издадено от органа по поземлена собственост решение на 10.05.1993 год., което било нищожно, поради неспазеното императивно законово изискване за законност на нейния състав /чл.60, ал.4 ППЗСПЗЗ, в редакцията в ДВ, бр.34/1992 год./.
Постановеното решение на ПК [община] е създало права на съсобственост на наследниците на общата наследодателка М. М., както следва: ½ ид.ч. за С. В. и И. Д. /праводателите на ищците/ и ½ ид.част – за Я. Б./ответница по делото/, до момента, когато съдът е констатирал неговата нищожност, по реда на косвения съдебен контрол, която нищожност води до отричане на правата им на собственост, възникнали от нищожен административен акт, респ. при отсъствие на една от предпоставките на чл.19, ал.3 ЗЗД – продавачът да е собственик, съдът е отказал да обяви предварителния договор за окончателен. Макар и не влязло в сила съдебното решение внася сериозно съмнение към настоящият момент, че съществува надлежно възстановено право на собственост върху конкретен земеделски имот, по реда и условията на ЗСПЗЗ на праводателите на ищците. Правото на собственост на ищците, придобито по силата на възмездна сделка с нот.акт № 143/2000 год. е засегнато от съществуващия правен спор, което обуславя и наличието на правния им интерес от установяването му, на заявеното друго основание – придобивна давност, поради което установителният иск е допустим и следва да се разгледа по същество.
Допустим е и вторият установителен иск за собственост, по следните съображения: безспорно е обстоятелството, че касаторите са ищци по иск по чл.19, ал.3 ЗЗД, предявен срещу ответницата Я. Б.. По този иск купувачът по предварителния договор има качеството на кредитор, т.е. има основание да реализира своето вземане по него. Продавачът по предварителния договор е длъжник и има задължение да прехвърли на купувача валидно имота. С цел да увреди купувача продавачът го прехвърля на трето лице – видно от представения нот.акт № 150/2008 год., с който Я. Б. продава своята ½ ид.част от имота на [фирма]. Търговското дружество знае, че със сключената нотариална сделка се нанася вреда на купувача /знанието за съществуващия спор по чл.19, ал.3 ЗЗД е отразено в нотариалния акт, като тежест върху имота/.
Касаторите, които имат качество на кредитори по сключения с продавача предварителен договор имат интерес да установят правата му на собственост, по отношение на недвижимия имот, за прехвърлянето на който продавачът им е длъжник. По силата на чл.134, ал.1 ЗЗД кредиторът може да упражни имуществените права на длъжника, когато неговото бездействие заплашва удовлетворението му, т.е. това е способ за обезпечаване на кредитора, чрез упражняването на правата на длъжника. Последният умишлено бездейства, защото няма интерес да установява право на собственост върху реституираната си ½ ид.ч., предмет на висящия спор по чл.19, ал.3 ЗЗД, по който кредиторът е длъжен да доказва наличие на изискуемите се предпоставки за уважаването на иска, затова и междувременно в хода на процеса имотът е прехвърлен на втория ответник. Т.е. налице е изключението, регламентирано в чл.26, ал.2 ГПК, във връзка с възникнали права за касаторите по чл.134, ал.1 ЗЗД.
По изложените съображения, ВКС на РБ, ІІ-ро г.о. счита, че въззивното определение, по което е допуснато касационно обжалване, с основанието за това, регламентирано в чл.280, ал.1, т.2 ГПК е неправилно и следва да се отмени, а делото се върне на С. районен съд за продължаване на процесуалните действия по допустимата искова молба на З. С. В. и М. А. В. от[населено място], кв.Г., затова
О П Р Е Д Е Л И:

ОТМЕНЯВА определение № 6104/23.04.2010 год. по ч.гр.дело № 2587/2010 год. на С. градски съд, с което е потвърдено определението, постановено на 29.01.2010 год. по гр.дело № 52820/2009 год. на С. районен съд, 36 състав и е върната исковата молба на З. В. и М. В. и
ВРЪЩА делото на С. районен съд за продължаване на съдопроизводствените действия по допустимата искова молба на З. С. В. и М. А. В. срещу Я. Я. Б. и [фирма], със седалище и адрес на управление [населено място].

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: