8 Р Е Ш Е Н И Е № 103 София, 11.07.2014 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на осемнадесети юни две хиляди и четиринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА БОНКА ЙОНКОВА при секретаря Л. З. изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т.д. № 2334/2013 г. Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 7 от 31.01.2013 г. по в. т. д. № 357/2012г. на Бургаски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Бургаски окръжен съд решение № 310 от 31.08.2012 г. по т. д. № 348/201 г. С първоинстанционния акт са отхвърлени предявените от дружеството-касатор срещу [фирма], [населено място] обективно съединени искове: иск с правно основание чл. 327, ал. 1 ТЗ за сумата 230 043.29 лв. – цена на стоки по фактури № [ЕГН]/30.06.2010г., № [ЕГН]/30.06.2010г. и № [ЕГН]/30.06.2010г. и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 12 135 лв. – обезщетение за забава върху първата сума за периода от 01.02.2011 г. до датата на исковата молба – 05.08.2011 г. К. поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и поради необоснованост. Изразява несъгласие с извода, че не е доказано изпълнение на доставката по процесните три фактури и съответно, че за ответника не е възникнало задължение за плащане на цената по тях. Счита, че този извод не съответства на събраните по делото доказателства и че е формиран, без да бъде съобразен безспорният факт на отразяване на фактурите в счетоводството на купувача, на включването им в дневника за покупките и в справките-декларации по ЗДДС за м. 12. 2010 г., което е в противоречие с конкретно цитирана задължителна практика на ВКС. Според касатора, неправилно решаващият състав е приел, че липсва яснота дали доставките са извършени в изпълнение на процесния договор за продажба или в изпълнение на сключения между страните договор за спонсорство, като в тази връзка не е съобразил начина, по който са осчетоводени фактурите – по сметка 601 „Разходи за материали” и че за извършените доставки е упражнено право на ползване на данъчен кредит, което съгласно чл. 69, ал. 1, т. 1 ЗДДС и по аргумент от чл. 70, ал. 1, т. 2 ЗДДС не възниква за стоки, предназначени за безвъзмездни доставки или за дейности, различни от икономическата дейност на лицето. В касационната жалба са изложени подробни съображения и срещу извода за неконкретизираност на доставките, водеща съответно до недоказаност на изпълнението на продавача с твърдението, че индивидуализацията на стоките е извършена чрез посочените във фактурите данни – наименованието „PowerCat”, последвано от цифрово означение, посочен е осем цифрен артикулен номер, зад който стои конкретен артикул и е фиксирана дължимата за тях цена. Освен това, касаторът счита, че при преценката за основателността на иска е следвало да бъде съобразено противоречието в процесуалната позиция на ответника, а именно – че първоначално същият е твърдял липса на сключен договор за покупко-продажба между страните, а впоследствие – че този договор е развален, както и че стоките не са му доставени, а впоследствие – че е върнал доставената му стока. Касационната жалба съдържа изрично оплакване за неправилност на въззивното решение и в частта за присъдените в първоинстанционното производство разноски с твърдението за прекомерност на същите и за допуснато нарушение на чл. 248, ал. 2 ГПК поради неизпращане на препис от молбата на ответника. С определение № 120 от 05.03.2014 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по релевантния за спора въпрос: Осчетоводяването на фактурите и включването им в дневниците за покупки по ЗДДС, както и упражняването на право на приспадане на данъчен кредит по същите, представлява ли признание на задължението за плащане на цените на тези доставки и доказва ли неговото съществуване. Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – заявява становище за неоснователност на жалбата, по съображения, изложени в писмен отговор от 18.04.2013 г. От страна на ответника е подадена частна жалба срещу определение № 94 от 26.03.2013 г. по в. т. д. № 357/2012 г. на Бургаски апелативен съд, с което е оставена без уважение молбата му за изменение на въззивното решение в частта за разноските. Образуваното по същата ч. т. д. № 2309/2013 г. на ВКС, Второ търговско отделение е присъединено към настоящото дело с определение № 403 от 07.06.2013 г. Върховен касационен съд - състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото, с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното: По отношение на касационната жалба: За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният от [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] иск с правно основание чл. 327, ал. 1 ТЗ, въззивният съд е приел, че исковата сума 230 043.29 лв., претендирана като цена на спортни стоки (обувки, дрехи и аксесоари с марка „Пума”) по фактури № [ЕГН]/30.06.2010г., № [ЕГН]/30.06.2010г. и № [ЕГН]/30.06.2010г., е недължима, тъй като от събраните по делото доказателства не може да бъде безспорно установено изпълнение на доставката по сключения между страните договор за продажба от 01.07.2007 г., което да поражда насрещно задължение за плащане цената на доставената стока, доколкото основанието за плащане на цената не е издаването на фактура, а предаването на стоката – факт, подлежащ на доказване от продавача по договора. Решаващият състав е достигнал до извода за недоказаност на този факт въз основа на приетите от него за установени по делото обстоятелства, че: На датата 01.07.2007 г., на която е сключен процесният договор за продажба на спортни стоки, между страните е сключен и договор за спонсорство, касаещ същите състезателни сезони, съгласно който [фирма] е поела задължение да предостави на ответното дружество екипи за участие в националното първенство по футбол за Първи отбор на клуба, като и по двата договора е налице идентичност по отношение на офертата за Първи отбор, както и на клаузите за приемане-предаване на стоките, за доставки и др.; Процесните три фактури, които не са подписани от купувача, съдържат посочени от продавача данни за номера на артикули, количество и стойност, вписани на английски език, но не са придружени от документи за изписване на стоките от продавача, нито за доставката им на купувача; Липсват изготвени приемо-предавателни протоколи в съответствие с клаузата на чл. 1, т. 11 от договора за продажба; Приложените към някои от фактурите документи, означени като „стокови разписки” (с ръкописно изписване на български език) и подписани само от продавача, не удостоверяват момент на приемане-предаване на стоките, нито имат съдържанието на документ за изписване от склада на доставчика; Тройната счетоводна експертиза е установила, че от сметка 304 /стоки/ на ищеца не става ясно какви точно стоки като артикул и бройка се изписват и по коя фактура за извършена продажба, а представените оборотна ведомост на английски език и обобщена справка съдържат информация само за изписаните артикули като общо количество и стойност, но не и по процесните фактури; Издадената от куриерска фирма „С.” справка установява извършени доставки между страните за периода 10.06.2010 г. – 23.12.2010 г., но описанието им чрез номера на товарителниците и броя пакети не установява вида и бройката на съдържащите се вътре артикули; Същевременно обаче безспорно е установено и връщане на стоки от страна на въззиваемото дружество на 28.07.2010 г. Преценявайки изброените обстоятелства, въззивният съд е направил извод, че поради липсата на достатъчна индивидуализация на стоките по процесните фактури, не може да бъде установено дали обективираните в тях доставки са в изпълнение именно на договора за продажба или на договора за спонсорство. Освен това, съобразявайки вписаните във фактурите данни, че поръчките са направени през 2010г., както и че тази година се включва в два сезона за договаряне, решаващият състав е приел за невъзможно да се установи за кой от двата сезона се отнасят доставките и дали изобщо е налице договореност за тях. С оглед на това и при липсата на доказателства за реално предаване на стоките, е преценено, че за ответника не е възникнало задължение за плащане на сумата по процесните фактури, независимо от факта на счетоводното им отразяване, включване в дневниците за покупки и справката-декларация по ЗДДС. Като неоснователна въззивният съд е счел и депозираната от [фирма] частна жалба срещу постановеното от първоинстанционния съд определение по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на решението в частта за разноските. В тази връзка е изразено становището, че с връчване на препис от това определение на дружеството-ищец и обжалването на същото от него е отстранен пропускът на първоинстанционния съд да изпрати препис от молбата по чл. 248 ГПК, както и че с оглед фактическата и правна сложност на делото и реално осъществените от пълномощника на ответното дружество процесуални действия договореното адвокатско възнаграждение не е прекомерно. Решението е неправилно. При постановяването му въззивният съд се е отклонил от формираната по реда на чл. 290 ГПК и имаща задължителен характер практика на ВКС, обективирана в поредица решения – решение № 46 от 27.03.2008 г. по т. д. № 454/2008 г., решение № 96 от 26.11.2009г. по т. д. № 380/2008 г., решение № 42от 15.04.2010 г. по т. д. № 593/2009 г., решение № 92/07.09.2011 г. по т. д. № 478/2010 г., решение № 109/07.09.2011 г. по т. д. 465/2010 г. и др., съобразно която отразяването на фактурата в счетоводните регистри на двете страни, вписването й в дневниците за покупко-продажби и в справките-декларации по ЗДДС, както и ползването на данъчен кредит по сделката от задължената страна, съставляват признание за възникването и за размера на задълженията, за които е съставена фактурата. В случая, от заключението на допуснатата в първоинстанционното производство експертиза се установява безспорно, че процесните три фактури, в които стоките са индивидуализирани с посочване на единична продажна цена и осемцифрен артикулен номер, обозначаващ конкретен артикул, са осчетоводени от ответника през м. 12. 2010 г., включени са в дневника за покупки по ЗДДС и по тях е ползван данъчен кредит. С оглед на цитираната практика, този факт, преценен в съвкупност с останалите доказателства и по-конкретно – с писмо изх. № SM-154 от 01.08.2011 г. на куриерска фирма SPEEDY, потвърждаващо извършена в периода 10.06.2010 г. - 23.12.2010 г. доставка на описаните в него пратки от [фирма] на [фирма], [населено място], е достатъчен, за да се приеме, че сумата по трите фактури е дължима. Като необоснован следва да бъде преценен изводът на въззивната инстанция, че процесните стоки са били върнати от ответника по иска, поради което липсва основание за плащане на цената им. Представените от същия два броя товарителници и служебни бонове към тях не доказват връщане на стоките. Твърдението на ответника, че е върнал именно получените от ищеца стоки, не може да бъде установено от посочените два документа, от една страна, поради това, че в тях липсва конкретно описание на върнатите стоки, а от друга страна – поради датите, на които е извършена куриерската услуга – едната от товарителниците установява извършена пратка на 01.04.2010 г., т.е . на дата, предхождаща пратките по доставка (най-ранната от които е от 10.06.2010 г.), а другата е от дата 28.07.2010г., след която са извършени още множество доставки на стоки от страна на [фирма]. Аргумент в подкрепа на извода, че представените от ответника писмени доказателства не подкрепят твърдението му за връщане на получените от него стоки, е и количеството на „върнатите” стоки – видно от товарителницата от 28.07.2010 г., пратката до ищеца [фирма] е с тегло 54 кг, което е напълно различно от това (над 1 915 кг), което е описано като получено от ответника с конкретно посочените в удостоверението от куриерска фирма SPEEDY количества стоки. Настоящият състав намира за неоснователно и възражението на [фирма] за недоказаност на доставката по процесните фактури поради невъзможност да бъде установено по кой от двата сключени между страните договора от 01.07.2009 г. е извършена – по договора за продажба или по договора за спонсорство. Несъстоятелността на това възражение произтича както от начина на осчетоводяването на доставките – по сметка 601 „Разходи за материали”, така и от факта на ползване от ответника на данъчен кредит, което не би било възможно при безвъзмездна доставка съгласно чл. 70, ал. 1, т. 2 ЗДДС. В тази връзка следва да се отчете и съдържащото се в писмо изх. № 183 от 11.07.2011г. твърдение на самия ответник, че не е получавал доставки по договора за спонсорство, поради което е направил изявление за развалянето му. Недължимостта на стойността на стоките по процесните три фактури не може да бъде обоснована и с прекратяването на договора за продажба от 01.07.2009 г. съгласно чл. 11, б. „г” като последица от развалянето на договора за спонсорство, тъй като в тази клауза е предвидено изрично, че това не освобождава [фирма] от задължението да заплати вече доставените му артикули. Именно такъв е и настоящият случай, доколкото развалянето на договора за спонсорство и автоматичното прекратяване на договора за продажба са настъпили на 13.07.2011 г. с получаването на писмо изх. № 183 от 11.07.2011г., т. е. след получаването на стоките по процесните три фактури, което е извършено през 2010 г. Поради изложените съображения настоящият състав приема, че предявеният иск по чл. 327, ал. 1 ТЗ за заплащане стойността на стоките по фактури № [ЕГН]/30.06.2010г., № [ЕГН]/30.06.2010г. и № [ЕГН]/30.06.2010г. в размер на сумата 230 043.29 лв. е основателен и след отмяна на обжалваното решение следва да бъде уважен. С оглед на това и предвид изричната уговорка по чл. 5, ал. 1 от процесния договор за продажба, че заплащането на стоките следва да бъде извършено на шест месечни вноски, считано от 1-ви юли на календарната година, основателна е и акцесорната претенция на ищеца по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 12 135 лв., представляваща законната лихва върху горната сума за периода от 01.02.2011 г. до датата на исковата молба - 05.08.2011 г., чийто размер е потвърден от заключението на изслушаната по делото счетоводна експертиза. На основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху дължимата главница следва да бъде присъдена и законната лихва за забава, считано от завеждането на исковата молба 05.08.2011 г. до окончателното й изплащане. Поради уважаването на предявените искове въззивното решение подлежи на отмяна и в частта за присъдените на ответника разноски, включително и в частта, с която е потвърдено постановеното от първоинстанционния съд определение № 1077 от 30.10.2012 г. С оглед изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, [фирма] следва да заплати на [фирма] разноски за всички инстанции в общ размер на 27 843.26 лв. Настоящият състав приема за доказани и съответно дължими сумите, посочени в представения от касатора списък по чл. 80 ГПК, с изключение на сумата 84.10 лв. – разходи за самолетен билет на процесуалния пълномощник на дружеството, за които не следва да бъде ангажирана отговорността на ответника. Предвид отмяната на решението в частта за разноските, подадената от ответника частна жалба срещу определение № 94 от 26.03.2013 г. за изменението му в посочената част е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 293, ал. 1, пр. 3 ГПК Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 7 от 31.01.2013 г. по в. т. д. № 357/2012г. на Бургаски апелативен съд, вместо което ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА [фирма], [населено място], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място],[жк], Спортен комплекс „Лазур”, да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], ет. 2, на основание чл. 327, ал. 1 ТЗ, сумата 230 043.29 лв. (двеста и тридесет хиляди и четиридесет и три лева и двадесет и девет стотинки) – цена на стоки по фактури № [ЕГН]/30.06.2010г., № [ЕГН]/30.06.2010г. и № [ЕГН]/30.06.2010г., заедно със законната лихва върху тази сума, считано от 05.08.2011 г. до окончателното й изплащане, както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 12 135 (дванадесет хиляди сто тридесет и пет) лева – обезщетение за забава върху първата сума за периода от 01.02.2011 г. до датата на исковата молба – 05.08.2011 г. ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплати на [фирма], [населено място] разноски за разглеждане на делото във всички инстанции в размер на сумата 27 843.26 лв. /двадесет и седем хиляди осемстотин четиридесет и три лева и двадесет и шест стотинки/. ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ подадената от [фирма], [населено място] частна жалба срещу определение № 94 от 26.03.2013 г. по в. т. д. № 357/2012 г. на Бургаски апелативен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: