Р Е Ш Е Н И Е № 150 гр. София, 13 юли 2016 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение в съдебно заседание на двадесет и втори юни две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ РУМЕН ПЕТРОВ при участието на секретаря Мира Недева и на прокурора ИСКРА ЧОБАНОВА, след като изслуша докладваното от съдия РУМЕН ПЕТРОВ наказателно дело № 549 по описа за 2016 г. и за да се произнесе взе предвид следното: Касационното производството по реда на чл.346 т.1 и сл. от НПК е образувано по саморъчни жалби на подсъдимите М. М., Ю. М. и Ю. М. и по жалби на назначените им служебни защитници – съответно адв.М. И., адв.Д. Б. и адв. П. В. против осъдителната част на въззивно решение № 36/07.03.2016 г., постановено по внохд № 358/2016 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново. В жалбите на подсъдимия М. М. и защитника му адв.И., въпреки че изрично са посочени само касационните основания по чл.348 ал.1 т.1 и т.3 от НПК, са наведени и доводи за допуснати нарушения на процесуалните правила. Изложени са съображения, че за да признае подсъдимия за виновен и по двете обвинения, предходните инстанции са се позовали единствено на показанията на пострадалия, които са противоречиви в различните периоди на наказателното производство и не са съобразени със заключението на назначената комплексна психиатрична и психологична експертиза относно състоянието му и годността му да дава достоверни показания. Посочено е, че св.Т. не е могъл да разпознае единствено подсъдимия М. М. и това е така, защото той не е участвал в нито едно от инкриминираните деяния, в какъвто смисъл са и обясненията на другите двама подсъдими – негов баща и брат. Отправена е критика към обвинителния акт, в който не са прецизирани обвиненията по място и време, което значително затруднявало правата на защитата, още повече, че нито на досъдебното производство, нито впоследствие е намерена или дори са направени опити да бъде търсена каруцата, с която се твърди, че е отвлечен пострадалия. Претендира се алтернативно подсъдимият да бъде оправдан, делото да бъде върнато за ново разглеждане на прокурора или на първоинстанционния съд или да бъде намален размера на наложеното наказание, тъй като същото е явно несправедливо, както и размера на присъденото обезщетение по предявените граждански искове, които да се съобразят с възможностите на подсъдимия. В жалбите на подсъдимия Ю. М. и защитника му адв. Б. е посочено, без да бъде конкретизирано, че в мотивите си въззивният съд не е обсъдил всички доводи на защитата в резултат, на което материалният закон не е приложен правилно. При индивидуализацията на наказанието не са обсъдени част от определящите отговорността обстоятелства, а други не са оценени с необходимата тежест. Според защитата М. не е имал водеща роля при осъществяването на престъпленията и не е участвал във всичките им фази. Към инкриминирания момент той е бил само на 21 години и в голяма степен е бил подведен от своя по-голям брат и баща, които са със значително по-богато от неговото съдебно минало. Претендира се на подсъдимия да бъде наложено наказание при условията на чл.55 от НК, под минимума предвиден в закона. В жалбите на Ю. М. и защитника му адв. В. формално са посочени всички касационни основания по чл.348 ал.1 т.1 – 3 от НПК. Без необходимата конкретика е отразено, че обжалваният съдебен акт не е съобразен с изискванията на чл.339 ал.2 от НПК, като в решението на апелативния съд не са обсъдени направените възражения свързани с авторството на деянието, а са преповторени изводите на първоинстанционния съд относно приета за установена фактическа обстановка. От събраните по делото доказателства не се установявало участието на подсъдимия в качеството му на съизвършител с другите подсъдими в осъществяване на изпълнителното деяние на вмененото му във вина престъпление. Наложеното наказание не съответствало на степента на обществена опасност на деянието и на дееца. Отправено е искане за отмяна на въззивното решение, оправдаване на подсъдимия или връщане на делото за ново разглеждане от друг състав, или алтернативно да се измени обжалвания съдебен акт, като при условията на чл.55 ал.1 т.2 б.„Б” от НК се замени наложеното наказание лишаване от свобода с пробация. В съдебно заседание всеки един от тримата подсъдими и защитниците им поддържат депозираните жалби и молят те да бъде уважени по изложените в тях съображения. Представителят на ВКП счита, че жалбите са неоснователни и решението на въззивния съд като правилно и законосъобразно следва да бъде оставено в сила. Видно от приложения по делото препис-извлечение от акт за смърт частният обвинител и граждански ищец Т. Й. Т. е починал на 15.12.2015 г.. Наследниците му Б. Г. Т. – съпруга и Г. Т. Т. – дъщеря, въпреки че са надлежно уведомени, не са изявили желание в дадения им 7-дневен срок от въззивния съд да встъпят в правата на пострадалия, поради което не са призовани за участие в касационното производство. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност съобразно чл.347 ал.1 от НПК, намери следното: След въззивна отмяна на първоинстанционната - осъдителна присъда, поради разглеждане на делото от незаконен състав, с присъда № 64/11.11.2015 г., постановена нохд № 160/2015 г. по описа на ОС – Плевен: 1. подсъдимите М. Ю. М. и Ю. З. М. са признати за виновни в това, че на 31.05.2011 г. в [населено място], М. при условията на опасен рецидив, в съучастие като съизвършители са отвлекли Т. Т., като деянието е извършено от две лица, поради което и на основание: - чл.142 ал.3 т.1 вр. с чл.142 с ал.2 т.2 вр. с чл.142 ал.1 вр. с чл.29 ал.1 б. „А” и б. „Б” вр. с чл.20 ал.2 от НК и при условията на чл.54 от НК М. М. е осъден на десет години лишаване от свобода - чл. 142 с ал.2 т.2 вр. с чл.142 ал.1 вр. с чл.20 ал.2 от НК и при условията на чл.54 от НК Ю. З. е осъден на седем години лишаване от свобода. Всеки един от подсъдимите е осъден да заплати на пострадалия сумата от по 10 000 лв. представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди от престъплението, ведно със законната лихва, считано от 31.05.2011 г. до окончателното й изплащане. 2. подсъдимите М. Ю. М., Ю. З. М. и Ю. Х. М. са признати за виновни, в това че в периода 31.05. – 01.06.2011 г. в [населено място] в съучастие по между си и със С. И. Е. /за когото наказателното производство е приключило с одобрено от съда споразумение/, като съизвършители противозаконно са лишили от свобода Т. Т., поради което и на основание чл.142а ал.1 вр. с чл.20 ал.2 от НК и при условията на чл.54 от НК М. М. и Ю. М. са осъдени на по четири години лишаване от свобода, а Ю. М. на три години лишаване от свобода, при първоначален строг режим на изтърпяване. На основание чл.23 ал.1 от НК е наложено едно общо най-тежко наказание от десет години лишаване от свобода на М. М. и седем години лишаване от свобода на Ю. З., които са постановени да се изтърпят при първоначален строг режим. Всеки един от тримата подсъдимите е осъден да заплати на пострадалия сумата от по 10 000 лв., представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди от престъплението, ведно със законната лихва, считано от 31.05.2011 г. до окончателното й изплащане. С присъдата подсъдимият Ю. М. е признат за невинен и е оправдан по повдигнатото му обвинение по чл.142 ал.3 т.1 вр. с чл.142 с ал.2 т.2 вр. с чл.142 ал.1 вр. с чл.29 ал.1 б. „Б” вр. с чл.20 ал.2 от НК На основание чл.189 ал.3 от НПК в тежест на подсъдимите са възложени направените по делото разноски, както и дължимата държавна такса върху уважения размер на предявените граждански искове, като съдът се е разпоредил и с приложените по делото веществени доказателства. По протест на прокурор от ОП – Плевен, по жалби на повереника на частния обвинител и граждански ищец, и на подсъдимите - лично и чрез назначените им служебни защитници, е образувано внохд № 358/2015 г. по описа на АС – Велико Търново. С решението, предмет на настоящата касационна проверка, е изменена първоинстанционната присъда, като същата с оглед първоначално повдигнато с обвинителния акт обвинение е отменена в частта - отвличането да е извършено в съучастие, като М. М. и Ю. М. са оправдани по чл.20 ал.2 от НК, като същевременно с това са увеличени наложените наказания на: М. М. за престъплението по чл. 142 ал.3 т.1 от НК на шестнайсет години лишаване от свобода, Ю. М. за престъплението по чл.142 ал.2 т.2 от НК на десет години лишаване от свобода, до които размери е увеличено и определеното на всеки един от двамата на основание чл.23 ал.1 от НК общо най-тежко наказание; на Ю. М. за престъплението по чл.142а ал.1 от НК на пет години лишаване от свобода Съдържанието на жалбите на защитниците и на тримата подсъдими разкрива наличието на идентични оплаквания, които са подкрепени със сходни доводи, което позволява те да бъдат разгледани едновременно. Не могат да бъдат споделени направените от страна на защитата възражения, че обвинението не е прецизирано относно времето и мястото на осъществяване на вменените във вина на подсъдимите престъпления. Обвинителният акт е изготвен в съответствие с изискванията на чл. 246 ал.2 и 3 от НПК и на тълкуването, направено от ОСНК на ВКС с ТР № 2/2002 г., като са посочени всички факти от значение за формулиране на фактическите и правни рамки на повдигнатите спрямо тримата подсъдими обвинения. В съответствие със събраните на досъдебното производство доказателства, изрично е посочено времето, мястото и начина на извършване на вменените във вина престъпления. Действително каруцата, на която пострадалият насилствено е качен от северната стена на бившето Ш. – Плевен и е откаран до дома на подсъдимите в местността „Т. ч. III” не е иззета като веществено доказателство по делото, но тава възражение се прави за първи път пред касационната инстанция от служебния защитник и не е съобразено - не е в съответствие с първоначалната защитна позиция на подсъдимите и дадените от тях обяснения към онзи етап на развитие на наказателното производство. Не намират подкрепа в мотивите на въззивното решение и възраженията на защитата за избирателно и едностранчиво обсъждане на доказателствения материал във вреда на подсъдимите. Действително в основата на приетата за установена фактическа обстановка са показанията на пострадалия – свидетеля Т. Т. /починал на 15.12.2015 г./, но с оглед вида и начина на осъществяване на извършените престъпления това е напълно нормално. Наведените доводи относно наличието на противоречия в заявеното от свидетеля в различните етапи на наказателното производство, както и относно психичното му състояние свързано с годността му да дава показания са идентични с посочените във въззивните жалби и на тях апелативният съд дал задълбочен отговор, който се споделя изцяло и от настоящия състав. Не може да се приеме становището, застъпено в жалбата на адв.И., че от разпита на вещото лице Н. Л. се установявало, че пострадалият е бил лесно внушаем и това, което повтаря многократно го приема за истина. В тази връзка следва да се посочи, че изготвеното на досъдебното производство заключение по назначената психолого - психиатрична експертиза не е прието от първоинстанционния съд, тъй като не е поддържано от самите вещи лица, поради обстоятелството, че инструментариума, с който те са разполагали не им е дал възможност да уточнят състоянието освидетелствания. От друга страна, от заключението на назначената в хода на съдебното следствие тройна комплексна психиатрична и психологична експертиза е установено, че както към инкриминирания момент, така и към момента на освидетелстването, св.Т. не се е намирал в болестно или болезнено състояние, което да не му позволява правилно да възприема фактите от значение за делото, като е запазена способността му да дава достоверни показания за тях. Заключението е достатъчно пълно и ясно, не поражда съмнения за неговата правилност, прието е без възражение от страните, поради което искането за назначаване на нова петорна експертиза се явява напълно неоснователно, още повече, че пострадалият в хода на процеса е починал. Заявеното от Т. се подкрепя и от показанията на свидетеля Т., от полицейските служители, отзовали се непосредствено на получения сигнал и от заключението на медицинската експертиза относно причинените му телесни увреждания, следствие на упражненото спрямо него физическо насилие. Подробно са обсъдени показанията и на свидетеля Е., спрямо който наказателното производство е прекратено с одобрено от съда споразумение, както и обясненията на всеки един от подсъдимите. В този смисъл не са допуснати визираните в жалбите нарушения на процесуалните правила при анализа и оценката на доказателствата. Следствие на направения верен и изчерпателен анализ на доказателствения материал от предходните инстанции, правилно са изяснени правно релевантните факти от кръга на тези по чл.102 от НПК. Обстоятелството, че инстанциите по същество са кредитирали едни доказателствени източници за сметка на други, само по себе си не сочи на процесуално нарушение, при положение, че те са изложили мотивирани съображения, основани на закона и доказателствата по делото, и от тях става ясно, че всички доказателствени материали са преценени внимателно и обективно, поотделно и в тяхната съвкупност и взаимна връзка. Ето защо настоящият касационен състав приема, че вътрешното убеждение на съда е формирано, като са били разгледани и получили обоснован отговор всички възражения на защитниците и на самите подсъдими относно съставомерността на вменените им във вина престъпления, поради което въззивният съд е изпълнил задълженията си в пълнота и съобразно изискванията на по чл.339 ал.1 и 2 от НПК. При липсата на допуснати процесуални нарушения при изясняване на фактическите обстоятелства извършеното от подсъдимите правилно е квалифицирано като поведение осъществяващо последователно престъпния състав на чл.142 и чл.142а от НК. В касационните жалби освен, че са възпроизведени достиженията на теорията и практиката относно съставомерните признаци на двете престъпления, както и констатацията, че в случая материалният закон е нарушен с признаването на подсъдимите за виновни по повдигнатите обвинения, конкретни правни съображения и доводи в подкрепа на оплакването не се съдържат. При индивидуализацията на наказанията касационният състав счита, че въззивният съд е отчел установените по делото обстоятелства за ангажиране отговорността на подсъдимите – високата степен на обществена опасност на деянията, множеството предходни осъждания на подсъдимия Ю. М. и на М. М. /извън квалификацията опасен рецидив/, начинът на живот и на тримата, очевидно неповлиян от изтърпяване на наказанията лишаване от свобода, пробация и обществено порицание. Въпреки това обаче касационният състав е на становище, че определянето на наказание на всеки един от тримата подсъдими за извършеното от него престъпление при превес на отегчаващите отговорността обстоятелства е проява на една необоснована наказателна репресия. В случая второинстанционният съд е отдал прекомерно значение на липсата на обвинение за нанесения побой на пострадалия, но следва да се има предвид, че причинените на Т. телесни увреждания са болки и страдания и разстройство на здравето, временно и неопасно за живота, които се преследват с обвинения от частен характер. Недооценено се явява и обстоятелството, че от отвличането на пострадалия през последвалото противозаконно лишаване от свобода до самоосвобождаването му е изминал период от време от не повече от осем часа. Изцяло пренебрегнат е и факта, че следствие развитието на заболяването на Ю. М. – болест на Бюргер, е ампутиран единия му крак. На тази основа увеличаването на наказанията съответно от десет на шестнадесет години лишаване от свобода на М. М. и от седем на десет години лишаване от свобода на Ю. М. за отвличането, както и от три на пет години за противозаконното лишаване от свобода на Ю. М. разкриват очевидно несъответствие по смисъла на чл.348 ал.5 т.1 от НПК. Същевременно с това в случая не се намират други, допълнителни смекчаващи отговорността обстоятелства по отношение на всеки един от подсъдимите или пък посочените да са многобройни или от изключителен характер. Ето защо така увеличените от апелативния съд наказания лишаване от свобода, следва да бъдат намалени до размера, определен от първоинстанционния състав, който удовлетворява изискванията на чл.54 от НК и би следвало да изпълни целите на наказанието по чл.36 от НК, т.е. липсва основание за проява на по-голямо снизхождение спрямо подсъдимите. Предвид намаляването на наказанията въззивното решение следва да бъде изменено и в частта относно определеното общо най-тежко наказание на основание чл.23 ал.1 от НК по отношение на подсъдимите М. М. и Ю. М.. Така намаленият размер на наказанията лишаване от свобода на тримата подсъдими не води до промяна на определения първоначален режим на тяхното изтърпяване. Атакуваният съдебен акт е постановен в съответствие и с процесуалните правила на чл.77 ал.3 и чл.85 ал.3 от НПК. Конкретиката в случая сочи, че пострадалият, въпреки че е подал своевременно молба за приемането на гражданските искове срещу подсъдимите и за конституирането му като акцесорна страна, при първото разглеждане на делото от първоинстанционния съд той е конституиран само като частен обвинител, бе да бъдат приети за съвместно разглеждане предявените граждански искове, поради становището на съда, че ще затруднят процеса. Отмяната на постановената присъда поради незаконен състав и връщането на делото за ново разглеждане от друг състав на Плевенския окръжен съд е обусловило законосъобразното приемане и разглеждане на предявените граждански искове, и конституирането на пострадалия включително и като граждански ищец. Присъдените обезщетения за причинените му неимуществени вреди са съобразени и са в съответствие с установените от предходните инстанции морални щети следствие извършените спрямо Т. престъпления, както и с изградения от съдебната практика критерий за справедливост, поради което не се налага тяхното намаляване. С оглед на гореизложеното и на основание чл.354 ал.2 т.1 вр. ал.1 т.3 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ въззивно решение № 36/07.03.2016 г., постановено по внохд № 358/2016 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, като намалява наложеното наказание на подсъдимия: М. Ю. М. за престъплението по чл. 142 ал.3 т.1 от НК на десет години лишаване от свобода, Ю. З. М. за престъплението по чл.142 ал.2 т.2 от НК на седем години лишаване от свобода, Ю. Х. М. за престъплението по чл.142а ал.1 от НК на три години лишаване от свобода, както и наложеното на основание чл.23 ал.1 от НК общо най-тежко наказание на подсъдимия М. Ю. М. на десет години лишаване от свобода и на Ю. З. М. на седем години лишаване от свобода. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: