Ключови фрази

8

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 634

гр. София , 18.07. 2022 г.




Върховният касационен съд на Република България, Трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на четвърти май две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
ТАНЯ ОРЕШАРОВА


като разгледа докладваното от съдията Орешарова гр. д. № 4643 от 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.
С въззивно решение № 830 от 19.07.2021 г., постановено по в.гр. дело № 786 по описа за 2021 г. на Софийски апелативен съд, като краен резултат на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е осъдена Прокуратурата на РБ да заплати на И. В. К. сумата от още 10 000лв./ или общо 12 000 лв. с присъдените с решението на първоинстанционния съд/, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат от незаконно обвинение за извършване на престъпление, по което И. В. К. е оправдан с присъда от 25.01.2017 г. по НОХД № 22408/2014 г. на СРС, влязла в сила на 01.09.2017г., ведно със законната лихва, считано от 15.11.2018 г. до окончателното плащане, както и сумата от още 1224,99лв./ или общо 1470 лв./, представляваща обезщетение за забава за периода 01.09.2017г.–15.11.2018г. върху обезщетението за неимуществени вреди. Първоинстанционното решение е потвърдено в частта, в която искът на И. К. е отхвърлен за разликата над 12 000 лв. до пълния претендиран размер от 60 000 лв., както и в частта, в която е отхвърлен предявеният иск за разликата над 1470лв. до претендирания размер от 7381,40 лв., представляваща представляваща обезщетение за забава за периода 01.09.2017 г. – 15.11.2018 г.
Подадена е касационна жалба от Прокуратурата на РБ срещу въззивното решение в частта, в която първоинстанционното решение е отменено за разликата над 2000 лв. до 12 000 лв. и на ищеца са присъдени допълнително 10 000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди. В касационната жалба са релевирани оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и нарушение на съдопроизводствените правила. Искането е за отмяна на решението и намаляване размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди до справедлив размер.
В приложеното към касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставя въпроса за определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди и за точното прилагане на принципа на справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Твърди противоречие с т. ІІ на ППВС № 4/1968 г., с т. 3 и т. 11 на ТР № 3/2005 г. по т. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, с т. 19 на ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, както и с решение № 53/2019 г. по гр.д. № 3528/2018 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 60/2019 г. по гр.д. № 2324/2018 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 38/2020 г. по гр.д. № 2720/2019 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 12/2020 г. по гр.д. № 1513/2019 г. на ВКС, ІІІ г.о. и решение № 81/2020 г. по гр.д № 2895/2019 г. на ВКС, ІІІ г.о.
Ответникът по касация И. В. К. в писмен отговор по чл. 287, ал.1 ГПК излага становище за неоснователност на същата.
Подадена е касационна жалба и от ищеца И. В. К. срещу въззивното решение, в частта с която като краен резултат са отхвърлени претенцията му за неимуществени вреди за разликата над 12 000 лв. до исканата сума от 60 000 лв. и претенцията му за обезщетение за забава за разликата над 1470 лв. до търсените 7381,40 лв. В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – нарушения по чл. 281, т. 3 ГПК.
В приложеното към касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се сочат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поставените са следните въпроси: 1.Относно задължителното обсъждане и преценка от въззивния съд на всички заявени от страните конкретни обективни съществуващи обстоятелства при определяне на неимуществените вреди – твърди се противоречие с т. ІІ на ППВС № 4/1968 г. и ТР № 1/2001 г. по тълк.д. № 1/2000 г. на ВКС, ОСГК; 2. Носи ли Прокуратурата на РБ като процесуален субституент на държавата по искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ отговорност за увреждане, причинено от действия на други държавни органи по чл. 2 ЗОДОВ, в случая разследващи органи на МВР? – твърди се противоречие с ТР № 5/2015 г. по тълк.д. № 5/2013 г. на ВКС, ОСГК; 3.Относно принципа за разпределяне на доказателствената тежест в производствата по чл. 2 ЗОДОВ – сочи се противоречие с решение № 542/2013 г. по гр.д. № 1568/2011 г. на ВКС, ІV г.о. и определение № 505/2017 г. по гр.д. № 1034/2017 г. на ВКС, ІІІ г.о.; 4.Съгласно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК следва ли Прокуратурата на РБ да посочи всички известни факти, водещи до съпричиняване на противоправния резултат и следва ли да проведе пълно и главно доказване на всички свои твърдения за наличие на такива факти?; 5. Може ли при постановяване на съдебното решение по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, съдът да вземе предвид факти, водещи до съпричиняване на противоправния резултат по смисъла на чл. 5, ал. 2 ЗОДОВ, за които има данни по кориците на делото, но които не са изрично твърдени от страните, или по този начин ще бъде нарушен принципът на диспозитивното начало?; 6. Може ли Прокуратурата на РБ като процесуален субституент на държавата по искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да отговаря в това производство за увреждания, причинени от разследващите органи в хода на досъдебното производство? По въпроси от четвърти до шести се твърди, че са от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото, без да се обоснове в какво конкретно се изразява.
Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и са допустими.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение, след преценка на изложените от касаторите основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира:
Въззивният съд е приел за установено, че на 30.12.2011 г. ищецът И. К. е бил задържан от органите на МВР и привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл. 330, ал. 1 от НК /палеж/. На същата дата спрямо обвиняемия е взета мярка за неотклонение „задържане под стража“. Обвинителен акт е внесен в съда на 15.06.2012 г. и по него е образувано НОХД № 11 232/2012 г. по описа на СРС. С определение от 12.12.2012 г. мярката за неотклонение на ищеца е изменена в „домашен арест“, а с определение от 26.04.2013 г. – в „подписка“. На 01.11.2013 г. първоинстанционният съд е постановил оправдателна присъда. След протест на прокурора е образувано въззивно НОХД № 4373/2014 г. по описа на СГС, по което с решение от 01.12.2014г. оправдателната присъда е отменена поради допуснати от първоинстанционния съд съществени процесуални нарушения и делото е върнато за ново разглеждане от СРС. С определение от 23.09.2015 г. районният съд е спрял производството по делото, тъй като след приемане на съдебнопсихиатрична и психологична експертиза е установено, че след извършване на деянието подсъдимият е изпаднал в разстройство на съзнанието, при което не може да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си. Наказателното производство е възобновено с определение от 19.10.2016 г. На 25.01.2017 г. СРС е постановил оправдателна присъда, потвърдена с решение от 01.09.2017 г. на въззивния наказателен съд и влязла в законна сила на тази дата. Наказателното производство е продължило общо 5 години и 8 месеца, от които за една година е било спряно поради здравословния проблем на подсъдимия.
За установяване на неимуществените вреди, претърпени от ищеца в резултат от наказателното преследване, са допуснати свидетелски показания. Майката на ищеца разказва за поведението му преди задържането. Свидетелства, че когато видяла сина си след задържането, той бил неузнаваем, а на последното свиждане бил и неадекватен. Разпитана е и личната лекарка на ищеца, която сочи, че той е бил при нея на 05.01.2010год., а след това се е появил на 02.12.2014 г., за да поиска направление за психиатър. Тогава тя разбрала, че е отключил параноидна шизофрения. След това ищецът редовно започнал да идва за направления и да се лекува при психиатърката, която е в поликлиниката.
По делото е изслушана съдебно-психиатрична експертиза, от която се установява, че И. К. страда от параноидна шизофрения, с придружаващи психични заболявания „смесено личностово разстройство и психически и поведенчески разстройства вследствие комбинирана употреба на П.“ /психоактивни вещества/. Диагнозата „параноидна шизофрения“ му е поставена за пръв път през 2014 г., но промени в психичното му състояние /неадекватно поведение, слухови халюцинации, идеи за повлияност и въздействие/ са описани от комплексна съдебно-психиатрична и психологична експертиза още през месец март 2012 г. Това е наложило превеждането му в психиатричното отделение към затвора в [населено място]. Според вещото лице не може да се отговори категорично дали само преживеният от принудителното задържане стрес през 2011-2012 г. и воденото срещу ищеца дело е отключило заболяването, тъй като на заболяването влияят много фактори, включително и продължителна употреба на марихуана, амфетамини и хероин.
По делото са представени решения на ТЕЛК, от които се установява, че през 2016 г. на И. К. е определена 71% трайно намалена работоспособност поради заболяване от параноидна шизофрения, а през 2020 г. е бил преосвидетелстван с 60% трайно намалена работоспособност поради същото заболяване.
За определяне справедливия размер на дължимото обезщетение въззивният съд е отчел продължителността на наказателното производство срещу ищеца, обвинението в извършване на тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 НК, за което се предвижда наказание от 1 до 8 години лишаване от свобода, задържането под стража в продължение на близо една година, а при условията на домашен арест – 4 месеца и половина /съобразил е, че налагането на най-тежките мерки за неотклонение е било обусловено от предишните многобройни осъждания на лицето/, както и публичното обявяване чрез средствата за масово осведомяване на издирването и задържането на обвиняемия. Съдът е счел, че не е установено психичната болест на ищеца да е предизвикана единствено от наказателното преследване, тъй като и преди това И. К. е използвал наркотични вещества, а те са един от факторите, които могат да доведат до увреждане на човешката психика. Приел е обаче, че обвинението за палеж и задържането под стража съществено са допринесли за влошаване на психичното състояние на ищеца. При съвкупната преценка на тези обстоятелства въззивният състав е преценил, че на ищеца следва да бъде присъдено обезщетение в размер на 12 000 лв., като е изчислил върху този размер и дължимата лихва, претендирана като имуществена вреда за периода от 01.09.2017 г. до 15.11.2018 г.
При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
По касационната жалба на Прокуратурата на РБ:
Поставеният въпрос за определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди и прилагането на принципа на справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е разрешен в противоречие с цитираната от касатора съдебна практика. Съгласно ППВС № 4/1968 г. и постановени по реда на чл. 290 ГПК съдебни решения, на обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждащото действие. Размерът на обезщетението се определя по справедливост от съда, който за всеки отделен случай извършва преценка на редица конкретни и обективно съществуващи обстоятелства – тежестта на обвинението, продължителността на наказателното производство, данните за психическото състояние и негативните последици, претърпени от ищеца, а също и редица други обстоятелства от значение за конкретния спор. В практиката на ВКС са дадени разяснения за критериите, по които при всеки отделен случай се определя размерът на обезщетението. Въпрос на фактическа преценка на решаващия съд е определянето на обезщетението по чл. 52 ЗЗД при спазване на тези критерии. По правилността на тази преценка касационната инстанция се произнася, ако бъде допуснато касационното обжалване. При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е взел предвид всички релевантни за случая обстоятелства – вида и тежестта на престъплението, продължителността на наказателното производство, взетите мерки за неотклонение, отразяването на случая в медиите и състоянието на психиката на ищеца по време и след наказателното преследване, както и няколко предишни осъждания на ищеца, включително и на лишаване от свобода, като при достигане до извода за дължимата сума е отчел тежестта на всички тези фактори.
По касационната жалба на И. К.:
Първият въпрос не е решен в противоречие с цитираната от касатора практика. Както се изясни при отговора на поставения от Прокуратурата на РБ въпрос за определяне размера на неимуществените вреди, който е смислово идентичен с настоящия въпрос, въззивният съд е взел предвид всички релевантни за случая обстоятелства, като е анализирал събраните писмени и гласни доказателства, които ги установяват. Относно довода на касатора, че не са обсъдени твърденията му за упражнено над него физическо насилие в ареста и свързани с втория мъпрос, е необходимо да се посочи следното: По делото ищецът не е провел успешно доказване на претърпяно от него физическо насилие от страна на разследващите органи в досъдебното производство, макар доказателствената тежест за това да е била негова и същата да е разпределена от съда. Няма и конкретни твърдения на ищеца в тази насока – в исковата молба се посочва, че той е бил малтретиран, докато е бил в следствения арест, но липсва каквото и да е уточнение за време и начин на извършване на физически посегателства спрямо него, от кого са извършени. За установяване на извършените физически посегателства ищецът е поискал като свидетел да бъде разпитана майка му. Макар въззивният съд да е обсъдил лаконично нейните свидетелски показания, не е стигнал до извода, че с тях се доказват горните твърдения. От друга страна, не е направено искане за разпит на други свидетели, евентуално лица, които са били в общата килия с ищеца и които биха станали свидетели на подобни действия. Следователно въззивният съд не е извършил нарушение, обуславящо допускането на решението му до касационно обжалване по поставения въпрос.
Вторият и шестият въпрос смислово са еднакви. И двата въпроса не са обусловили решаващите изводи на съда. Както се изясни, въззивният състав не е приел, че събраните по делото доказателства установяват претърпяно от ищеца физическо насилие от органите на реда, поради което и отговорността за действията им не е била предмет на обсъждане в мотивите на решението.
Третият, четвъртият и петият въпрос по същество са свързани с разпределението на доказателствената тежест за страните. Касаторът въвежда оплаквания за недоказаност на възражението на прокуратурата, че незаконното обвинение не е предизвикало състоянието „параноидна шизофрения“. По тези въпроси на първо място следва да се посочи, че съдът е разпределил доказателствената тежест на страните в доклада по делото, срещу който не са направени възражения нито в о.с.з., нито във въззивната жалба. На второ място, поставените въпроси налагат обсъждане на установените по делото факти и заключението на назначената експертиза, поради което са относими към правилността на решението по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК и не представляват общо основание за допускане на касационно обжалване. За пълнота е необходимо да се отбележи, че доказването на причинната връзка между наказателното преследване и влошаването на психичното състояние на ищеца е било в негова тежест след като всяка страна е длъжна да установи фактите на които основава своите искания или възражения с оглед на чл.154 , ал.1 ГПК. За изясняването на това обстоятелство, поради необходимостта от специални знания, по делото е допусната съдебно-психиатрична експертиза. Изводите на съда за отражението на наказателното производство върху психиката на ищеца се основават именно на нейното заключение. Същото е прието без възражения и оспорвания от страните, подробно и обосновано е, като е обсъдено от въззивния съд в съвкупност с останалите доказателства по делото.
С оглед изложеното не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
При този изход на делото на основание чл.38, ал.2 ЗА по искането на адв.Т. В. З., осъществил безплатна правна помощ по чл.38, ал.1, т.2 ЗА с приложен договор и адвокатско пълномощно от ищеца за изготвяне на отговор от ищеца на касационната жалба на Прокуратурата с оглед на чл.9, ал.3 от НМРАВ следва да се определи възнаграждение от 500лв.-минималния размер, посочен в наредбата.
Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.


О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №830 от 13.07.2021г., на Софийски апелативен съд, постановено по в.гр.дело № 786/2021год. по описа на САС.
ОСЪЖДА Прокуратурата на РБългария да заплати на адвокат Т. В. З. от САК на основание чл.38, ал.2 ЗА сумата от 500лв.-адвокатско възнаграждение за изготвяне отговор на касационна жалба.
Определението не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: