Р Е Ш Е Н И Е № 74 гр. София, 03.04.2019 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и седми март, 2019 година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА ЧЛЕНОВЕ:БИСЕР ТРОЯНОВ НАДЕЖДА ТРИФОНОВА При участието на секретаря РАНГЕЛОВА В присъствието на прокурора от ВКП ДОЛАПЧИЕВ Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д.155/19 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда №42/11.09.18 г.,постановена от ОС-Пазарджик /ПзОС/ по Н.Д. 325/18 г., подсъдимият О. А. Ч. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.343,ал.3,б.Б вр.ал.1,б.В вр.чл.342,ал.1 НК вр.чл.20,ал.1 и чл.21,ал.1 ЗДП и вр.чл.58 А,ал.1 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от осем години, което е постановено да се изтърпи при първоначален общ режим. С решение №296/20.12.18 г., АС-Пловдив /ПАС/, първи наказателен състав, постановено по В.Н.Д.548/18 г., присъдата е изменена, като наложеното наказание лишаване от свобода е намалено на шест години и осем месеца. В останалата част тя е потвърдена. Срещу този съдебен акт е постъпила касационна жалба от частните обвинители Л. А. и А. Ч. чрез техния повереник,в която са развити съображения за явна несправедливост на наложеното наказание. Иска се отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. В основата на това стои становището, че следва да бъде наложено максимално наказание лишаване от свобода по съответната санкционна част на материалноправната норма, след което да се приложи текстът на чл.58 А,ал.1 НК. Постъпила е жалба и от частните обвинители Е. и И. И. чрез техния повереник, в която са релевирани доводи,също обосноваващи наличие на касационното основание по чл.348,ал.1,т.3 НПК. Иска се отмяна на обжалваното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на ПАС със задължителни указания за увеличаване размера на наложеното наказание лишаване от свобода до максимално предвидения в закона размер. Постъпили са две жалби от подсъдимия, всяка изготвена от различен негов защитник /оттук нататък ще се наричат общо жалба/. В тях са развити аргументи за явна несправедливост на наложеното наказание. Иска се изменение на решението с намаляване на определеното наказание лишаване от свобода, предвид преобладаващо наличие на смекчаващи обстоятелства или поне при баланс на отегчаващи и облекчаващи фактори. Срещу жалбата на подсъдимия е постъпило възражение от частните обвинители Л. А. и А. Ч. чрез техния повереник. В същото подробно е изложено несъгласие с аргументацията по сезиращите настоящата инстанция документи, изхождащи от дееца, както и е заявено лично становище какво следва да бъде наказанието. В съдебно заседание пред ВКС всички частни обвинители се явяват. Те лично и чрез своите повереници поддържат жалбите си с отразените в тях доводи и искания. Молят жалбата на Ч. да бъде оставена без уважение. Същото важи и за подсъдимия и неговите защитници. Те от своя страна поддържат аргументите, изложени от тях, както и исканията си. Молят жалбите на частните обвинители да не бъдат уважени. Представителят на ВКП настоява решението на ПАС да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид всички жалби и изложените в тях доводи, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото, в рамките на компетенциите си по чл.347 и сл.НПК намира за установено следното: Преди да вземе отношение по съществото на процесната процедура, този съд желае да даде определени пояснения: За яснота на изложението, предвид спецификата на повдигнатите възражения и относимостта им единствено към касационното основание по чл.348,ал.1,т.3 НПК, върховната съдебна инстанция по наказателни дела намира за уместно да постави на едновременен преглед жалбите на частните обвинители от една страна, доколкото всеки от тях излага свои съображения, очертаващи необходимостта от определяне на наказанието на подсъдимия при пълен превес на отегчаващи обстоятелства, но в някои части касаят съвпадащи претенции; и жалбата на Ч.-от друга, формулираща несъгласие с решението на ПАС, предвид незаконосъобразно несъобразяване с преобладаващи смекчаващи отговорността фактори. Наред с това на едновременно обсъждане ще бъдат поставени и общи въпроси, засегнати от частното обвинение и защитата, макар и с полюсни претенции. В този ред на мисли трябва да бъде засегната и проблематиката относно правомощията на настоящата инстанция. Без съмнение тя може да измени обжалваното решение и да намали наказанието, предвид текста на чл.354,ал.2,т.1 вр.ал.1,т.4 НПК, както се настоява в жалбата на подсъдимия. Наред с това,видно от разпоредбата на чл.354, ал.3 вр.ал.1,т.5 НПК ВКС е оправомощен да отмени атакувания съдебен акт и да върне делото за ново разглеждане, когато се налага да се увеличи наказанието, както се иска в жалбите на частните обвинители. Преценката за същото може да се дължи както на изводи за незаконосъбразно приложение на материалния закон по обсъжданото касационно основание /например приложена е разпоредбата на чл.55, а не на чл.54 НК/, така и да е свързана с явна несправедливост на наложеното наказание, според очертаното в нормата на чл.348,ал.5 вр.ал.1,т.3 НПК. Въпросът е обаче какви са задължителните указания, които тази инстанция трябва да даде и съответно обезателно да бъдат изпълнени от съда,на който делото е върнато за ново разглеждане. Отговор дава разпоредбата на чл.355,ал.1 НПК. В нея категорично не фигурират указвания, релевантни към изводи за определено при явна несправедливост наказание, чието увеличаване се разпорежда. Следователно, по правило искането за отмяна на решението на ПАС и връщане на делото за ново разглеждане с даване на такива задължителни указания /при липса на оплаквания за нарушение на материалния закон/ не може да бъде удовлетворено, нито пък да предизвика целения от страната /частните обвинители в случая/ ефект. ПО ЖАЛБИТЕ НА ЧАСТНИТЕ ОБВИНИТЕЛИ: Поначало тази инстанция е съгласна с направените от контролирания съд изводи за наличие на отегчаващи обстоятелства, оказващи влияние при определяне на дължимото наказание. Има обаче изложени в жалбите на частните обвинители съществени аргументи, които трябва да бъдат обсъдени. Най-напред, не може да не се сподели възражението, изложено в жалбата на частните обвинители А. и А. Ч., че нарушенията на специалното законодателство са допуснати умишлено от подсъдимия и са повече от едно. Това без съмнение се извлича от приетата фактология по престъпната деятелност, доколкото е взето отношение по вида и характера на съответните недопущения, в съобразие с дълготрайната съдебна практика,включително и с ППВС 1/83 г.на ВС на РБ. Обусловена е нуждата от приемане на коментираното като самостоятелно отегчаващо обстоятелство. По принцип тези фактори, макар и словно пестеливо, са ползвани от ПАС в искания от страната смисъл. Тук трябва да се направят две важни уточнения. Първото от тях е свързано със сериозната аргументация от страна на решаващите съдилища на обстоятелството, че Ч. е нарушил както разпоредбата на чл.20,ал.1 ЗДП, така и тази на чл.21,ал.1 ЗДП. За да се стигне до подобно заключение, е разисквано подробно неговото конкретно поведение по управление на процесното МПС. Изведено е, че той е извършил разностранни действия, всяко от които е в пряка причинна връзка с настъпилия противоправен резултат. Казаното касае както поведението, относимо към режима на скоростта /превишена/, така и извън него /поради рязката маневра при опит за изпреварване чрез връщане на колата в лентата за собствено движение с настъпило фатално отклонение/ липсата на постоянен контрол върху управляваното МПС. В този смисъл е вярно претендирано обстоятелството по обсъжданата жалба,че е налице повече от едно допуснато нарушение, което рефлектира върху дължимото наказание. Второто уточнение е свързано отново с възражение, изложено в жалбата на частните обвинители А. и А. Ч.. В нея е изтъкнато,че поведението на подсъдимия при управление на автомобила е било „самонадеяно”, което трябва да има отделно измерение като отегчаващ фактор. ВКС не може да се съгласи с това мнение, защото именно рисковите действия на пътното платно стоят в основата на обвинението за извършване на нарушения по специалното законодателство. По-важно обаче е нещо друго. Самонадеяността е натоварена със собствен смисъл в наказателното право и представлява самостоятелен вид на едната форма на вина- непредпазливостта. Видно от процесното производство, на дееца е повдигнато обвинение за това,че е извършил вмененото му деяние при небрежност като вид на непредпазливата вина. Следователно обявяване на действително „безразсъдното” поведение /има такава квалификация по двете жалби на частното обвинение/ като „самонадеяно” носи конотация на житейски, но не и на наказателноправен изказ. По-нататък, по мнение на всички частни обвинители неправилно въззивната инстанция е изключила младата възраст на пострадалите като утежняващ отговорността фактор. В тази насока са посочени няколко решения на ВКС, в които цитираното обстоятелство е отчетено като отегчаващо. И тук трябва да се направят две уточнения. Първото е свързано с несъмнено установения факт, че въпреки дръзкото управление на автомобила от страна на дееца, двамата потърпевши, които са млади хора, сами са се качили при „безразсъдния” водач, за когото при това в жалбата на А. и А. Ч. се твърди, че проявата му не е инцидентна, т.е., те би трябвало да са знаели за подобни негови неправомерни изяви. При второто уточнение трябва да се обърне внимание, че наред с изброената практика по отделни дела на ВКС /не тълкувателна такава/, има и решения, в които е застъпена тезата,че възрастта на потърпевшия /наред със здравословното му състояние, обществено положение, характеристични данни и т.н./ не са съзнавани при извършване на небрежното деяние и следователно не могат да бъдат охарактеризирани като несъставомерни фактори, оказващи влияние при индивидуализиране на наказанието. Тази практика е построена основно върху постановките по решение №445/26.04.1979 г.,постановено от 3 н.о.на ВС на РБ. Видно от същото, общият извод е направен относно непредпазливите деяния, но внимателният прочит установява,че иде реч за извършено престъпление при небрежност от субективна страна. И няма как да бъде другояче,след като именно при този вид на непредпазливата вина липсват интелектуален и волеви момент. Така че изводът на ПАС има своята основа. Настоящото производство обаче представлява прекрасен пример за това как всеки фактор, оценим на плоскостта на дължимите предпоставки,служещи при определяне на наказанието, трябва да бъде съобразен с конкретиката на съответното производство. Казаното е така, защото в процесното дело се установява, че младата възраст на починалите лица е била отнапред позната за извършителя, защото те са били пасажери в управлявания от него автомобил. Въпреки това той не е съобразил поведението си като водач на МПС и при приетото вече умишлено нарушение на правилата за движение по пътищата е поставил живота на своите приятели-младежи в сериозен риск /както и своя собствен впрочем/, довел до престъпното деяние. Ето защо обсъжданото обстоятелство трябва да бъде акцент при обмислянето на конкретното ангажиране на наказателната отговорност, в светлината на отразените специфики. На следващо място, в хода на производството е установено, че управляваният от Ч. автомобил е бил в лошо техническо състояние, конкретно отразено в мотивите на обжалваното решение. Същото е признато от подсъдимия в процедурата по чл.371,т.2 и сл.НПК, доколкото фигурира в обстоятелствената част на обвинителния инструмент. Не е отчетено от решаващата втора инстанция като отегчаващ фактор. Този съд трябва да признае, че макар и лошото техническо отношение да не попада сред самите вменени нарушения на подсъдимия, то предопределя настъпилия съставомерен резултат. В крайна сметка оборудването на колата с гуми от различна марка и с различна степен на износеност и неблагополучията по джантите, при демонстрираната висока скорост на управление и рязко свиване вдясно на пътното платно, са направили превозното средство допълнително нестабилно. В този смисъл са основателни възраженията в третираната насока, посочени в жалбите на частните обвинители. Направеното следващо оплакване от частното обвинение касае неприемане от страна на ПАС на поведението на подсъдимия веднага след извършване на деянието, като отегчаващо обстоятелство. Става дума за това,че при пристигане на първите лица след катастрофата деецът заявил,че не той, а приятелят му управлявал колата. Въззивната инстанция е взела отношение по въпроса,с което този съд се солидаризира. Очевидно е било,че пострадалият Н. Ч. не може да е управлявал колата,тъй като се е намирал на пасажерската седалка до шофьора, завързан с колан и починал. Самият подсъдим, млад и неопитен, явно е бил изплашен и стреснат от стореното и очевидно- поради логическия абсурд на казаното- в невъзможност да разсъждава адекватно. Няма спор обаче,че никога не е успял да въведе в заблуждение органа на досъдебното производство относно своето участие в престъпното деяние. Още в първия възможен процесуален момент той е признал,че е бил водач на процесното МПС. Не може да бъде споделено виждането на всички частни обвинители, че наказателната отговорност на подсъдимия следва да бъде преценявана на плоскостта на по-висока степен на обществена опасност на дееца,тъй като той бил закупил МПС-то,с което е предизвикана катастрофата, без да има правоспособност за управление и без да спази законовата форма за прехвърляне. Това говорело за неговото отношение към неспазване на правовия ред в страната. Няма пречка едно лице да закупи МПС, без да има свидетелство за правоуправление, стига, разбира се, да не го управлява. Не може да се обоснове освен това специална отговорност, ако изповядването на сделката по фактически осъщественото предаване на МПС-то и заплащането му между купувач и продавач, се извърши в по-късен момент от действителното събитие. При неосъществяване на такива действия просто собствеността не се води прехвърлена със съответните последици. Затова коментираните обстоятелства не могат да бъдат поставени на преглед с оглед утежняване на отговорността на дееца /поне второто относимо към немалък процент от българското население/. Отново трябва да се напомни, че въпреки тези конкретики, пострадалите са се качили в колата,управлявана от дееца, макар и поне за потърпевшата Н. И. да е било ясно положението,доколкото същата е живеела заедно с Ч.. На последно място в тази част на решението трябва да се обсъди възражението по жалбата на частните обвинители за неприетата от ПАС като отегчаващо обстоятелство „повишена динамика на престъпленията от този вид”. Въззивната инстанция не се е разпростирала задълбочено по въпроса. Затова този съд трябва да отговори следното: Вярно е, че в жалбата са посочени съдебни решения на ВКС, в които засилената тенденция за извършване на транспортни престъпления е приета по искания от страната начин. Този съд споделя становището, отразено в постановките, съгласно които ръстът на престъпленията по транспорта и високата им степен на обществена опасност са безспорни обективни факти, но за постигане на заложените в чл.36 НК цели на наказанието, последното трябва да съответства прецизно и на степента на персоналната обществена отговорност на дееца- например решение №497/12.03.15 г., постановено по К.Н.Д.1562/14 г.по описа на 2 н.о.на ВКС. Ето защо това обстоятелство не е от характер да бъде разглеждано като доминантно, изолирано от останалите приети такива при решаване на въпроса за конкретното индивидуализиране на наказанието на дееца. И само в сферата на пълнота на процесуалното изследване ВКС трябва да обърне внимание, че определеното от ПАС наказание е десет години лишаване от свобода при превес на отегчаващи обстоятелства, което поради прилагане на нормата на чл.58 А,ал.1 НК е наложило финално отмерване на шест години и осем месеца за изтърпяване. Съгласно решение №356/01.10.15 г.,постановено от 1 н.о.на ВКС по К.Н.Д.954/15 г., като определено в контекста на обсъжданите характеристики следва да се счита наказанието, което съдът е отмерил преди редукцията. В светлината на казаното поне на претендираната плоскост не може да се говори за недостатъчно високо определена санкция. Няма основания да се приеме,че дължимото наказание следва да е равностойно на максималното такова, предвидено за престъплението,за което подсъдимият е признат за виновен и осъден. Най-малко това означава да се игнорират наличните в настоящото производство смекчаващи обстоятелства, по какъвто начин би се нарушила разпоредбата на чл.54,ал.2 НК. ПО ЖАЛБАТА НА ПОДСЪДИМИЯ: Предвид изложеното по-горе относно възраженията на частните обвинители, изводите на ВКС по жалбата на Ч. несъмнено се обвързани с тях. Общо трябва да се заяви, че наред с приетото вече, е нужно да се признае,че въззивната инстанция е отразила достатъчно съображения, обосноваващи становището й относно определяне на наказанието лишаване от свобода при лек превес на отегчаващи обстоятелства. Отчетени са повторените и пред този съд фактори: млада възраст на Ч., чисто съдебно минало, добри характеристични данни, демонстрирано разкаяние пред съдебните инстанции, признаване на вина и искрено съжаление, разглеждани като започнал поправителен ефект на евентуално очаквано от дееца наказание. Затова, макар и обсъждани наново от защитата /някои от тях представляват едно и също обстоятелство, но казано по различен начин/, те не следва да стават основа за разсъждения относно занижаване на степента на обществена опасност на дееца в тази връзка. Обсъдимите обстоятелства остават следните: Първо, действително, в кориците на делото присъстват доказателства за собственото на подсъдимия недобро здравословно в психически смисъл състояние, плод на процесното деяние и на загубата на любими хора. То е засегнато в атакуваното решение, но не му е придаден смисъл в посока на необходимост от намаляване на наказанието. Същото следва да бъде отчетено и да бъде съотнесено към останалите, определящи дължимото наказание фактори. Този съд действително намира,че то е доминиращо оценимо на фона на допълнително признатите отегчаващи обстоятелства по-рано в настоящото изложение, поради което и не пристъпва към извод за наличие на условия за увеличаване на определеното лишаване от свобода. Категорично обаче не може да се съгласи,че се съзират условия за намаляване на същото. Второ, твърди се, че стореното от подсъдимия е инцидентна проява в живота му /обратно на частните обвинители,които заявяват, че подобно поведение на пътя не е инцидентно за извършителя/. Това изявление не държи сметка на факта, че той е лице, току-що навършило осемнадесетгодишна възраст към момента на извършване на деянието. Следователно, предвид възрастта и възможността за получаване на съответно свидетелство за правоуправление, трудно би могло въобще да се разсъждава на плоскостта на облекчаване на отговорността поради неизвършване на друго противоправно деяние. Трето, по отношение на управлението на МПС след употреба на наркотично вещество и липса на правоспособност, въззивната инстанция е подходила законосъобразно. Тя е зачела казаното като квалифициращи фактори, поради което не и като отегчаващи обстоятелства на собствено основание /чл.56 НК/. В този смисъл не подлежи на допълнително обсъждане дали подсъдимият е бил под конкретно въздействие на наркотични вещества, нито пък дали липсата на свидетелство за правоуправление е допринесла конкретно или не върху причиняване на съставомерния резултат, каквито не са приети като обсъдими в светлината на налагане на наказанието фактори. Отделен е въпросът, поставян от частното обвинение- за принципно очертавана липса на умения при управление на МПС без съответна правоспособност от една страна и за реализиране на такова поведение след употреба на наркотични вещества от друга, което по принцип пречи на концентрацията и на проявата на фината моторика. Четвърто, в контекста на казаното трябва да се уточни, че на Ч. са вменени и той е осъден при утежнена отговорност- с присъствието на три квалифицираща признака: обсъдените току-що и причиняване на смърт на повече от едно лице. Именно бройката на същите е отчетена от ПАС като отегчаващ фактор, което отговаря на закона и практиката. В такава насока има отправено възражение и от частните обвинители, но с обосновка за надхвърляне изискванията на закона. То не може да бъде споделено, защото тангира с разбирането за преценка на един и същи фактор повече от един път, ерго,с незаконосъобразно обременяване положението на подсъдимия. Пето, в жалбата на адвокат П., изготвена от името на подсъдимия, преди финално изреждане на наличните смекчаващи обстоятелства, е направен запис, че същите са многобройни. Предвид липсата на аргументи защо и най-лекото, предвидено в закона наказание, би се оказало несъразмерно леко, ако бъде наложено, както и предвид крайните претенции за определяне от страна на ВКС на наказанието при превес на смекчаващи или баланс на същите и отегчаващите фактори, не се счита за отправено възражение за приложение на разпоредбата на чл.55 НК. Затова същото не подлежи на обсъждане. Съгласно изложеното, този съд поначало дава и отговори на доводите по писменото възражение на частните обвинители Л. А. и А. Ч. срещу жалбата на О. Ч., депозирани чрез техния повереник. Отговорите са релевантни към претенциите по самата жалба, не и към аргументите, свързани с необходимостта от увеличаване на наказанието, отразени в процесния документ. За такава цел бе обсъждана жалбата на тези лица. В обобщение, определеното на Ч. наказание за изтърпяване не следва да търпи корекция, дори и предвид възприетите от този съд, необсъдени или обсъдени по различен начин от долустепенния съдебен състав смекчаващи и отегчаващи обстоятелства, в съобразие с целите по чл.36 НК. Липсват предпоставките на чл.348,ал.5,т.1 вр.ал.1,т.3 НПК. Водим от изложените съображения и на основание чл.354,ал.1,т.1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение №296/20.12.18 г.,постановено от АС-Пловдив, първи наказателен състав по В.Н.Д.548/18 г. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/