Р Е Ш Е Н И Е
№ 60206
София, 15 март 2022 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на деветнадесети ноември две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛАДА ПАУНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА
АНТОАНЕТА ДАНОВА
при секретаря Илияна Петкова
и в присъствието на прокурора Атанас Гебрев
като изслуша докладваното от съдия Даниела Атанасова наказателно дело № 810/2021г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия М. А. срещу въззивно решение № 260087 от 29.04.2021г., постановено по внохд № 571/20г. по описа на Пловдивския апелативен съд, 2 наказателен състав.
Релевират се всички касационни основания по чл.348, ал.1 от НПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и явна несправедливост на наложеното наказание. От съдържанието на искането се извежда претенция за отмяна на въззивното решение и намаляване на наложеното наказание.
В съдебното заседание пред касационната инстанция подсъдимият А. и неговият защитник - адв. Д. Г., поддържат касационната жалба по изложените в нея съображения и молят за уважаването й. Пледират за намаляване на наложеното наказание. Представени са писмени бележки от процесуалния представител на подсъдимия.
Представителят на ВКП изразява становище за неоснователност на жалбата. Счита, че от фактите по делото е установено, че мотоциклетистът вече е бил починал и е нямало как подсъдимият да окаже помощ на пострадалия. Наред с това, едва сега се поставял въпросът за неправилното приложение на материалния закон, независимо че въззивното производство е било образувано единствено по протест на прокуратурата, и подсъдимият е бил доволен от постановената първоинстанционна присъда, както и от приложението на материалния закон. Също така, държавното обвинение счита за неоснователно оплакването за явна несправедливост на наложените на подсъдимия наказания, тъй като са справедливо отмерени и отговарят на целите, визирани в чл. 36 от НК. Моли касационната жалба да бъде оставена без уважение.
Частните обвинители С. Р. Н. лично и като законен представител на Д. Д. Н., М. Д. Н. лично и със съгласието на законния си представител С. Р. Н., З. З. К. и С. А. Н., редовно призовани за съдебното заседание пред касационната инстанция, не се явяват. Повереника им – адв. Я. Ш., надлежно призована, не се явява.
Представляват се от упълномощения им повереник – адв. Р. М., която оспорва касационната жалба на подсъдимия и моли да бъде оставена без уважение, а атакуваното решение потвърдено, като правилно, законосъобразно и справедливо. В тази връзка излага подробни съображения.
Частният обвинител Н. С. Н., редовно призован, не се явява.
Подсъдимият М. А. моли за намаляване на наложеното му наказание.
Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си по чл.347, ал.1 от НПК, намери следното:
С присъда № 260003 от 17.09.2020г., постановена по нохд № 165/20г., Хасковски окръжен съд, наказателен състав, е признал подсъдимия М. М. А. за виновен в това, че на 06.04.2018г. в [населено място], [улица], при управление на моторно превозно средство – товарен автомобил „марка“, с рег. [рег.номер на МПС] , нарушил правилата за движение по пътищата – чл.25, ал.1 и чл.38, ал.1 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на Д. С. Н., поради което и на основание чл.343, ал.1, б. „в”, вр. чл.342, ал.1 от НК и чл.55, ал.1, т.1, му е наложил наказание „лишаване от свобода“ за срок от 6 (шест) месеца.
На основание чл.343г от НК вр. чл.37, ал.1, т.7 от НК на подсъдимия е наложено и наказание лишаване от право да управлява МПС за срок от 1 (една) година и 6 (шест) месеца.
На основание чл. 25, ал. 2, вр. чл. 23, ал. 1 от НК съдът е определил едно общо наказание измежду наложеното на подсъдимия с първоинстанционната присъда и тези наложени по нохд № 627/2018г. на Окръжен съд- Хасково и нохд №1702/2018г. на РС- Хасково, а именно „лишаване от свобода“ за срок от 6 (шест) месеца, което да се изтърпи при първоначален общ режим.
На основание чл. 25, ал. 1, вр. чл. 23, ал. 2 от НК съдът е присъединил към определеното общо най-тежко наказание „лишаване от свобода“ и наказание „лишаване от право да управлява МПС“ за срок от 1 (една) година и 6 (шест) месеца
Съдът се е произнесъл по веществените доказателства и разноските.
С въззивно решение № 260087 от 29.04.2021г., постановено по внохд №571/20г., Пловдивски апелативен съд, НО, 2 състав е изменил първоинстанционната присъда, както следва: увеличил е размера на наложеното на подсъдимия наказание „лишаване от свобода“ от шест месеца на една година и шест месеца; увеличил е размера на определеното общо най-тежко наказание „лишаване от свобода“ от шест месеца на една година и шест месеца. В останалата част присъдата е била потвърдена.
Жалбата е процесуално допустима, подадена в законоустановения 15-дневен преклузивен срок, от лице, притежаващо активна легитимация, и е насочена срещу съдебен акт, подлежащ на касационен контрол, но по съществото си е неоснователна.
На първо място, следва да бъдат очертани пределите на касационната проверка и посочени някои принципни положения, имащи значение за надлежното произнасяне на настоящата инстанция по жалбата на подсъдимия.
Съгласно разпоредбата на чл.349 от НПК касационното производство се образува по протест на прокурора или жалба на останалите страни. За разлика от прокурора, останалите страни могат да депозират касационни жалби само, когато са нарушени техни права и законни интереси. Съгласно трайната практика на ВКС по приложението на горепосочената норма, когато дадена страна не е обжалвала първоистанционната присъда/което означава, че я приема за правилна и законосъобразна/ и въззивният съд я е потвърдил изцяло, то тази страна няма право на касационна жалба, тъй като с въззивния акт не са нарушени нейните права и законни интереси. Ако обаче въззивният съд е изменил присъдата в определени нейни части, то необжалвалата страна има правото на касационна жалба срещу въззивния акт, но само досежно изменените му части, когато са нарушени нейни права и законни интереси.
В случая, въззивното производство е било образувано единствено по протест на прокурора, с оплакване за явна несправедливост на наложеното наказание и по-точно на наказание лишаване от свобода. Подсъдимият не е атакувал първоинстанционната присъда, т.е. бил е съгласен изцяло с приетото от окръжния съд. Въззивната инстанция е изменила присъдата само по отношение наказанието лишаване от свобода, чийто размер е бил увеличен, а в останалата част първоинстанционният акт е бил потвърден. Касационното разглеждане на делото, както беше посочено по-горе не позволява т.нар. „прескачащо въззивно обжалване“, поради което и претенциите за неправилно приложение на материалния закон и съществени процесуални нарушения(допуснати от първата инстанция), не могат да бъдат разгледани в това производство. Оплаквания за допуснати процесуални нарушения относно дейността на апелативния съд, не се правят.
С оглед изложените съображения, подадената от подсъдимия касационна жалба срещу въззивото решение следва да бъде разгледана само по отношение на релевираното оплакване за явна несправедливост на наложеното наказание лишаване от свобода. В тази връзка касаторът акцентира на съпричиняването от страна пострадалия и неговото решаващо значение за настъпването на ПТП, както и че подсъдимият е направил всичко зависещо от него, за да окаже помощ на пострадалия мотоциклетист.
Въззивният съд подробно и с необходимата аналитичност е обсъдил всички данни по делото, имащи значение за определяне на наказанието, като вярно и законосъобразно е коригирал приетите от първата инстанция смекчаващи и отегчаващи обстоятелства. Правилно не е приел за смекчаващо вината обстоятелства липсата на негативни характеристични данни за подсъдимия. Като смекчаващо обстоятелство могат да бъдат ценени данни, характеризиращи личността му в положителна насока, а такива не са безспорно установени. Също така правилно не е ценил сред смекчаващите обстоятелства оказването на съдействие на разследващите органи за разкриване на обективната истина - престъплението е било разкрито от съответните компетентни органи. Следва обаче да бъде отчетено проявеното от подсъдимия внимание към състоянието на пострадалия непосредствено след инцидента.
Вярно въззивният съд е отчел, че зрялата възраст на подсъдимия, не може да бъде отчетена като смекчаващо обстоятелство, тъй като към датата на деянието той е бил на 57г., възраст, която предполага по-голям житейски опит и отговорност към себе си и околните. Правилно е и приетото, че не може да бъде ценено като смекчаващо обстоятелство установената алкохолна концентрация от 0,15 промила в кръвта на пострадалия. Независимо, че житейски укоримо е поведение, при което след употреба на алкохол се управлява МПС, то констатираното количество(посочено по-горе) е в границите на допустимото от закона, не представлява нарушение на правилата за движение по пътищата, поради което не може да бъде отчетено като смекчаващо обстоятелство. Като такова вярно е приета трудовата и обществена ангажираност на подсъдимия. Също така контролираната инстанция е ценила и съпричиняването на вредоносния резултат от страна на пострадалия, който с поведението си при управление на мотоциклета е нарушил правилата за движение - скоростта му на движение значително е надвишавала законоустановената, движил се е с 99, 83 км/ч при разрешена скорост от 50 км/ч, и това нарушение се намира в пряка причинна връзка с настъпилото ПТП. Значението на съпричиняването е отчетено като смекчаващото обстоятелство от въззивния съд, но този състав намира, че това обстоятелство в конкретния случай е изключително по своя характер, така както е приел първостепенният съд. Доколкото се отнася до поведението на подсъдимия след ПТП същото не покрива критериите на привилегирования състав по чл.343а от НК, тъй като съдебната практика е категорична, че за да е налице намалената отговорност по чл. 343а от НК, е необходимо да са извършени действия, обективно и субективно ориентирани към оказване на помощ на нуждаещ се от нея жив човек при произшествието, каквито в случая не са налице, тъй като получените от пострадалия при злополуката наранявания са довели до неминуемия летален изход, т.е. той не е бил жив.
По отношение на отегчаващите обстоятелства е необходимо да се посочи, че правилно въззивната инстанция е оценила данните относно санкционирането на подсъдимия по административен ред за извършени предходни нарушения на ЗДП /общо 24 пъти/, както и факта, че той е осъждан два пъти за престъпления с предмет наркотични вещества и един път за причиняване на средна телесна повреда.
Така направените констатации обуславят приложението на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, като размерът на наказанието лишаване от свобода за срок от една година и шест месеца е съответен на степента на обществена опасност на деянието и дееца, както и на целите по чл.36 от НК.
С оглед на задълженията си да следи за вярното прилагане на закона, настоящият състав, констатира следното: въззивният съд е увеличил размера на наказанието лишаване от свобода при предпоставките на чл.55 от НК, но е сторил това приемайки, че би допуснал нарушение на закона, ако определи това наказание при условията на чл.54 от НК. Това становище е неправилно. Съдът се е мотивирал с размера на определеното наказание лишаване от права(една година и шест месеца); разпоредбата на чл. 49, ал.2 от НК и константната съдебна практика, че срокът на наказанието лишаване от права не може да бъде по-кратък от срока на лишаването от свобода, когато се налагат кумулативно, както и предвид липсата на съответен протест по отношение размера на наложеното наказание лишаване от правоуправление. В принципен аспект така направените констатации за категоричността в съдебната практика относно срока на наказанието лишаване от права, а именно, че не може да бъде по-кратък от срока на лишаването от свобода, когато се налагат кумулативно, както и, че това произтича от разпоредбата на чл. 49, ал. 2 от НК, са правилни. В случая липсата на съответен протест изключва възможността за намеса от страна на въззивния съм в насока на увеличаване размера на наказанието лишаване от правоуправление. При тези констатации невярно е приетото, че апелативната инстанция е могла да увеличи размера на наказанието лишаване от права само до наложения от първи съд размер от една година и шест месеца. Това е така, тъй като при приложението на чл.49, ал.2 от НК водещо е наказанието лишаване от свобода, а не обратно, както е приел съдът. Последният е имал възможност след като е преценил, че не са налице предпоставките на чл.55 от НК, да определи наказанието лишаване от свобода като приложи разпоредбата на чл.54 от НК. По отношение на кумулативното наказание е следвало само да констатира, че съществува процесуална пречка за увеличаване на неговия размер. Ако се приеме за вярна тезата на апелативния съд, това би означавала, че при първоначално определен по-малък размер на лишаването от права от този на лишаването от свобода и не е подаден съответен протест от прокурора или жалба от частното обвинение, контролиращата инстанция винаги следва да намали размера на наказанието лишаване от свобода(дори и без то да е явно несправедливо), което е в разрез с вярното тълкуване на закона и константната съдебна практика.
Предвид изложеното, съставът на касационната инстанция намира, че определеното от апелативната инстанция наказание лишаване от свобода на основание чл.55 от НК в размер на една година и шест месеца е съответно на констатациите на този състав, посочени по –горе. Атакуваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила.
Водим от горното и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, ВКС, трето наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 260087 от 29.04.2021г., постановено по внохд № 571/20г., по описа на Апелативен съд – Пловдив.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: |