3 РЕШЕНИЕ № 76 София,10.02.2011 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Р. България, Четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на седми февруари две хиляди и единадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ МИМИ ФУРНАДЖИЕВА при секретаря БОРИСЛАВА ЛАЗАРОВА и в присъствието на прокурора изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ гр.дело №648/2010 година. Производството е по чл.290 ГПК. Образувано по касационна жалба от адв. Х. Р. – процесуален представител на ищеца Б. З. Х. от[населено място], [община], област Смолян,, против въззивно решение №1991/01.12.2009 г., по гр.д. №2242/2009 г. по описа на П. окръжен съд, г.о., Х-ти състав, с което е отменено решение №1768/29.6.2009 г. по гр.д.№3545/2008 г. по описа на П. районен съд, ІІ-ри граждански състав, и са отхвърлени предявените от Б. З. Х. против Т. В. Б. обективно съедини искове за заплащане на сумата 5000 лева, внесени от Х., на основание договор за дружество по чл.357 и сл. ЗЗД, и представляващи негово участие в дружеството, на основание прекратяване на този договор, ведно със законната лихва върху тази сума, считано, считано от датата на предявяване на иска – 08.12.2009 г. до окончателното й изплащане, както и 550 лева – обезщетение за забава. С определение №1059/13.10.2010 г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на горепосоченото въззивно решение на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, по следните въпроси: 1. Преклудира ли се правото на ответника да прави конкретни възражения по съществото на спора след изтичане на срока за отговор на исковата молба ? и 2. Ограничено ли е правото за свободно договаряне по смисъла на чл.9 ЗЗД в случай, че договорката не противоречи на конкретна повелителна норма на закона ?. Върховният касационен съд, състав на ІV за да се произнесе съобрази следното: По точното приложение на закона по поставените в изложението въпроси: На първия от поставените въпроси отговорът е даден в разпоредбите на чл.133 и чл.260, т.т.5 и 6 ГПК. Посочените правни норми по категоричен начин сочат на преклузия за ответната на исковата молба и въззивната жалба страна с визираните в тях изключения. Отговорът на втория от поставените въпроси се съдържа в самата правна норма на чл.9 ЗЗД. Правото на свободно договаряне не е ограничено, когато договорката не противоречи на конкретна повелителна норма на закона и добрите нрави. По основателността на касационната жалба. С обжалваното решение въззивната инстанция е приела, че е основателно възражението на ответника по исковата молба, че анексът от 20.11.2007 г. е в недопустимо противоречие с правната природа на договора за дружество. Изложени са изводи, че при този договор страните не поемат насрещни права и задължения, както при двустранните договори, нямат различни цели и интереси, а една обща стопанска цел, която определя еднаквостта и взаимността на съдържанието на правата и задълженията на съдружниците, поради което и различните форми на участие на всеки съдружник за постигане на тази цел не водят до различно съдържание на правата и задълженията. Поради това е прието за безспорно, че именно за постигане на общата цел съгласно договореното ищецът е внесъл в дружеството парична вноска от 5000 лева. По-нататък в мотивите си въззивната инстанция е направила анализ на разпоредбите на чл.359, ал.3 и чл.364 ЗЗД и е стигнала до извод, че предявеният иск не попада в нито една от посочените хипотези, тъй като няма твърдения след подписването на договора какви действия за извършвани за постигане на общата цел и постигната ли е такава. Прието, че претенцията на ищеца е за връщане на внесени от ищеца суми по чл.5 от договора, съгласно който при прекратяване съдружника следва да върне на другия съдружник внесените от последния пари, представляващи негово участие в дружеството. В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение. Твърди се, че въззивната инстанция е допуснала нарушение на материалния закон – чл.9, ал.1 ЗЗД, и е пренебрегната волята изявена в анекса от 20.11.2007 г. без да има индикации тази воля да е опорочена, и без същия да противоречи на повелителна норма на закона. Като съществено нарушение на съдопроизводствените правила се сочи нарушение на нормата на чл.133 ГПК от окръжния съд с оглед произнасянето по възражение, направено за пръв път пред въззивната инстанция, обсъдено от нея и послужило като решаващ мотив на съда при постановяване на решението му. Моли се за отмяна на обжалваното решение. Ответникът по касация – Т. В. Б., посредством процесуалния си представител – адв. Ч., е депозирал отговор по смисъла на чл.287 ГПК. Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба и взе предвид отговора на ответника по касация намира за установено следното: Решението на П. окръжен съд е неправилно. Незаконосъобразно и необосновано въззивната инстанция е стигнала до решаващ извод, че предявеният иск не нито такъв по чл.359, ал.3 ЗЗД, нито по чл.364 ЗЗД. Обосновано и законосъобразно е прието, че сумата от 5000 лева, претендирана от касационният жалбоподател в настоящото производство, представлява парична вноска по смисъла на чл.359, ал.3 ЗЗД. Незаконосъобразен е обаче изводът, че претенцията не е за дял от общата собственост при прекратяване на гражданското дружество. Както от клаузата на т.5 от договора, така и от анекса към него по безспорен начин се установява, че внесената сума от 5000 лева е дялова вноска на ищеца, а след като дружеството е прекратено всеки от съдружниците има право да поиска своя дял от общата собственост. По естеството си анексът представлява уговорка на друго по смисъла на чл.359, ал.2 ЗЗД и дава право за търсене на собствения дял по смисъла на чл.359, ал.3 ЗЗД. Без значение в случая е обстоятелството, че за ответника по касация Т. Б. няма данни да е внесъл свой дял в гражданското дружество. Поради това настоящата съдебна инстанция намира, че предявеният иск е с правно основание чл.359, ал.3 ЗЗД и същият е основателен, тъй като са налице елементите от фактическия състав на визираната правна норма. Изложеното налага извод за основателност на касационната жалба, поради което тя следва да бъде уважена, обжалваното решение – отменено изцяло, а предявените искове - уважени изцяло. С оглед изхода от спора ответникът по касация следва да заплати на касационният жалбоподател деловодни разноски за всички инстанции в размер на 1768 лева. По изложените съображения и на основание чл.293, ал.1, предложение трето от ГПК Върховният касационен съд, състав на ІV г.о. Р Е Ш И: ОТМЕНЯ ИЗЦЯЛО въззивно решение №1991/01.12.2009 г., по гр.д.№2242/2009 г. по описа на П. окръжен съд, г.о., Х-ти състав, и ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА Т. В. Б., ЕГН – [ЕГН], от[населено място], [улица], да заплати на Б. З. Х., ЕГН – [ЕГН], от[населено място], [община], област Смолян, сумата 5000/пет хиляди/ лева, представляваща дялова вноска в гражданско дружество, на основание чл.359, ал.3 ЗЗД, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 08.12.2008 г. до окончателното й изплащане, както и сумата 550/петстотин и петдесет/ лева – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата 5000 лева, за периода от 07.3.2008 г. до 08.12.2008 г., и деловодни разноски в размер на 1768/хиляда седемстотин шестдесет и осем/ лева. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: