2 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 776 гр. София, 29.11. 2013 г. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети ноември през две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ ГЕРГАНА НИКОВА като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев частно гр. дело № 6273 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на М.и. и М. н. – [населено място] срещу определение № 465/29.08.2013 г., постановено по частно гр. дело № 412/2013 г. на Варненския апелативен съд. С него е потвърдено определение № 438/02.08.2013 г. по гр. дело № 3/2013 г. на Шуменския окръжен съд (Ш.), с което е върната, подадена от жалбоподателите, допълнителна искова молба с вх. № 3861/08.07.2013 г., досежно предявените с нея искове с правни основания чл. 108 от ЗС и чл. 59, ал. 1 от ЗЗД срещу ответника [фирма]. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е цитирал разпоредбата на чл. 72, ал. 3 от ГПК (съгласно която, за предявените с една молба алтернативно или евентуално съединени искове срещу различни лица се събира държавна такса по исковете срещу всяко лице) и е приел, че в случая новият евентуален ответник [фирма] е такова – различно лице, по смисъла на цитираната разпоредба, с оглед на което правилно окръжният съд е указал на жалбоподателите-ищци, че следва и срещу него да внесат държавна такса. Приел е също, че жалбоподателите-ищци не са изпълнили дадените указания, поради което първоинстанцинното определение за връщането на исковата молба срещу посочения ответник, е правилно. Частната касационна жалба е подадена в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд и е процесуално допустима. В нея се излагат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното определение. Поддържа се, че въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, довело до незаконосъобразност на определението, като не е обсъдил доводите на жалбоподателите, че новопосоченият ответник [фирма] не е самостоятелно евентуален такъв. В тази връзка се изтъква, че този ответник е такъв по предявените по делото главни искове, които са предявени кумулативно – за реивандикацията на процесната сграда и за обезщетение за ползването й без основание – срещу Д. и срещу дружеството, както и за реивандикацията на процесния поземлен имот, в който е построена сградата – срещу [община] и срещу дружеството; като [фирма] е ответник само по един от евентуално съединените искове - за реивандикацията на процесната сграда, който е предявен не само срещу него, а и срещу Община шумен. С оглед това, жалбоподателите поддържат, че е налице случай, при който евентуален ответник е не дружеството, а общината, за което държавната такса вече е била заплатена, както и че след като ответникът по евентуалния иск е ответник и по главния иск, държавна такса по отношение на него не се дължи. Съгласно разпоредбата на чл. 129, ал. 3, изр. 2 – in fine от ГПК, която е приложима и в касационното производство, образувано по частна жалба, подаденият от [фирма] отговор на частната касационна жалба, не следва да се взема предвид. Допускането на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по правен въпрос, който е обуславящ правните му изводи в обжалвания съдебен акт, и по отношение на който е налице и някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1-3 от ГПК. В писменото изложение на основанията за допускане на касационното обжалване, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК, от страна на жалбоподателите са изведени следните два (уточнени и конкретизирани от съда, съгласно т. 1, изр. 3 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) процесуалноправни въпроса по приложението на чл. 72 от ГПК, а именно: 1) каква държавна такса се дължи, когато с една искова молба са предявени евентуални, кумулативно съединени помежду им искове срещу няколко ответници; и 2) каква държавна такса се дължи, когато с една искова молба са предявени евентуални искове срещу ответник, който е такъв и по главния иск. Доколкото въззивният съд не е направил разграничение между процесуално допустимото първоначално (с една обща искова молба) предявяване на искове срещу различни ответници и процесуално недопустимото последващо съединяване на искове срещу нов ответник, следва да се приеме, че тези процесуалноправни въпроси са обуславящи правните му изводи в обжалваното определение, поради което представляват общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Двата процесуалноправни въпроса не са разрешени от въззивния съд в противоречие с посочените и представени (в преписи) от жалбоподателите, определение от 11.11.2009 г. по ч. гр. дело № 10754/2009 г. на Софийския градски съд и определение № 11/17.01.2011 г. по ч. гр. дело № 12/2011 г. на Бургаския апелативен съд, тъй като с последните две определения са разрешени случаи, които значително са различават от този по настоящото дело. Изведените от жалбоподателите процесуалноправни въпроси, обаче са такива от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, поради което касационното обжалване на въззивното определение следва да се допусне на това, наведено от жалбоподателите допълнително основание. Принципното разрешение на втория поставен процесуалноправен въпрос е дадено с разпоредбата на чл. 72, ал. 2 от ГПК, а именно – когато с една искова молба срещу един и същи ответник са предявени, както главен, така и евентуален иск, държавна такса се събира за един иск. При разрешаването на първия изведен от жалбоподателите правен въпрос, следва да се уточни, че след като два или повече иска, предявени с една искова молба, са обективно кумулативно съединени помежду си, поначало е без значение дали те са предявени като главни искове или като евентуално съединени с други искове, които са главни спрямо тях – съгласно правилото на чл. 72, ал. 1 от ГПК, държавна такса се дължи поначало по всеки от кумулативно съединените искове. Отговорът на въпроса дали се дължи държавна такса по всеки от кумулативно съединените искове за всеки от ответниците, срещу които те са насочени, не е еднозначен, тъй като са възможни различни хипотези. Когато една обща искова претенция е предявена срещу няколко ответника (например – реивандикира се един имот от няколко ответници, за които се твърди, че те го владеят и/или държат съвместно, или се иска общо/солидарно осъждане на няколко ответници да заплатят една и съща парична сума), държавната такса е една, а не срещу всеки от ответниците. Когато две такива общи искови претенции са кумулативно съединени помежду си срещу няколко ответници (например – иск по чл. 108 от ЗС и иск по чл. 59 от ЗЗД за обезщетение за ползване без основание на реивандикирания имот), държавна такса се дължи по всеки от двата кумулативно съединени иска. Възможно е обаче и исковете срещу всеки от ответниците да са кумулативно съединени с исковете срещу останалите ответници (например – от един ответник се реивандикира един етаж от сграда и от него се иска обезщетение по чл. 59 от ЗЗД за ползването на същия етаж, като същите искове, но за други етажи от сградата са предявени срещу останалите ответници), в които случаи държавна такса се дължи по всеки един от исковете срещу всеки един от ответниците. Следва са се отбележи, че горните разрешения на двата поставени процесуалноправни въпроса са принципни, като са възможни най-различни комбинации на съединяване на искове, предявени с една искова молба – както кумулативно, така и при условията на евентуалност - обективно или субективно, при които разпоредбите на чл. 72 от ГПК следва да се прилагат според спецификата на конкретния случай. Следва да се посочи и че, както изрично е изтъкнато във всяка една от трите алинеи на чл. 72 от ГПК, тези разпоредби са приложими само, когато множеството обективно и/или субективно съединени искове са предявени с една искова молба. Поначало това са хипотезите на първоначално обективно (чл. 210 от ГПК) и първоначално субективно (чл. 215 от ГПК) съединяване на искове, както и комбинацията между тях – едновременно обективно и субективно съединяване на искове, предявени с първоначалната искова молба по делото. При последващо съединяване на искове, което е допустимо само в изрично посочените от процесуалния закон случаи (чл. 211 – насрещен иск, чл. 212 – инцидентен установителен иск, чл. 213 – съединяване на дела за общо разглеждане в едно производство, чл. 225 – главно встъпване, чл. 219, ал. 3 – обратен иск срещу трето привлечено лице по делото), разпоредбите на чл. 72 от ГПК намират приложение по отношение само на исковете, предявени със съответната искова молба (например – по отношение на обективно кумулативно или евентуално съединените помежду им искове, предявени с насрещната искова молба на ответника срещу ищеца; или по отношение на исковете на главно встъпилото лице и пр.), без да се държи сметка за вида на тяхното съединяване с вече предявените искове с първоначалната искова молба по делото. В тази връзка следва да се отбележи и че тъй като в действащия ГПК от 2007 г. липсва разпоредба, аналогична на чл. 117, ал. 4 от ГПК от 1952 г. (отм.), то последващото субективно съединяване на искове, чрез привличането на нов ответник, наред с първоначалния такъв, е процесуално недопустимо. По настоящото дело, в резултат на предявяването от двамата жалбоподатели-ищци на първоначалната искова молба (срещу [община]) и на двете допълнителни искови молби (първата - срещу Д. и втората - срещу [фирма]), се е стигнало до следното съединяване на искове: Ищецът М. и. е предявил срещу Д. и [фирма] главни искове по чл. 108 от ЗС и чл. 59 от ЗЗД – за реивандикация на процесната сграда от тези двама ответници и за солидарно заплащане от тях на обезщетение за ползването й, при твърдения, че ответното дружество държи процесната сграда за Д., която я владее без основание. Същият ищец е предявил, при условие, че главните му искове по чл. 108 от ЗС и чл. 59 от ЗЗД срещу Д.бъдат отхвърлени, и евентуален иск по чл. 108 от ЗС за реивандикация на процесната сграда – срещу [община] и [фирма], при същите съответни твърдения като по главния иск по чл. 108 от ЗС, както и евентуален иск по чл. 59 от ЗЗД – само срещу [община], за същата сума като по главния иск по чл. 59 от ЗЗД, но за различен период от време. Ищецът М. и., при условията на кумулативно съединяване с горните искове, е предявил срещу [община] и [фирма] и главен иск по чл. 108 от ЗС – за реивандикация на процесния поземлен имот (в който е построена процесната сграда), при твърдения, че ответното дружество държи този поземлен имот за [община], която го владее без основание. Вторият ищец М. н. – [населено място], при твърдения, че е местно поделение на първия ищец, и при условие, че всички горепосочени искове бъдат отхвърлени по отношение на ищеца М.и., е предявил като евентуални спрямо тях, същите искове по чл. 108 от ЗС и чл. 59 от ЗЗД, срещу същите ответници, при същите съответни твърдения, и при същото съединяване помежду им. Ако всички тези искове бяха предявени с една – първоначалната искова молба по делото, т.е. – при порцесуално допустимото първоначално обективно и субективно (активно и пасивно) съединяване на искове в хипотезите на чл. 210 и чл. 215 от ГПК, то съгласно разпоредбите на чл. 72 от ГПК биха се дължали следните държавни такси: Ищецът М. и., съгласно правилото на чл. 72, ал. 1 от ГПК, би дължал държавна такса по всеки от двата, предявени срещу Д. и [фирма], обективно кумулативно съединени помежду им, главни иска по чл. 108 от ЗС и чл. 59 от ЗЗД – на база данъчната оценка на процесната сграда (чл. 69, ал. 1, т. 2 от ГПК) и на база процесната сума за обезщетение (чл. 69, ал. 1, т. 1 от ГПК). Ищецът М. и., съгласно правилата на чл. 72, ал. 1 и ал. 3 от ГПК, би дължал държавна такса и по всеки от двата, предявени срещу [община], обективно кумулативно съединени помежду им, евентуални иска по чл. 108 от ЗС и чл. 59 от ЗЗД. Ищецът М. и., съгласно правилото на чл. 72, ал. 1 от ГПК, би дължал държавна такса и по обективно кумулативно съединения с горните искове, главен иск по чл. 108 от ЗС, предявен срещу [община] и [фирма] – на база данъчната оценка на процесния поземлен имот (чл. 69, ал. 1, т. 2 от ГПК). Ищецът Мюсюлманско настоятелство – [населено място], съгласно правилото на чл. 72, ал. 2 от ГПК, не би дължал държавна такса по предявените от него искове, тъй като всички те са евентуални и са предявени срещу същите ответници, срещу които са предявени и главните по отношения на тях – всички искове на другия (главен) ищец по делото М.и. От горното е видно, че е основателно оплакването в частната касационна жалба, че в нарушение на съдопроизводствените правила, въззивният съд не е обсъдил вида на съединяването на предявените по делото искове, което е довело и до необоснования му извод, че е приложима единствено разпоредбата на чл. 72, ал. 3 от ГПК по отношение на новоконституирания с допълнителната искова молба с вх. № 3861/08.07.2013 г. ответник по делото [фирма]. Тъй като обаче, до това конституиране на [фирма] като ответник по делото се е стигнало, не чрез посочването му с първоначалната искова молба по делото (нито чрез отстраняване на нередовност на същата по реда на чл. 129, ал. 2 от ГПК), а именно чрез привличането му с допълнителната искова молба с вх. № 3861/08.07.2013 г. като нов ответник по делото – наред с вече конституираните по него ответници [община] и Д., т.е. – в хипотеза на процесуално недопустимо (по изложените по-горе съображения) последващо субективно пасивно съединяване на искове по делото, то макар и по различни съображения, както обжалваното въззивно определение, така и потвърденото с него първоинстанционно определение, с което е върната, подадената от жалбоподателите допълнителна искова молба с вх. № 3861/08.07.2013 г. срещу този ответник, са правилни като краен извод, поради което обжалваното въззивно определение следва да бъде оставено в сила. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение О П Р Е Д Е Л И : ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 465/29.08.2013 г., постановено по частно гр. дело № 412/2013 г. на Варненския апелативен съд; ОСТАВЯ В СИЛА определение № 465/29.08.2013 г., постановено по частно гр. дело № 412/2013 г. на Варненския апелативен съд. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.