6 Р Е Ш Е Н И Е № 460 гр. София, 15.11. 2011 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на деветнадесети октомври през две хиляди и единадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА БОЯН ЦОНЕВ при участието на секретаря Юлия Георгиева, като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 912 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290, ал. 1 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. С. М. срещу решение № 190/25.02.2011 г. по въззивно гр. дело № 2026/2010 г. на Варненския окръжен съд, с което, при постановена отмяна на решение № 167/19.07.2010 г. по гр. дело № 577/2009 г. на Девненския районен съд (Д.), е признат за установен, по реда на чл. 542 и сл. от ГПК, фактът на сключен брак между Г. М. С. и С. Х. С. на 03.04.1940 г. в [населено място], общ. С., по молбата на М. С. М. и при участието на заинтересовани лица: [община], М. М. С., М. М. С., Л. М. С., жалбоподателката Р. С. М., Н. С. А. и С. М. С., последната починала след постановяване на обжалваното въззивно решение и заместена в производството от М. М. С., М. М. С. и Л. М. Ю.. Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържа оплакване за неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, като се излагат съображения в тази насока. Наред с това се навеждат и доводи, които са такива за недопустимост на въззивното решение, - че то е постановено при противоречиви и неясни твърдения на молителя относно вида на брака (граждански или религиозен), относно датата и мястото на сключването му, както и дали и какъв документ е бил съставен за сключването на брака, респ. дали този документ е бил изгубен или унищожен; като се изтъква и че и двете лица Г. М. С. и С. Х. С. (за които е установен фактът на сключен между тях брак) са починали към датата на подаването на молбата, по която се е развило производството по делото, без те приживе да са поискали съставяне на такъв акт. Жалбоподателката претендира и присъждане на разноските за производството, като сочи списък на същите, какъвто не представя. Ответникът по касационната жалба – молителят М. С. М. в отговора си излага съображения за неоснователност на жалбата. Останалите страни по делото не заявяват становища в касационното производство. С определение № 937/08.07.2011 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, с оглед проверка неговата процесуална допустимост; конкретно – предвид разрешаването на процесуалноправните въпроси относно процесуалната легитимация на молителя в охранителното производство по чл. 542 и сл. от ГПК за установяване факта на сключен брак, когато молителят е наследник на сочените от него съпрузи, както и относно правния му интерес от инициирането на това производство, предвид разпоредбите на чл. 543, т. 1 и т. 2 от ГПК и на чл. 165, ал. 1 от ГПК, когато във връзка с наличието на такъв интерес се сочи единствено висящо исково производство. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, при извършването на проверката за процесуалната допустимост на обжалваното въззивно решение и по поставените в тази връзка процесуалноправни въпроси, намира следното: В молбата (неточно наименована “искова” молба), по която е образувано охранителното производство по настоящото дело, са изложени твърдения за следното: Родителите на молителя – Г. М. С., починала на 18.02.2007 г., и С. Х. С., починал на 06.12.1990 г., били сключили “граждански” брак на 03.04.1940 г. в [населено място], общ. С.. Молителят подал иск за делба на наследствен от тях, съсобствен имот и по този иск било образувано гр. дело № 120/2009 г. на Д., със страни – физическите лица – заинтересовани страни по настоящото дело. По това висящо делбено дело (спряно и приложено в цялост към настоящото) се установило, че регистърът за гражданско състояние за 1940 г. липсвал в кметството на [населено място]; такъв липсвал и в [населено място] и в [община]. Молителят не можел да представи по делбеното дело акт за “граждански” брак, а такъв имало сключен между родителите му; като в съдебно заседание от 13.04.2010 г. молителят уточнява, че бил и съставен такъв акт, но бил изгубен. В молбата се сочи и че в кметството в [населено място] се водели лични картони на покойните му родители, в които било записано, че са съпрузи. При тези твърдения, с молбата е направено искане към съда да постанови решение, с което да бъде “удостоверен граждански брак” между покойните Г. М. С. и С. Х. С., сключен на 03.04.1940 г. С обжалваното решение, въззивният съд е приел, че така подадената молба е процесуално допустима. В тази връзка в мотивите е посочено, че молителят имал правен интерес от предявяването й – при евентуално установяване на факта (на сочения в молбата сключен “граждански” брак), същият е с правно значение и е преюдициален относно кръга от наследници, участващи в делбеното производство, досежно имотите, придобити от двамата съпрузи-наследодатели по време на брака им. Окръжният съд е намерил молбата и за основателна, и е постановил обжалваното въззивно решение, с което я е уважил. Съгласно сега действащите разпоредби на чл. 4 и чл. 11 от СК, само гражданският брак, сключен във формата, предписана от същия кодекс, поражда последиците, които законите свързват с брака; като религиозният обред няма правно действие; а бракът се смята за сключен с подписването на акта за сключване на граждански брак от встъпващите в брак и от длъжностното лице по гражданското състояние. Тази правна уредба на вида, формата и момента на сключване на брака е неизменна – почти идентична, съгласно разпоредбите на отменените: чл. 6 и чл. 10, ал. 3 от СК от 1985 г., чл. 2 и чл. 6, ал. 2 от СК от 1968 г., чл. 20 и чл. 29 от ЗЛС, и чл. 1, чл. 2 и чл. 11 от Наредбата закон за брака (Н.). Наред с това, съгласно преходната разпоредба на чл. 68, ал. 1 от Н. (отм.) и действащата и понастоящем преходна разпоредба на чл. 158, ал. 1 от ЗЛС, действителността на брак, сключен преди 27.05.1945 г., се определя според разпорежданията, които са били в сила при сключването му. До влизането в сила на Н. на посочената дата 27.05.1945 г. съществува единствено религиозният (църковният) брак, чието сключване (извършването на съответния религиозен обред) се урежда от писаните и неписани канонически правила на съответното вероизповедание. С посочените преходни разпоредби на Н. и ЗЛС, сключените преди 27.05.1945 г. и заварени религиозни бракове са приравнени по правни последици на сключените на и след тази дата граждански бракове. Съгласно изброените разпоредби от нормативните актове действали след 27.05.1945 г., актът за сключване на граждански брак по трите СК, респ. актът за женитба по ЗЛС и Н. е форма за действителността на гражданския брак, като съставянето и подписването на акта има не само удостоверително (доказателствено) значение, но и конститутивно действие – със сключването на гражданския брак в тази форма се пораждат личните и имуществени отношения между съпрузите и последните придобиват това качество. За разлика от тази правна уредба, действаща и понастоящем, преди влизането в сила на Н. на 27.05.1945 г., Законът за лицата (ЗЛ от 1907 г., в сила от 1909 г., отменен) регламентира (чл. 152-154, във вр. с чл. 119-139 от него) акта за женитба само като форма за доказване, за удостоверяване на вече сключения, чрез извършването на съответния обред, религиозен брак. Съгласно разпоредбата на чл. 542, ал. 1 от ГПК (почти идентична с чл. 436 от ГПК от 1952 г., отменен), лицето, което черпи права от съответния факт с правно значение, е процесуално легитимирано да инициира охранителното производство за установяване на този факт от съда (а при необходимост – и съдът да разпореди съставянето на съответния документ); като това лице следва да твърди в молбата си, че предвиденият от закона документ, с който се удостоверява този факт (като примерно е посочен и акт за гражданско състояние), не е бил съставен и не може да бъде съставен, или съставеният е бил унищожен или изгубен, без да има възможност да бъде възстановен. Наред с това, съгласно разпоредбите на чл. 543, т. 1 и т. 2 от ГПК (почти идентични с чл. 437, б. “а” и б. “б” от ГПК от 1952 г., отменен) в молбата следва да се посочи и целта, заради която се иска установяването на съответния факт, както и причините, поради които съответният документ не е съставен или е невъзможно неговото съставяне или възстановяване. Тъй като фактът на сключване на брак касае пряко гражданското състояние и изобщо – правния статус и правната сфера само на двамата съпрузи, и тъй като сключването на брака поражда относителни по своя характер, лични и имуществени брачни отношения само между съпрузите, то трети лица не могат да “черпят права от този факт” по смисъла на чл. 542, ал. 1 от ГПК. Ето защо третите лица, различни от съпрузите (респ. от лицата, които твърдят да са съпрузи), във всички случаи нямат правен интерес и не са процесуално легитимирани да инициират охранително производство за установяване на факта на сключване на брак – граждански или приравнения на него религиозен отпреди 27.05.1945 г. Това в пълна степен важи и за наследниците на съпрузите (респ. на сочените като такива починали лица) или на единия от тях. Дори напротив – в общия случай, съгласно разпоредбите на чл. 9 от ЗН, когато наследяват заедно със съпруг на наследодателя, наследствените дялове на останалите наследници са винаги по-малки, в сравнение с това, ако няма преживял съпруг; като последният съгласно чл. 9, ал. 3 от ЗН, дори изключва наследниците по чл. 8, ал. 4 от ЗН. Поради това, и наследниците на единия или на двамата съпрузи (респ. сочените като такива) по принцип не могат да “черпят права” по смисъла на чл. 542, ал. 1 от ГПК – пряко от факта на брака на наследодателя или между двамата наследодатели, поради което, и наследниците, наред с останалите трети за брака лица, не са процесуално легитимирани да инициират охранително производство за установяване на факта на сключване на брак. Горният извод не се променя и в останалите случаи, когато наличието на брак на наследодателя или между двама наследодатели, наред с други юридически факти (например прехвърлителна сделка от преживелия родител, както в случая по настоящото дело) води до по-голям дял в съсобствеността или до друго по-благоприятно положение на някой от наследниците, в сравнение с останалите такива. В тези случаи обаче, при спор за съществуването на съответното вещно, облигационно, наследствено или друго имуществено субективно гражданско право или за неговия обем, респ. за правопораждащите го факти, един от които е брак на наследодателя или между двама наследодатели, този спор е допустомо да бъде решен единствено и само в рамките на исково производство. В него сключването и съществуването на брака следва да се доказва на общо основание, съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест и правилата за допустимите в конкретния случай доказателствени средства. Това важи и в случаите, когато съставеният акт за граждански брак или акт за женитба е бил изгубен или унищожен, като ако това е станало не по вина на страната, която се домогва да докаже сключването на брака, то съгласно чл. 165, ал. 1 от ГПК в този случаи биха били допустими и свидетелски показания. Приемането на обратната теза, а именно, – че при наличие на спор за конкретно субективно гражданско право, чието възникване, съществуване или обем зависят от един или няколко юридически факта, сред които е и сключването и наличието на брак, е допустимо този факт да се установява по реда на чл. 542 и сл. от ГПК, практически би довело до пренасянето на спора от исковото в – иначе поначало безспорното – охранително производство (както това е станало и по настоящото дело). Това очевидно не е целта на закона и действителната воля на законодателя, изхождащи от субсидиарния характер на охранителното производство за установяване на факти спрямо исковото производство. В този смисъл, правният интерес, който молителят следва изрично да обоснове съгласно разпоредбите на 543, т. 1 и т. 2 от ГПК, в никой случай не може да се изразява и изчерпва само с това, че фактът на сключване на брака е спорен по висящо исково производство, като поради изгубване, унищожаване или изобщо несъставяне на акт за женитба, респ. на акт за сключване на граждански брак, същият не може да бъде представен като доказателство по това висящо гражданско дело. В тези случаи, дори и съпрузите или единият от тях (респ. лицата или лицето, които твърдят да са такива), макар поначало да са процесуално легитимирани да започнат охранително производство по реда на чл. 542 и сл. от ГПК за установяване на факта на сключване на брак, нямат правен интерес от него, поради което то е процесуално недопустимо. Разпоредбите на чл. 542, ал. 2 от ГПК и чл. 38, ал. 5 от ЗГР изрично сочат, че при унищожен или изгубен регистър на актове за гражданско състояние (чл. 83 от ЗГР), без да има възможност да бъде възстановен, кметът на общината е процесуално легитимиран, очевидно – в обществен интерес, – да инициира охранителното производство, в което съдът да установи факта на унищожаването или изгубването на регистъра и да разпореди неговото повторно съставяне. От гореизложеното – при така дадените отговори на поставените по делото процесуалноправни въпроси следва, че в случая молителят М. С. М., нито има правен интерес от подадената от него молба, с която е инициирал охранителното производство по чл. 542 и сл. от ГПК по делото, нито той поначало е процесуално легитимиран да подаде такава молба – за установяване факта на сключен брак между неговите родители, които са починали. От горното следва, че на основание чл. 293, ал. 4, предл. 2, във вр. с чл. 270, ал. 3, изреч. 1 от ГПК, въззивното решение, като процесуално недопустимо, следва да бъде обезсилено; като производството по чл. 542 и сл. от ГПК по делото, образувано по недопустимата молба на М. С. М., също като процесуално недопустимо, следва да бъде прекратено. При този изход на делото, на основание чл. 541 и чл. 78, ал. 4 от ГПК, молителят дължи и следва да бъде осъден да заплати на жалбоподателката, претендираните и направени от нея разноски за внесени държавни такси и за заплатено адвокатско възнаграждение за производството пред касационната съдебна инстанция – в общ размер 1 042.50 лв., като жалбоподателката не е представила сочения от нея списък за наличие и на други претендирани и направени от нея разноски по делото. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение Р Е Ш И : ОБЕЗСИЛВА решение № 190/25.02.2011 г., постановено по въззивно гр. дело № 2026/2010 г. на Варненския окръжен съд; като ПРЕКРАТЯВА производството по делото, образувано по молбата на М. С. М. за установяване по реда на чл. 542 и сл. от ГПК на факта на сключен на 03.04.1940 г. в [населено място], общ. С., “граждански” брак между Г. М. С. и С. Х. С.; ОСЪЖДА М. С. М. да заплати на Р. С. М. сумата 1 042.50 лв. (хиляда четиридесет и два лева и петдесет стотинки) – разноски по делото. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.