Р    Е    Ш   Е   Н   И    Е    № 129   София, 17 март  2009 г.   В ИМЕТО НА НАРОДА   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в  съдебно заседание на десети март 2009 г. в състав :                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛИЯНА КАРАГЬОЗОВА                                                            ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ                                                                        ПАВЛИНА ПАНОВА   при секретаря ...........Ив. ИЛИЕВА..........................  и в присъствието   на прокурора от ВКП .........М. МАРИНОВА................, като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА  наказателно дело № 68/2009 г. , за да се произнесе, взе предвид следното:     Производството е образувано по жалба на подсъдимия М. В. Н. срещу въззивна присъда, постановена от Кюстендилския окръжен съд по ВНОХД № 442/2008 г. , с което е била отменена първоинстанционната присъда по делото и той е бил осъден за това , че на 19.11.2006 г. в гр. Д., обл. Кюстендил с цел да принуди Л. Г. К. да се разпореди с вещи – да му предаде сумата от 2000 лева, го е заплашил с увреждане на имущество – ще нареже лек автомобил Фолксваген Пасат с ДК № С* поради което и на основание чл. 213 а ал.1 от НК е осъден на една година лишаване от свобода и глоба в размер на хиляда лева. Със същата въззивна присъда подс. Н. е бил осъден за това , че на 19.11.2006 г. в гр. Д., обл. Кюстендил с цел да принуди Н. В. Н. да се разпореди с вещи – да му предаде сумата от 1000 лева, го е заплашил с увреждане на имущество – ще нареже лек автомобил Фолксваген Пасат с ДК № С* поради което и на основание чл. 213 а ал.1 от НК е осъден на една година лишаване от свобода и глоба в размер на хиляда лева. На основание чл. 23 ал.1 от НК на подс. М. Н. е било наложено едно общо наказание в размер на една година лишаване от свобода, изпълнението на което било отложено за срок от три години, към което било присъдено и наказанието глоба в размер на хиляда лева. С присъдата подс. Н. е оправдан по обвинението по чл. 143 ал.1 от НК за това на 19.11.2006 г. в гр. Д. обл. Кюстендил да е принудил Л. К. да претърпи нещо противно на волята му – да остави управлявания от него лек автомобил Фолксваген Пасат с ДК № С* преграждайки пътя с личния си автомобил, като е употребил за това сила, както и по обвинението за престъпленията по чл. 213 а ал.1 от НК относно изпълнителното деяние „ да поеме имуществено задължение” . С първоинстанционна присъда № 7* постановена от Дупнишки районен съд на 25.06.2008 г. по НОХД № 977 по описа за 2007 г., подс. М. Н. e бил признат за виновен по обвинението по чл. 143 ал.1 от НК , за което му е било наложено наказание една година лишаване от свобода, изпълнението на което било отложено за срок от три години, и е бил оправдан по двете обвинения за престъпление по чл. 213 а ал.1 от НК. Касационната жалба, подадена от името на подсъдимия, релевира касационен довод по чл. 348 ал.1 т.1 от НПК - нарушение на материалния закон. С нея се прави искане за отмяна на въззивното решение и постановяване на ново, с което подс. Н. да бъде оправдан, тъй като деянията не съставляват престъпления, доколкото не е установен умисълът за престъпление предвид обстоятелството, че той е извършвал действия по уреждане на имуществени отношения с пострадалите по повод осъществен деликт от единия от тях. Алтернативно се излага довод за приложение на чл. 9 ал.2 от НК. Излагат се съображения и за касационни основания по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК с оглед нарушения на процесуалните разпоредби на чл. 13,14, 107 и 303 от НПК, както и на основанието по чл. 348 ал.1 т.3 от НПК – явна несправедливост на наказанията, обоснован с довода за осъждане на невинно лице, каквото е подсъдимият. С оглед на наведените в жалбата съображения се правят искания за отмяна на въззивната присъда и постановяване на решение, с което подс. Н. да бъде оправдан или делото да бъде върнато за ново разглеждане от въззивния съд. Пред касационната инстанция подсъдимият и защитата му поддържат жалбата по изложените в нея доводи, като акцентират върху несъставомерността на поведението на подсъдимия, който е пострадал от ПТП и е уреждал с Н. и К. възстановяване на щетите по автомобила си. Поради това искат отмяна на присъдата на въззивната съд и оправдаването на Н. поради липса на престъпление или на основание чл. 9 ал.2 от НК с оглед липсата на висока степен на обществена опасност. Поддържа се и твърдението за допуснато съществено процесуално нарушение с оглед осъждането на подсъдимия по непредявено обвинение и игнориране показанията на пострадалия К. , както и тезата за явна несправедливост, предвид на което се иска отмяната на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата и счита, че въззивната присъда следва да бъде оставена в сила. Намира, че деянията правилно са били квалифицирани, съдът е индивидуализирал целта на упражнената принуда, поради което не е допуснато нарушение нито на материалния, нито на процесуалния закон , а наказанията, наложени от въззивния съд, не са явно несправедливи. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното: Жалбата е неоснователна. Касационната инстанция не намира да е допуснато нарушение на материалноправните разпоредби на НК. Приетите фактически обстоятелства от двете инстанции по фактите правилно са били подведени под нормата на чл. 213 а от НК.становени чрез съответните доказателствени способи са били всички елементи от обективната и субективна страна на това деяние и правилно са били квалифицирани като престъпление именно по този престъпен състав от НК. При така установените фактически обстоятелства ВКС не намира, че са налице основания да се приеме, че деянията, вменени във вина на подс. М. Н. не са престъпни и не съставляват престъпление, поради което той да бъде оправдан. Поведението му, инкриминирано по делото чрез обвинителния акт, от чийто рамки последната инстанция по фактите – Кюстендилският окръжен съд, не се е отклонила, признавайки подсъдимия за виновен, действително съставлява престъпление „изнудване” спрямо пострадалите К. и Н. , доколкото подс. Н. обективно е употребил принуда спрямо пострадалите лица с целта да ги мотивира да извършат определени разпоредителни действия с тяхното имущество. Това обстоятелство правилно е било интерпретирано от въззивният съд с оглед показанията на свидетелите Л, както и с оглед писмените доказателствени средства – протоколи за оглед /л. 15-21 от досъдебното производство/. От тях е установено по безспорен начин, че във фактическа власт на подс. М. Н. е останал управляваният от св. К лек автомобил, като подсъдимият е отнел ключовете на този автомобил от пострадалия К. , лишавайки го от държането, което той е упражнявал до този момент върху него и заплашвайки го, че ще му върне колата едва, когато получи претендираната сума от 2000 лева. Анализът на показанията на св. Н потвърждава тези фактически констатации, но и установява приетото за установено от въззивния съд, че самият той е бил заплашен с увреждане на имуществото, което е владеел – лекия автомобил „Фолксваген пасат”, чийто наемател е бил към този момент, ако не предаде на подсъдимия претендираната от този свидетел сума от 1000 лева. По този начин, като е отнел фактическата власт на св. К върху автомобила и заплашвайки го с това, че няма да го върне, докато не получи претендираните от него пари, подс. Н. обективно е целял да мотивира пострадалия К. да извърши имуществено разпореждане – да му даде сумата от 2000 лева. От друга страна, със същата цел – извършване на имуществено разпореждане със сумата от 1000 лева, е било упражнено и заплашването спрямо другия пострадал – св. Н, която заплаха обаче е имала друго съдържание – че автомобилът, чието владение той упражнявал като наемател, ще бъде унищожен /нарязан за скрап/. По този начин чрез действията си подс. Н. е осъществил в реална съвкупност двукратно състава на престъплението по чл. 213 а ал.1 от НК. Поведението му е съставомерно, тъй като то се е изразило в употребена заплаха, възприета от всеки от пострадалите, която е целяла удовлетворяване на имуществена претенция на подсъдимия спрямо всеки от тях. Обстоятелството, че тя може и да е основателна, доколкото не се отрича от К. и Н. , че е настъпил пътен инцидент по вина на Л. К. , при който е нанесена щета на автомобила на подсъдимия, в конкретния случай не прави поведението на М. Н. несъставомерно. Това се дължи на обстоятелството, че подсъдимият не е претендирал уреждане на имуществената си претенция по правомерен начин, а напротив – открито е демонстрирал сила спрямо К. , която впоследствие е била продължена и със заплаха както спрямо него, така и спрямо наемодателя му /Никлев/, целяща да получи удовлетворение на своята претенция. Именно употребената заплаха, която е безспорно установена, прави деянията съставомерни по чл. 213 а ал.1 от НК. Твърденията, съдържащи се в жалбата, с които подсъдимият се опитва да обори доказаността на субективната страна на деянията, са неоснователни. Конкретиката на обстоятелствата, при които са били извършени двете деяния, насочва на пълното съзнаване на това, че подс. Н. е целял удовлетворяване на имуществената си претенция спрямо двамата пострадали – К. и Н. не по правомерен начин, а чрез принуда, заплашвайки всеки от тях със съществено накърняване на важимо за тях имуществено благо: св. К с неправомерно задържане на управлявания от него автомобил и връщането му едва при изплащане на сумата 2000 лева, а св. Н с унищожаване на автомобила, на който той е бил наемател, в случай на неизплащане на сумата от 1000 лева. По този начин подс. Н. е съзнавал, че чрез заплахите мотивира /принуждава/ и двамата пострадали да се разпоредят с претендираните от тях парични суми. С това престъпният състав на изнудването по чл. 213 а ал.1 от НК е осъществен, тъй като то е формално престъпление и за съставомерността му не е необходимо да са предприети действия от пострадалите за изпълнение на претендираното от тях поведение. С оглед на тези съображения ВКС намери, че материалният закон е бил приложен правилно от въззивната инстанция и липсват каквито и да е причини да се счита, че е налице касационното основание по чл. 348 ал.1 т.1 от НПК. Същото не е налице и по повод друго искане на подсъдимия – за приложение на чл. 9 ал.2 от НК предвид явната незначителност на обществената опасност на деянията. Искането е неоснователно, доколкото квалификацията на престъпленията, както се посочи, не изисква настъпването на имуществени вреди за пострадалите, а с отправянето на претенциите чрез употребената заплаха, деянието вече е било осъществено. Това обаче не го прави малозначително и поради това непрестъпно. Събраните по делото доказателства, безспорно доказващи и употребеното насилие над св. К/което не е елемент от престъпния състав, за който подс. Н. е бил признат за виновен/, както и реалното увреждане на лек автомобил „Фолксваген пасат”, нает от св. Н управляван от св. К, сочат на завишена степен на обществена опасност на поведението на подсъдимия и явна демонстрация на неуважение към установения в страната правов ред. Такива действия не могат да бъдат толерирани от правосъдието, тъй като те по естеството си са недопустима противоречаща на закона негова „алтернатива”. Подсъдимият е бил достатъчно телериран чрез квалифициране на деянието му по по-лекия престъпен състав при наличие на достатъчно доказателства за престъпление по чл. 213 а ал.2 от НК, както и с оглед оправдаването му по обвинението по чл. 143 ал.1 от НК, за което поради липса на протест касационната инстанция не би могла да упражни законовите си правомощия. Поради това оплакването за нарушение на материалния закон поради неприлагане на закона, който е следвало да бъде приложен – чл. 9 ал.2 от НК, е неоснователно. Не е налице и касационното основание по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК. Проверката на съдопроизводствените действия и на двете инстанции по фактите не сочи да са допуснати съществени процесуални нарушения, налагащи упражняване на правомощието й за отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за ново разглеждане. Направен е обстоен анализ на всички доказателствени източници и е демонстрирана волята на въззивния съд да кредитира определени от тях – показанията на К. и Н. , както и да не даде вяра на други – показанията на брата на подсъдимия – св. М на обясненията на самия подсъдим. По този начин крайният резултат на доказателствения процес е обективиран по един ясен, убедителен и несъмнен начин, така че волята на въззивния съд и неговото вътрешно убеждение е възможно да бъдат проследени както от страните в процеса, така и от касационния съд. В мотивите към присъдата си Кюстендилският окръжен съд е дал изчерпателен и обоснован отговор на всички възражения на защитата и е аргументирал в пълна степен своите съображения за достигнатия фактически и правен извод по делото. Обективни данни за нарушение на задължението на съда по чл. 107 ал.3 от НПК – да събира както разобличаващи, така и оправдателни доказателства, не са налице. Съдът е събрал доказателства и от двете категории, като негово право е да кредитира едната от тях, стига да изложи съображения по реда на чл. 339 ал.2 и ал.3 от НПК. В мотивите на въззивната присъда това е направено, поради което съдът не може да бъде упрекнат в нарушаване на основните принципи на наказателния процес, визирани в чл. 13 и чл. 14 от НПК. Касационната проверка на атакуваната присъда констатира липса на мотиви в оправдателната част на присъдата – относно престъплението по чл. 143 ал.1 от НК, но както се посочи, поради липса на протест този недостатък не може да бъде отстранен, а доколкото е в полза на подсъдимия, той не би могъл да представлява и съществено процесуално нарушение, от което той да се оплаква. Не е налице и предприето такова изменение на обвинението от въззивния съд, което да е накърнило правото на защита на подсъдимия Н да е основание за отмяна на присъдата. Поддържа се от защитата, че такова нарушение е налице с оглед обстоятелство, че срещу подсъдимия е внесен обвинителен акт за престъпления по чл. 213 а ал.1 от НК, в който като елемент от състава на престъплението е инкриминирана специалната цел „да принуди другиго да поеме имуществено задължение”, а с въззивната присъда Н. е бил признат за виновен да е извършил престъплението с цел „да принуди другиго да се разпореди с вещ”. Действително е налице такова изменение на обвинението, предприето с въззивната присъда. То обаче не е съществено изменение, доколкото касае прилагането на закон за същото престъпление /чл. 213 а ал.1 от НК/ и то без съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението. Фактите, на които въззивният съд е дал различна правна квалификация – поставянето на условие за даване на определена сума пари / К. – 2000 лева , а Н. – 1000 лева/ са същите, за които Н. е бил обвинен и за които той се е защитил и пред двете инстанции. Такова изменение на обвинението съдът има правомощието да предприеме сам и с това не накърнява по никакъв начин правото на защита на подсъдимия / аргумент от чл. 337 ал.1 т.2 от НПК/. Осъждането по фактите не е било изненада за подсъдимия Н, тъй като те са му били известни още със самия обвинителен акт и в пълна степен той се е защитил по тях, а въззивният съд само им е дал друга съставомерност по същия престъпен състав. Поради това не е налице нарушение по смисъла на чл. 348 ал.3 т.1 от НПК и липсват основания за отмяна на въззивния съдебен акт. Касационният съд не намира да е налице и третото основание по чл. 348 ал.1 т.3 от НПК, твърдение за наличие на което се съдържат в жалбата на подсъдимия. То се поддържа с оглед „осъждането на невинно лице”, като нито в жалбата, нито в писмените бележки на защитата се излагат конкретни съображения, попадащи в критериите на чл. 348 ал.5 от НПК. Съображението, изложено в касационната жалба, не сочи на това основание, а на основанието по чл. 348 ал.1 т.1 от НПК, за липсата на което в конкретния случай съдът изложи вече съображения. Поради липса на конкретни доводи в подкрепа на твърдението за касационното основание „явна несправедливост” на наказанието касационният съд не е в състояние да даде и съответен отговор. При служебна проверка на въззивната присъда ВКС не констатира да е налице явна несправедливост на наложените наказания. И двете наказания – лишаване от свобода и глоба, са наложени в минималния размер на предвиденото в чл. 213 а ал.1 от НК за всяко от престъпленията, а доказателствата по делото и данните за личността на подсъдимия не сочат да са налице неотчетени многобройни или някое изключително обстоятелство, които да налагат определяне на наказанията при условията на чл. 55 от НК. Предвид изложените съображения настоящият касационен съдебен състав намери, че не е налице никое от сочените в жалбата касационни основания, поради което въззивната присъда следва да бъде оставена в сила. С оглед на това и на основание чл. 354 ал.1 т.1 от НПК , Върховният касационен съд, трето наказателно отделение     Р Е Ш И :     ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 37/11.11.2008 г. на Кюстендилски окръжен съд, постановена по ВНОХД № 442/2008 г. Решението не подлежи на обжалване.       ПРЕДСЕДАТЕЛ:     ЧЛЕНОВЕ: 1.   2.