5 Р Е Ш Е Н И Е № 75 гр. София, 11 юли 2019 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и трети април през 2019 г. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЧЛЕНОВЕ: МИЛЕНА ПАНЕВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА при участието на секретаря Невена Пелова и в присъствието на прокурора Кирил Иванов разгледа докладваното от съдия Панева касационно наказателно дело № 298 по описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по протест на прокурор при Апелативна прокуратура - гр.София срещу решение № 59 от 12.02-2019 г. на Софийския апелативен съд-Наказателна колегия, 5-ти състав, постановено по ВНОХД № 1652/2018 г. В протеста са изложени съображения с претенция да обосноват допуснато от въззивния съд съществено нарушение на процесуалните правила и нарушение на материалния закон. Направено е искане за отмяна на въззивното решение и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. В съдебното заседание пред настоящия състав представителят на Върховната касационна прокуратура поддържа подадения протест, изложените в него съображения и направеното искане. Защитникът на подсъдимия пледира за оставяне на протеста без уважение, като счита, че аргументи за правилността на оспореното с него въззивно решение се съдържат в приетата по делото историко-археологическата експертиза и доказателствата по делото относно начина на придобиване на обектите от страна на подсъдимия и отношението му към тях. Настоява, че от експертното заключение е видно, че инкриминираните предмети нямат стойност, добре познати са на науката археология и не носят нова, неизвестна до момента информация, а наред с това и състоянието, в което се намират е лошо. С тези аргументи твърди, че степента на обществена опасност на деянието е дотолкова ниска, че липсва престъпен характер на извършеното. Излага и съображения за принципна приложимост на разпоредбата на чл. 9, ал. 2 НК към всеки престъпен състав, в т.ч. и към състава по чл. 278, ал. 6 НК. Подсъдимият заявява съгласие с позицията на защитника си, като в последната си дума моли въззивното решение да бъде оставено в сила. Настоящият съдебен състав, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите, очертани от чл. 347, ал. 1 НПК, прие за установено следното: С присъда от 21.11.2017 г., постановена по НОХД № 128/2017 г. състав на Окръжен съд - гр.Монтана е признал подсъдимия А. К. А. за виновен в това, че към 15.06.2016 г. в апартамент в [населено място],[жк], [жилищен адрес]държал археологически обекти - 81 бр. римски монети; бронзова римска шпора от ІV век и бронзов пръстен, римски, ІІІ-ІV век, общо на стойност 636 лева неидентифицирани и нерегистрирани по съответния ред (чл. 97, ал. 7 от Закона за културното наследство (ЗКН) и § 5, ал. 1 от Преходните и заключителни разпоредби към ЗКН и от Наредба № Н-3 от03.12.2009 г. - чл. 4, ал. 3, чл. 10, ал. 1 и ал. 3, чл. 22, ал. 2), поради което и на осн. чл. 278, ал. 6, изр. 1, пр. 1 НК и чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б“ НК го е осъдил на пробация при следните пробационни мерки: задължителна регистрация по настоящ адрес за срок от шест месеца и задължителни периодични срещи с пробационен служител за срок от шест месеца, като го е оправдал по обвинението за това престъплението да е извършено при нарушаване и на разпоредбите на чл. 53, т. 1, чл. 96, ал. 1, ал. 2 и ал. 3 - всички от ЗКН и чл. 21, ал. 4 от Наредба № Н-3 от 03.12.2009 г. На осн. чл. 55, ал. 3 НК съдът не е наложил кумулативната санкция - глоба. С присъдата е било извършено разпореждане с веществените доказателства по делото и са били присъдени разноски. В рамките на упражнен по инициатива на подсъдимия въззивен контрол и с решение № 47 от 14.02.2018 г., постановено по ВНОХД № 1502/2017 г. състав на Софийския апелативен съд е отменил постановената присъда и е върнал делото на първостепенния съд, констатирайки нередности в съдържанието на обвинителния акт при формулирането на фактическото обвинение. При повторното внасяне на делото в Монтанския окръжен съд с обвинителен акт подсъдимият е бил признат за невиновен и изцяло оправдан по възведеното обвинение - с присъда от 12.09.2018 г., постановена по НОХД № 137/2018 г. С оспорения по касационен ред въззивен съдебен акт оправдателната присъда е потвърдена. Протестът е основателен, макар и не по всички, изложени в него съображения. Основателно е възражението на прокурора за неправилна материално-правна оценка на фактите. Вярно е посочено от въззивния съд, че принципът на съответствие между тежестта на престъплението и наказанието е основен в българското наказателно право. Този принцип съществува редом с принципа за законоустановеност на наказанието и спазването му е необходимо условие и предпоставка, за да бъде в състояние наказателното право да защитава отделната личност, обществото като цяло и държавата и да отразява разбирането за справедливост. Вярно е и това, че редакцията на чл. 9, ал. 2 НК дава принципна възможност въпросът за приложението на тази разпоредба да се поставя за обсъждане по отношение на всеки престъпен състав, както е отбелязал въззивният съд. Но в практическата правораздавателна дейност и за удовлетворяване на нуждите й това обсъждане не може да е абстрактно, а трябва да е подчинено на конкретно установените по делото факти, като обхваща всички, а не избирателно подбрана част от тях, както и спецификите на конкретния престъпен състав, свързани с естеството на защитения с него правен интерес. В случая въззивното решение регистрира в принципен план обстоятелствата, имащи значение при определянето на степента на обществена опасност на престъпленията против опазване на културното наследство, посочвайки като такива характерът на деянието; характерът на последиците, които то предизвиква; имуществената стойност на предмета на деянието; научната или културната стойност, на предмета, като обект на културното наследство; качеството на субекта; субективните елементи; начините и средствата за извършване на деянието. Същевременно въззивният съд не е свързал по-голямата част от тези обстоятелства с конкретно установените по делото факти и съответно не е направил констатации относно характера на конкретно инкриминираното деяние, относно конкретния обществен интерес, който то засяга, относно формата на вината, относно научната или културната стойност на инкриминираните вещи. Вместо всичко това двукратно, но без връзка със същността на престъплението по чл. 278, ал. 6 НК акцент е поставен върху паричната равностойност на инкриминираните предмети, която е преценена като „сравнително ниска“, без да е ясно какъв легален критерий е ползван за тази преценка. Пренебрегнат е по този начин факта, че престъплението по чл. 278, ал. 6 НК няма имуществен характер, а засяга изпълнението на функции на самата държава и „реализацията на основни конституционни права на гражданите“, както е посочено в решение № 7/2009 г. на Конституционния съд. Разяснено е в това решение, че „правото на собственост по отношение на движимите културни ценности (каквито са и археологическите обекти, б.м.) не може да се третира … като имуществено право с определен паричен еквивалент …, тъй като е свързано с реализацията на културни права на всеки гражданин и тяхното гарантиране чрез упражняване на публично-правното задължение на държавата да опазва културното наследство. Обектите на собственост на културни ценности нямат само икономическа стойност, защото от тях гражданите могат да извличат научна, познавателна, естетическа полза, поради което те не представляват обикновен елемент от имуществото на техния собственик.“ А в конкретния случай въззивният съд е третирал имуществената стойност на археологическите обекти - от една страна и тяхната културна или историческа стойност - от друга страна, като еквивалентни, макар да се касае за различни и съвсем не равноценни, нито взаимно зависими техни характеристики, доколкото археологическият обект може въобще да няма имуществена, а да притежава единствено научна или културна стойност и в този случай отново би попаднал под закрилата на чл. 278, ал. 6 НК. Без връзка с изводимата от материалите по делото информация е прието от въззивния съд, че инкриминираните вещи са „с ниска културно-историческа стойност“. Констатацията е поднесена декларативно, като по този начин й е придаден вид на очевидна истина. А тя няма такъв характер, доколкото културно-историческата стойност на предметите не е достъпна за непосредствено възприемане, а установяването й изисква изследователски процес, основан на специфично познание, оставащо извън професионалната компетентност на съда. По делото е налично заключение на историко-археологическа експертиза, според което инкриминираните предмети представляват археологически обекти и „носят разностраннна археологическа и историческа информация, дават данни за бита, паричното обръщение през определено време“ (ІІІ-V век), като половината от изследваните римски монети са в добро и много добро състояние. Налично е и устно заявеното пред съда мнение на изготвилото тази експертиза вещо лице, че след идентификация предметите не биха получили статут на национално богатство. Но това експертно мнение показва единствено правилността на преценката на органите на досъдебното производство, че деянието не може да бъде квалифицирано по чл. 278, ал. 6, пр. 2 НК, но не и че инкриминираните предмети нямат или са с ниска културно-историческа стойност, както е приел въззивния съд. Колкото до „начина и средствата на извършване на деянието“ въззивният съд се е съгласил с преценката на първата инстанция, че подсъдимият е наследил инкриминираните обекти от своя дядо, както той сам е заявил в обясненията си по делото. В тази връзка без ясна причина са игнорирани от въззивния съд факти с важно значение – наличието на апаратура с геофизическо предназначение в дома на подсъдимия (металдетектор). Макар за притежаването на тази апаратура да не е възведено обвинение, съдилищата са били длъжни да интерпретират наличието й в жилището на подсъдимия. Още повече, че според констатациите на вещото лице, изготвило историко-археологическата експертиза, по изследваните обекти са установени, както калцирали, така и меки налепи от пръст, което е показател, че тези обекти са извадени от земята „в близко време“. Тези факти, както и установяването на монетите в кутия, поставена върху легло в спалното помещение, са изисквали обсъждане от страна на въззивната инстанция в контекста на обясненията на А. и твърденията му, че посочените предмети са попаднали в дома му случайно, при пренасяне на багаж от къщата на починалия негов дядо през 2006 г. Вместо това въззивният съд механично и без какъвто и да е анализ на съдържанието на твръденията на подсъдимия и съпоставянето им с останалите доказателства ги е обявил като „достоверни“ и намиращи се в „убедителен синхрон“ с останалите доказателства. Посочените факти са изисквали обсъждане съответно и от гледище на възможността да са израз на умисъл на подсъдимия за противозаконно държане на инкриминираните предмети. Изложеното показва, че в нарушение на изискването на чл. 314, ал. 1 НПК въззивният съд е спестил дължимата от него цялостна и пълноценна проверка на правилността на първоинстанционната присъда, като собствените му заключения и поддържаната от него в генерален план теза са изцяло извън доказателствения контекст. А значението на единственото, изведено от материалите по делото аргументативно средство – експертния извод за материалната стойност на инкриминираните предмети, първо не е оценено съобразно с действителното му значение и второ, неоправдано е въздигнато в единствен и решаващ фактор за преценката на деянието като малозначително, като същевременно са пренебрегнати съществени негови характеристики (брой, вид, разнородност на обектите, произхода им от недвижим археологически обект, тяхната научна, познавателна стойност и пр.), чието съвкупно разглеждане е необходимо за правилната преценка на обществената му опасност, а от тук - и за възможната приложимост на разпоредбата на чл. 9, ал. 2 НК. Неоснователно се възразява в протеста срещу констатациите на възивния съд за допуснато процесуално нарушение с включването в обхвата на обвинението на квалифициращото обстоятелство „повече от три“ археологически обекта при повторното внасяне на делото в съда с обвинителен акт. Като се има предвид, че предходното въззивно разглеждане на делото е било инициирано единствено по жалба на подсъдимия, недопустимо и в нарушение на забраната за reformatio in pejus, изпълнявайки указанията на въззивната инстанция органите на досъдебното производство са включили в обвинението квалифициращ признак, с наличието на който законът свързва и по-тежка наказателна санкция. Това нарушение обаче успешно може да бъде преодоляно чрез реализиране на наказателната отговорност на подсъдимия в рамките на първоначалното обвинение срещу него, ако при необходимото ново въззивно разглеждане на делото се формулира съдебна преценка за достатъчна доказаност на обвинението и съответствие на установените факти с материално-правните предпоставки по чл. 278, ал. 1, пр. 1 НК. С оглед на изложеното въззивното решение следва да се отмени, а делото следва да бъде върнато на въззивния съд за отстраняване на констатираните нарушения, допуснати при потвърждаването на оправдателната първоинстанционна присъда. Поради това и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 5 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение № 59 от 12.02-2019 г. на Софийския апелативен съд-Наказателна колегия, 5-ти състав, постановено по ВНОХД № 1652/2018 г. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Настоящото решение е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.