Р Е Ш Е Н И Е № 50098 Гр. София, 12.01.2024г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в открито заседание на двадесет и четвърти октомври две хиляди двадесет и трета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА при участието на секретаря София Симеонова, като изслуша докладваното от съдия Зорница Хайдукова т.д. № 1294 по описа за 2022г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца Т. Г. Г. срещу решение № 35 от 07.02.2022г. по гр.д. № 646/2021г. по описа на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 281/17.08.2021г. по гр.д. № 882/2020г. по описа на ОС – Варна, с което са отхвърлени предявените от ищеца Т. Г. Г. срещу ответника „Застрахователно акционерно дружество „ОЗК – застраховане“ АД искове с правно основание чл. 432, ал.1 КЗ за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата 50 000 лева, представляваща обезщетение за търпени неимуществени вреди, и сумата 190,60 лева, представляваща обезщетение за търпени от ищеца имуществени вреди (направени разходи за лечение), причинени на ищеца при произшествие, настъпило на 16.02.2017г., в [населено място], на пътния участък между изхода от автомагистрала Хемус и връзката му с [улица], по време на движение на управлявания от ищеца лек автомобил „Джип Гранд Чероки” с peг. [рег.номер на МПС] - взривно възпламеняване и пожар в превозното средство, вследствие внезапна техническа повреда в газовата уредба на автомобила, чийто собственик - С. П. Г., е имала валидна към момента на настъпване на застрахователното събитие застраховка „Гражданска отговорност”, сключена по застрахователна полица № BG/23/116002055726 с ответното дружество „Застрахователно акционерно дружество „ОЗК – застраховане“ АД, както и обезщетение за забава в определянето и изплащането на застрахователното обезщетение в размер на законната лихва върху главницата 50 000 лв., считано от 17.04.2018г. до окончателното ѝ плащане, като неоснователни. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно предвид постановяването му в нарушение на закона и съдебната практика по приложението му. Излага, че фактите по делото са безспорно установени, а именно, че процесният инцидент и търпени от ищеца вреди настъпват в резултат на внезапна и непредвидима техническа неизправност на автомобила, от една страна, и поведението на пътник в автомобила – В. Г., от друга. Оспорва като необосновани и противни на закона решаващите изводи на въззивния съд, че ищецът няма право на претендираното застрахователно обезщетение, защото е нарушил правила за пожарна безопасност, без да са посочени конкретни такива, и защото не е упражнил контрол над пътуващия в колата пътник. Излага, че по делото не са събрани никакви доказателства, че ищецът като водач на автомобила е знаел, че има техническа повреда в автомобила и изтичане на газ, за да предприеме каквито и да е действия в тази насока. Сочи, че наличието на мирис на газ е нормално при зареждане на автомобила, поради което са били отворени прозорците за проветряване, след което не е имало мирис на газ, а и вещите лица са потвърдили, че към този мирис се привиква и може да не е усетен от водача и пътника в автомобила. Оспорва като нелогични и противни на закона и изводите на въззивния съд, че ищецът е следвало да осъществява надзор и контрол над действията на пътник в автомобила, изразяващи се в запалване на цигара. Поддържа, че съдебният акт е постановен в нарушение на задължителната съдебна практика по Постановление 4/30.10.1975г. на Пленума на ВКС, както и в противоречие на цитираната с жалбата практика по постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС. По изложените доводи моли въззивното решение да бъде отменено и постановено друго, с което исковете да бъдат уважени в пълния предявен размер. Ответникът по касация, „Застрахователно акционерно дружество „ОЗК – Застраховане“, оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение е правилно по подробно изложените към същото мотиви. Сочи, че ищецът е управлявал застрахования автомобил, поради което се явява лице, под чийто надзор се е намирала вещта, като е проявил груба небрежност и е нарушил елементарни противопожарни правила – не е спрял автомобила, за да провери има ли техническа повреда с оглед установения мирис на газ, както и не е попречил на пътника в автомобила да запали цигара. Оспорва като необосновани доводите на касатора за неправилност на въззивното решение предвид непосочването на конкретна правна норма, която е нарушена от водача, с доводи, че непозволеното увреждане може да се състои както в нарушение на конкретна правна норма, така и в нарушение на общото правило да не се вреди другиму. Сочи, че с поведението си ищецът е нарушил нормата на чл. 11, ал. 1, вр. чл. 10, т. 10, б. „в“ ППЗДвП, като не е спрял автомобила при наличието на техническа повреда. Излага, че дори да бъде осъден да заплати претендираното обезщетение на основание чл. 500, ал. 1, т. 2 КЗ би имал право на регрес за платеното срещу ищеца като водач на автомобила, защото не е спрял и не е взел мерки за отстраняване на възникналата по време на движение на автомобила повреда. При условията на евентуалност сочи, че вредите са настъпили в резултат на действия на пътник в автомобила и /или свойствата на самата вещ, което според него отново изключва правото на ищеца на обезщетение за търпените вреди по застраховката „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. По тези доводи моли обжалваното решение да бъде потвърдено, евентуално при неговата отмяна да бъдат разгледани поддържаните възражения за съпричиняване на вредоносния резултат от ищеца и независимо извършителство от страна на пътника В. Г.. Третите лица помагачи С. П. Г. и В. И. Г. в проведеното пред ВКС о.с.з. заявяват, че не оспорват касационната жалба и считат същата за основателна. С определение № 50287 от 06.06.2023г. по т. д. № 1294/2022г. ВКС, ТК, състав на Второ отделение, на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е допуснал касационно обжалване на въззивното решение по въпроса: „Застрахователят по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, уредена в КЗ в сила от 01.01.2016г., покрива ли отговорността за вреди, търпени от водача на моторното превозно средство, които са настъпили в резултат на внезапна техническа повреда на превозното средство и на действия на пътник в автомобила?“ Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди релевираните от страните доводи и прецени данните по делото, приема следното: За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че предвид разпоредбата на чл. 477, ал.1 КЗ обект на застраховане по задължителната застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите е гражданската отговорност на застрахованите физически и юридически лица за причинените от тях на трети лица имуществени и неимуществени вреди, свързани с притежаването и/или използването на моторни превозни средства, за които застрахованите отговарят съгласно българското законодателство. Счел е, че покритият застрахователен риск при застраховка "Гражданска отговорност" включва не само опасността от възникване на задължение за поправяне на вредите, причинени от деликт в резултат на виновно и противоправно деяние съгласно чл. 45 ЗЗД, но и при възникнала безвиновна отговорност съгласно чл. 49 ЗЗД в резултат на чужди противоправни деяния, както и при отговорност по чл. 50 ЗЗД в резултат на вреди от вещи. Изтъкнал е, че отговорността по чл. 50 ЗЗД се свързва със задължението да се упражнява надзор върху вещта, което се изразява в нейното наблюдение и полагане на грижа с оглед на управлението и употребата ѝ. Посочил е, че е възможно вещта при причиняване на деликта да е била под надзора на друго лице – упражняван непосредствено или чрез трети правен субект, в който случай, както изрично е предвидено в чл. 50 ЗЗД, то, заедно със собственика, отговаря солидарно към пострадалия. Подчертал е, че с оглед функционалния характер на застрахователната отговорност, обект на застраховане е и гражданската отговорност на застрахования за причинените от него на трети лица вреди, свързани с използване на застрахованото МПС и които са резултат не само на поведението на водача на МПС, но и тези, които са причинени от самата вещ, от нейното състояние, характер /чл. 50 ЗЗД/. При тези правни изводи въззивният съд е приел, че ищецът Г. в качеството си на лице, което към момента на настъпване на произшествието на законно основание е извършвал фактически действия по управлението на моторното превозно средство, има качеството застрахован по смисъла на чл. 477, ал. 2 КЗ. Изложил е, че съгласно разпоредбата на чл. 477, ал. 3 КЗ за трети лица по ал. 1 се смятат всички увредени лица с изключение на лицето, което отговаря за причинените вреди. Обосновал е извод, че качеството на лице по ал. 2 на чл. 477 КЗ не изключва възможността то да има качеството и на лице по ал. 3 на чл. 477 КЗ, но само ако пострадалият водач няма вина за настъпилото ПТП. В тази насока се е позовал и на нормата на чл. 494, т. 1 КЗ, която според въззивния съд изключва пострадалият при ПТП водач на увреждащото МПС от кръга на лицата, имащи право на обезщетение по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, в случай че има вина за настъпване на произшествието. Подчертал е, че вината в гражданското право следва да бъде възприемана не като субективно отношение, а като неполагане на дължимата грижа според един абстрактен модел – поведението на определена категория лица (напр. добрия стопанин, добрия работник и др.) с оглед естеството на дейността и условията за извършването ѝ. Въззивният съд е счел, че от заключението на вещите лица по допуснатата в първоинстанционното производство СПАТЕ се установява, че управляваният от ищеца автомобил е имал допълнително монтирана газова уредба с вместимост 50 литра, което изменение в конструкцията е било отразено в свидетелството за регистрация, част І, както и че към датата на произшествието автомобилът е преминал годишен технически преглед, в протокола за който е отбелязано, че бутилката е в техническа изправност до 12.10.2017г. Възприел е извода на вещите лица, че монтажът на бутилката и тръбопровода не съответстват на техническите изисквания за регистрация, тъй като е допусната употреба на съда под налягане без налично аварийно отвеждане извън автомобила при пропуск на газ и присъединяването на тръбопровод извън обезопасяващата кутия при сондата на бутилката, което е довело до навлизане на изпуснатата газ в купето на автомобила, вместо извеждане извън него. Посочил е, че изводът на вещите лица досежно причината за възникване на пожара във вътрешния обем на автомобила е категоричен, а именно: съчетанието между пропуск на газ при зареждане на автомобилната газова уредба и възпроизвеждането на открит пламък в купето на автомобила при запалване на цигара от пътника В. Г.. Позовал се е на заключението на вещите лица, съобразно което обичайно мирисът на газ в автомобила след зареждане се дължи на навлизане на газ в обема на купето през врати, прозорци или през отдушните клапи на багажното отделение, като водачът е следвало да установи дали след проветряване миризмата се възстановява в затворения обем. Изложил е, че техническите правила за пожарна безопасност не са били спазени, тъй като при наличие на мирис на газ в купето и след проветряването, водачът е следвало незабавно да преустанови движението на автомобила. Счел е за недопустимо боравенето с открит огън в купето, тъй като било нормално да се предположи, че това би могло да доведе до пожар или експлозия. При кредитиране на заключението по СПАТЕ въззивният съд е приел, че произшествието не се дължи единствено на недостатъци на самата вещ, които са били налични към момента, в който жалбоподателят е установил държане върху вещта, нито на обстоятелства, за които отговорността може да бъде възложена на собственика на МПС. Счел е, че причина за пожара във вътрешния обем на автомобила е съчетанието между пропуска на газ при зареждане на автомобилната газова уредба, резултат от внезапно възникнала след зареждане на бутилката техническа неизправност на тръбопроводите към резервоара за сгъстен нефтен газ, разположен в задната част на автомобила, и възпроизвеждането на открит пламък в купето на автомобила при запалване на цигара от пътника В. Г.. Подчертал е, че при тези данни следва да се приеме, че водачът Г., под чиито надзор се е намирал автомобилът, не е положил необходимата грижа за вещта, изключваща възможността да бъдат причинени вреди при нейната употреба. Посочил е, че неспазването на техническите правила за безопасност се изразява както в това, че не е преустановил движението на автомобила, въпреки усетената и след проветряването миризма на газ, така и в това, че е допуснал седящата до него пътничка да възпроизведе открит огън в купето, в непосредствена близост до бензиностанцията и въпреки наличието на миризма на газ. Обобщил е, че е налице проявена небрежност от страна на ищеца в качеството му на водач на автомобила, в резултат на която е настъпило произшествието. Допълнил е, че дори да се приеме, че вредите са настъпили в резултат на вещта и отговорността е изцяло по чл. 50 от ЗЗД, то като лице, под чийто надзор се намира вещта и при липса на основание за ангажиране отговорността на собственика, отговорен за вредите ще бъде водачът, което изключва възможността същият да претендира вреди като трето увредено лице. По тези мотиви, въззивният съд е приел, че ищецът Г. не е трето увредено лице по смисъла на чл. 478, ал. 2 КЗ, а е застраховано лице и по общата разпоредба на чл. 494, т.1 от КЗ не му се дължи обезщетение. Посочил е, че отговорност за собственика, респективно за лицето под чиито надзор се намира вещта, не би възникнала единствено в случаите на непреодолима сила, за наличието на каквато не може да се направи извод от събраните доказателства, а и при такъв случай, с оглед функционалния характер на отговорността по застраховката „Гражданска отговорност“, застрахователят също не би отговарял. Подчертал е, че именно поради тези причини, в Кодекса за застраховане е уредена и застраховката „Злополука“, покриваща рискове свързани с живота, здравето или телесната цялост на физическото лице, настъпили в резултат на злополука, при наличието на която жалбоподателят като водач на автомобила би имал право на обезщетение. При тези правни изводи е счел предявените искове по чл. 432, ал. 1 КЗ за неоснователни и потвърдил първоинстанционното решение. По релевирания материалноправен въпрос: Съобразно нормата на чл. 477, ал. 1 КЗ обект на застраховане по задължителната застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите е гражданската отговорност на застрахованите физически и юридически лица за причинените от тях на трети лица имуществени и неимуществени вреди, свързани с притежаването и/или използването на моторни превозни средства, за които застрахованите отговарят съгласно българското законодателство или законодателството на държавата, в която е настъпила вредата. С ал. 2 на същата законова разпоредба като застраховани лица са посочени собственикът, ползвателят и държателят на моторното превозно средство, за което е налице валидно сключен застрахователен договор, както и всяко лице, което извършва фактически действия по управлението или ползването на моторното превозно средство на законно основание. Предвид нормата на ал. 3 на чл. 477 КЗ за трети лица по ал. 1 на същата законова разпоредба се смятат всички увредени лица с изключение на лицето, което отговаря за причинените вреди. Горната законова уредба налага извода, че водачът на моторно превозно средство, за което е сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, независимо, че отговаря на дефиницията за застраховано лице по ал. 2 на чл. 477 КЗ, би могъл да бъде и трето лице по смисъла на ал. 1 на същата законова разпоредба и да има право на застрахователно обезщетение за търпени от него вреди, свързани с притежаването и/или използването на застрахованото моторно превозно средство, когато не отговаря за причиняването на вредите. Този правен извод следва и от разпоредбата на чл. 494, т. 1 КЗ, която изключва от застрахователното покритие, дължимо от застрахователя по задължителната застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите, вредите, претърпени от виновния водач на моторното превозно средство. В този смисъл е и даденото тълкуване на отменената, но аналогична, уредба на отговорността на застрахователя по договор за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите по чл. 275, ал. 3 КЗ/обн. ДВ бр. 103/23.12.2005г. и отм. ДВ бр.102/29.12.2015г./ с т. 8 на Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015г. по т.д. 1/2014г. по описа на ОСТК на ВКС, съобразно което всяко лице, извън делинквента, се явява трето лице по смисъла на цитираната разпоредба и като пострадало от деликт разполага с правото на пряк иск срещу застрахователя. С постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 60038 от 30.06.2021г. по т.д. 654/2020г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, е даден отговор на поставения правен въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, в смисъл, че пострадалият при ПТП водач на увреждащото МПС е изключен от кръга на лицата, имащи право на обезщетение по застраховка "Гражданска отговорност“ на автомобилистите, в случай че вината за настъпване на произшествието е негова. В случай че отговорността за настъпване на застрахователното събитие е на друго застраховано лице от кръга на лицата по чл. 257, ал. 2 КЗ (отм.), то увреденият/пострадалият водач има качеството на трето лице по смисъла на чл. 257, ал. 3 КЗ (отм.) и има право на застрахователно обезщетение по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Дадените разрешения с цитирания тълкувателен акт и практика по постановено по реда на чл. 290 ГПК решение на ВКС, макар и по отменен закон – КЗ от 2005г., предвид възприетото аналогично нормативно разрешение в чл. 477 КЗ и чл. 257 КЗ/отм./, са актуални и по отношение на действащата законова уредба по КЗ от 2015г. в сила от 01.01.2016г. и като съответни на смисъла на последния действащ закон изцяло се възприемат от настоящия състав на съда. По тези мотиви и по поставения правен въпрос следва да бъде отговорено, че застрахователят по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, уредена в КЗ в сила от 01.01.2016г., покрива отговорността за вреди, търпени от водача на моторното превозно средство, за което е сключена застраховката, които са настъпили в резултат на внезапна техническа повреда на превозното средство и на действия на пътник в автомобила, освен ако се докаже, че е налице виновно противоправно поведение на водача, което е причинило настъпването на застрахователното събитие и вредите. По основателността на касационната жалба: Въззивното решение е валидно и допустимо, но неправилно по поддържаните с касационната жалба доводи. Въззивната инстанция правилно е приела, че макар ищецът да притежава качеството на лице по ал. 2 на чл. 477 КЗ, това не изключва възможността той да има качеството и на лице по ал. 3 на чл. 477 КЗ, но само ако няма вина за настъпилия застрахователен риск. Въззивният съд обосновано е установил, позовавайки се на приетото и неоспорено от страните заключение на вещите лица по допуснатата в първоинстанционното производство СПАТЕ, че управляваният от ищеца автомобил е имал допълнително монтирана газова уредба с вместимост 50 литра, което изменение в конструкцията е било отразено в свидетелството за регистрация, част І, както и че към датата на произшествието автомобилът е преминал годишен технически преглед, в протокола за който е отбелязано, че бутилката е в техническа изправност до 12.10.2017г. Правилно е възприел извода на вещите лица, че монтажът на бутилката и тръбопровода не съответстват на техническите изисквания за регистрация, тъй като е допусната употреба на съда под налягане без налично аварийно отвеждане извън автомобила при пропуск на газ и присъединяването на тръбопровод извън обезопасяващата кутия при сондата на бутилката, което е довело до навлизане на изпуснатата газ в купето на автомобила, вместо извеждане извън него. Обосновано е възприел и извода на вещите лица досежно причината за възникване на пожара във вътрешния обем на автомобила, а именно: съчетанието между пропуска на газ при зареждане на автомобилната газова уредба, резултат от внезапно възникнала след зареждане на бутилката техническа неизправност на тръбопроводите към резервоара за сгъстен нефтен газ, разположен в задната част на автомобила, и възпроизвеждането на открит пламък в купето на автомобила при запалване на цигара от пътника В. Г.. При тези безспорни по делото факти, неправилно въззивният съд е приел, че водачът Г. не е трето лице по смисъла на чл. 477, ал. 1, вр. ал. 3 КЗ, защото не е положил необходимата грижа за вещта, изключваща възможността да бъдат причинени вреди при нейната употреба. Изводът си въззивният съд е обосновал с доводи, че неспазването на техническите правила за безопасност от страна на ищеца се изразява както в това, че не е преустановил движението на автомобила, въпреки усетената миризма на газ, така и в това, че е допуснал седящата до него пътничка да възпроизведе открит огън в купето, в непосредствена близост до бензиностанцията и въпреки наличието на миризма на газ. Предвид дадения отговор на правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, водачът на застрахования автомобил ще е трето лице по смисъла на ал. 1 на чл. 477 КЗ, освен ако не е причинил настъпилите вреди. В конкретния случай по делото не се установява никакво противоправно поведение на ищеца Г., което да се намира в причинна връзка с настъпилия пожар в купето на застрахования автомобил. Съобразно възприетия и от въззивния съд извод на вещите лица по приетата СПАТЕ пожарът е възникнал в резултат на изпускане на газ по причина на внезапна повреда на монтираната в автомобила газова уредба, която е притежавала скрити дефекти, които не могат да бъдат установени от обикновен оглед на уредбата от неспециалист. В този смисъл са дадените пояснения и при разпита на вещите лица в проведеното на 08.07.2021г. о.с.з. пред ОС – Варна, стр. 6 от протокола, а именно, че са необходими специални уреди и умения, за да се установи неправилното свързване на тръбопровода на газовата уредба. По делото липсват каквито и да е доказателства, че по времето на движение на автомобила, управляван от ищеца Г., в автомобила се е усещала миризма на газ. Единствено в приетото заключение по СПАТЕ е извършено позоваване на дадени показания от ищеца в досъдебно производство, че след зареждане на гориво на бензиностанция е усетил мирис в автомобила на газ, поради което е отворил прозорците, за да се проветри, както и че след като се е проветрило е запалил автомобила и е потеглил от бензиностанцията – л. 167 от преписката пред ОС – Варна. При разпита на вещите лица същите дават заключение, че проветряването на автомобила е била адекватна реакция на водача, тъй като често след зареждане на бензиностанция и при изправна газова бутилка в купето прониква газ – л. 9 от протокола. Вещото лице М. дава обяснения и че проветряването със сигурност е довело до намаляване на интензитета на мириса, както и че хората свикват с миризмата, а горивото се утаява обикновено на дъното на автомобила, поради което не може да се даде заключение, че след проветряването водачът е могъл и усетил миризма на гориво. Извод, че дори да не се усеща миризма може да има налична газ в автомобила е даден от вещото лице М. и на л. 5 от водения протокол за проведеното на 08.07.2021г. о.с.з. В този смисъл по делото липсват каквито и да е данни за налично у водача на застрахования автомобил знание, че е налице техническа повреда на автомобила, съобразно дефиницията на сочената от ответника разпоредба на чл. 10, ал. 1, т. 10, б. „в“ ППЗДвП, което изключва противоправността на поведението му да стартира и управлява автомобила. Независимо от горно и на по-силно основание, съобразно даденото заключение от вещите лица, а и възприетото от въззивния съд от фактическа страна, обстоятелството, че автомобилът е бил в движение няма никаква причинна връзка с настъпилия пожар в автомобила – пожарът би настъпил и ако автомобилът е бил спрян с изключен двигател, поради което и дори да се приеме, както е сторил въззивният съд, че противоправно водачът на автомобила не е преустановил движението му, то това му поведение не се намира в причинна връзка с настъпилия пожар и вреди от същия, или водачът не е лице, причинило вредите по смисъла на чл. 477, ал. 3 КЗ. Не почиват на нормативната уредба и изводите на въззивния съд, че ищецът като водач на автомобила е имал задължение и/или възможност да забрани на пълнолетен пътник в автомобила да запали цигара. Въззивният съд и не сочи законова разпоредба, вменяваща на водача задължение или право в този смисъл, поради което и поведението на ищеца, изразяващо се в бездействие – непредотвратяване запалването на цигара от пълнолетен пътник в автомобила, не може да бъде счетено за противоправно, а оттам и за деликтно, намиращо се във връзка с настъпилия пожар. Отделно и по вече изложените мотиви, не се установява водачът да е знаел за теч на газ и наличието на натрупан газ в автомобила към момента на запалване на цигарата от пътника, поради което и изискване на подобно поведение от него е правно необосновано. По тези мотиви и предвид липсата на доказано противоправно поведение на водача Г., което да се намира в причинна връзка с настъпилия риск – пожар в застрахования автомобил, същият се явява трето лице по смисъла на чл. 477, ал. 1, вр. ал. 3 КЗ и има право на застрахователно обезщетение за търпените от него вреди в резултат на настъпилото застрахователно събитие. Противни на дадения отговор на поставения въпрос са допълнително изложените от въззивния съд доводи, че дори да се приеме, че вредите са настъпили в резултат на вещта и отговорността е изцяло по чл. 50 ЗЗД, то като лице, под чийто надзор се намира вещта и при липса на основание за ангажиране отговорността на собственика, отговорен за вредите ще бъде водачът, което изключва възможността същият да претендира вреди като трето увредено лице. Уредбата на отговорността на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите е специална и същата по подробно изложените от настоящия състав на съда мотиви признава правото на водача на застрахования автомобил, ако не е виновен за настъпилия застрахователен риск и търпени от него вреди, да претендира застрахователно обезщетение за последните, независимо, че застрахованият автомобил е бил под негово управление, и тази специална уредба следва да намери приложение при предявен пряк иск по чл. 432 КЗ. Необосновано ответникът се позовава на разпоредбата на чл. 500, ал. 1, т. 2 КЗ като ползваща защитаваната от него теза. Нормата е продължение на установените с чл. 477, ал. 3 КЗ и чл. 494, т. 1 КЗ правила и намира приложение само в хипотеза на виновно противоправно поведение на водача, каквото по вече изложените доводи на съда не се установява в процесния случай във връзка с настъпилия застрахователен риск – пожар в купето на застрахования автомобил в резултат на техническа повреда и открит огън, запален от пътник в автомобила. Неоснователни са и възраженията на ответника, че отговорността му не може да бъде ангажирана, доколкото причина за настъпване на пожара е не само техническата неизправност на газовата бутилка в застрахования автомобил, а и действията на трето лице – пътника В. Г.. Дори да се приеме, че действията на последната представляват деликт – противоправно виновно деяние, което настоящият съд предвид предмета на сезиралия го спор няма да обсъжда, то доколкото законът – чл. 53 ЗЗД, изрично предвижда, че ако нарушението е причинено от неколцина, те отговарят солидарно, ответникът като застраховал отговорността на собственика на процесния автомобил за настъпили вреди от инсталация на автомобила, от техническа неизправност на автомобила и от автомобила като вещ - чл. 493, ал. 2, т. 3, т. 5 и т. 7 КЗ, отговаря спрямо увредения ищец за търпените от него вреди в пълния им обем. В този смисъл е константната практика на ВКС, включително по постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 52 от 28.05.2019г. по т.д. 1497/2018г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, решение № 121 от 18.09.2014г. по т.д. 2859/2013г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, решение № 37 от 01.09.2015г. по т.д. 1070/2014г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, и решение № 192 от 02.11.2017г. по т.д. 416/2017г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, която настоящият състав изцяло споделя и съобразно която предвид регламентираната в чл. 53 ЗЗД солидарна отговорност на причинителите на вредата, застрахователят по гражданската отговорност на един от делинквентите не отговаря спрямо увреденото лице солидарно с останалите делинквенти или техните застрахователи, но предвид функционалната обусловеност на прякото право от деликтното, застрахователят по застраховка "Гражданска отговорност" отговаря по отношение на увредения в обема, в който отговаря застрахованият при него делинквент - за всички вреди за целия им размер, като отговорността на застрахователя е лимитирана единствено от застрахователната сума по договора за застраховка, а не се определя съобразно приноса за увреждането на застрахования при него делинквент. Че застраховката „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, сключена със собственика на процесния автомобил, покрива настъпилия риск не е спорно между страните, а и пряко следва от цитираните разпоредби на чл. 493, ал. 2, т. 3, т. 5 и т. 7 КЗ, а изложените от въззивния съд мотиви в обратен смисъл, включително с позоваване на невъведени твърдения за непреодолима сила и риск „злополука“, са противни на закона. По гореизложените доводи на съда ищецът Т. Г. е трето лице по смисъла на чл. 477, ал. 1, вр. ал. 3 КЗ и има право на иск срещу ответника „Застрахователно акционерно дружество „ОЗК – застраховане“ АД, сключил договор за застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите със собственика - застрахователна полица № BG/23/116002055726, за причинените му вреди при процесното произшествие, настъпило на 16.02.2017г., в [населено място], на пътния участък между изхода от автомагистрала Хемус и връзката му с [улица], по време на движение на управлявания от ищеца лек автомобил „Джип Гранд Чероки” с peг. [рег.номер на МПС] - взривно възпламеняване и пожар в превозното средство, вследствие внезапна техническа повреда в газовата уредба на автомобила. Като е приел противното, въззивният съд е постановил неправилен съдебен акт, който следва да бъде отменен на основание чл. 293, ал. 2 ГПК. С писмения отговор на исковата молба ответникът е релевирал възражения за недоказаност на вредите; за липса на причинна връзка между очертаните в исковата молба вреди и реализирания застрахователен риск; за прекомерност на претендираното обезщетение; за съпричиняване на вредоносния резултат от ищеца предвид поведението му, изразяващо се в скачане в движение от горящия автомобил, вместо да преустанови движението на автомобила, по които възражения не са се произнесли нито първата, нито въззивната инстанция с оглед формирания извод за липсата на материална легитимация на ищеца да претендира присъждане на застрахователно обезщетение по предявения пряк иск по чл. 432 КЗ, включително не са обсъдени събираните във връзка с тях доказателства. За спазване правото на защита на страните и на основание чл. 293, ал. 3 ГПК делото трябва да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на Апелативен съд – Варна, като при новото разглеждане на делото въззивната инстанция следва да обсъди всички събрани относими и допустими доказателства във връзка със спорните във въззивното производство факти и обстоятелства, своевременно релевираните възражения от ответника и доводите на страните във връзка с гореочертаните, заявени в срок възражения от ответника, по които е недопустимо да се произнася за първи път касационната инстанция. Разноски не следва да се присъждат за настоящата инстанция, като същите следва да се определят на основание чл. 294, ал. 2 ГПК от въззивния съд при новото разглеждане на делото с оглед основателността на предявения иск. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение РЕШИ: ОТМЕНЯ решение № 35 от 07.02.2022г. по гр.д. № 646/2021г. по описа на Апелативен съд – Варна. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Апелативен съд – Варна. Решението е постановено с участието на третите лица помагачи на страната на ответника „Застрахователно акционерно дружество „ОЗК – застраховане“ АД - С. П. Г. и В. И. Г. Решението в окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: