Р Е Ш Е Н И Е
№ 27
Гр. София, 20 май 2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в открито съдебно заседание на двадесет и осми януари през две хиляди двадесет и първа година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: АНТОАНЕТА ДАНОВА
КРАСИМИРА МЕДАРОВА
при участието на секретаря Н. ПЕЛОВА
и след становище на прокурора от ВКП СТ. АТАНАСОВА, като разгледа докладваното от съдия Медарова наказателно дело № 986/2020 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството пред ВКС е по реда на глава ХХІІІ от НПК.
Образувано е по касационни жалби от упълномощения защитник на подсъдимия С. В. З., адв. С. К. и от упълномощените защитници на подсъдимия М. К. К., адв. З. К. и адв. Б. П. и по жалба от упълномощения защитник на подсъдимия К., адв. М. М. срещу въззивно решение № 139/05.10.2020 г. на Бургаски апелативен съд, постановено по в.н.о.х.д. № 135/2020 г.
В касационните жалби на двамата подсъдими са релевирани всички касационни основания и се правят искания за тяхното оправдаване, като в условията на алтернативност се поддържа и искане за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, или за намаляване на наложените наказания / за подсъдимия К. при условията на чл.55 от НК / и прилагане на института на условното осъждане за двамата подсъдими.
В касационната жалба на адв. К. се акцентира върху неправилната оценка на показанията на свидетеля К., дискредитирани от съдържанието на записа от тел. 112 и заключението на Техническата експертиза, които им противоречат, както и на обясненията на подсъдимия К., който е пряко заинтересуван от изхода на делото. Отделно се твърди неправилна доказателствена оценка на показанията на останалите свидетели, включително и чрез приобщаване на показанията им от досъдебното производство, като разпитите са проведени след като подсъдимият З. е бил задържан и в тежко психическо състояние от загубата на близък приятел.
Явната несправедливост на наказанието се извежда от неотчетеното в пълна степен съпричиняване от страна на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат.
В касационната жалба на защитниците на подсъдимия К., адвокатите П. и К. се оспорва правилността на диспозитива на първоинстанционната присъда и потвърждаването й от въззивния съд, както и се твърди процесуално нарушение, допуснато при приобщаването на гласни доказателства от досъдебното производство, без наличието на съответните законови предпоставки за това. В жалбата се оспорва приетата от въззивния съд фактическа обстановка, за която защитата счита, че е установена на базата на неправилна оценка на доказателствената съвкупност, довела и до неправилен правен извод за виновността на подсъдимия К. в извършване на процесното деяние. В насока явната несправедливост на наказанието се сочи неправилна оценка на касаещите вината обстоятелства, в частност се твърди, че нееднозначно е оценено съдебното минало на подсъдимия, както и наказанието му несправедливо е отмерено в размер еднакъв с наказанието на подсъдимия З., който е управлявал автомобила, без да се извърши индивидуализация на наказанията.
В касационната жалба на адв. М. се оспорват фактическите обстоятелства от решението на въззивния съд по предаване на управлението на автомобила от подсъдимия К. на подсъдимия З., като се твърди неправилна оценка на наличните релевантни за обвинението доказателства, несъобразно действителното им съдържание.
Нарушението на материалния закон се извежда от неправилно квалифицираното поведение на подсъдимия след деянието като „бягство от местопроизшествието“, което се счита, че не намира доказателствена опора в материалите по делото. В жалбата се навежда довод за неправилно формулирано обвинение в обвинителния акт по делото и липса на отговор на възраженията на защитата от въззивната жалба. Наложеното наказание се оценява като явно несправедливо, поради прекомерната му тежест по размер и ефективното му изтърпяване, като се поддържа искането от жалбата за прилагане на разпоредбите на чл.55 и чл.66, ал.1 от НК като алтернатива на искането за оправдаване на дееца или за връщане на делото за ново разглеждане от друг въззивен състав.
В съдебно заседание пред ВКС упълномощеният защитник на подсъдимия З., адв. К. поддържа касационната жалба по наведените в същата касационни основания и с доводите, изложени в тяхна подкрепа. Акцентира върху неправилната оценка на показанията на свидетеля К. и на игнорирането на поведението на подзащитния му по оказване помощ на пострадалия след произшествието, което счита, че следва да се отчете като смекчаващ отговорността му факт. В заключение, поддържа искането от жалбата за отмяна на решението и оправдаване на подзащитния му.
Подсъдимият З., в последната си дума пред ВКС моли да бъде оправдан.
Подсъдимият К. пред ВКС се представлява от упълномощен защитник, адв. Д. М., който поддържа касационната жалба на подзащитния си, подадена чрез упълномощения му защитник адв. М. М. съобразно релевираните в същата касационни основания и с направените алтернативни искания. Намира, че доказателствената дейност на въззивния съд по оценка на гласните доказателства е извършена в нарушение на процесуалния закон, като приобщаването на доказателства от досъдебното производство е извършено без съответно правно основание. Поддържа тезата за неправилна формулировка на обвинението, довела до накърняване правото на защита на подсъдимия, поради предаването му на съд по неясно и неточно обвинение. При определяне на наказанието се твърди неправилна оценка на обстоятелствата във вреда на подсъдимия, като в негова тежест са оценени и нарушения извън инкриминираното, които според защитата са приравнени по тежест с нарушението, което запълва бланкетната норма на чл.343 от НК. Съпричиняването на пострадалия се сочи, че е отчетено не съобразно действителната му тежест, което е довело до прекомерно тежко наказание, като за неговата индивидуализацията не са изложени конкретни мотиви.
Упълномощеният защитник на подсъдимия К., адв. К. пред ВКС поддържа съвместната касационна жалба с адв. П. по изложените съображения и с направените искания. Подробни съображения излага в подкрепа на явната несправедливост на наказанието, като счита, че поведението на подзащитния й преди, по време и след инцидента е оценено неправилно и това е довело до незаконосъобразно ангажиране на наказателната му отговорност.
Подсъдимият К. в последната си дума пред ВКС моли за справедлив съдебен акт.
Частните обвинители И. Д., Д. Н. и Д. Н., чрез тяхната майка и законен представител И. Д.,редовно уведомени не се явяват и не се представляват. От упълномощения повереник адв. Ж., в скора по чл.351, ал.4 от НПК е постъпила писмена молба , с която се моли делото да се разгледа в тяхно отсъствие, като се оставят жалбите на подсъдимите без уважение като неоснователни.
Прокурорът от ВКП, пред касационната инстанция, застъпва становище за неоснователност на касационните жалби на подсъдимите З. и К.. Сочи, че доводите от жалбите се съдържат във въззивните жалби на двамата подсъдими и въззивният съд е дал убедителен отговор в решението си, като не е допуснал процесуални нарушения със съществен характер при потвърждаването на присъдата на първия съд. Наложените наказания преценява като справедливи и съответни на високата степен на обществена опасност на извършените от подсъдимите съответни деяния, като при тяхната индивидуализация в пълна степен е отчетено съпричиняването от страна на пострадалия.
Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди касационните жалби на подсъдимите З. и К., чез упълномощените защитници и като съобрази доводите на страните от съдебно заседание, в рамките на законовите си правомощия по чл.347, ал.1 от НПК, намира за установено следното:
С присъда № 10/15.01.2020 г., постановена по н.о.х.д. № 439/2019 г., по описа на Окръжен съд – гр. Бургас, Наказателен състав, подсъдимите С. В. З. и М. К. К. са признати за виновни в това, че на 07.03.2018 г., в [населено място] при управление на моторно превозно средство / МПС / - лек автомобил „марка“ с регистрационен номер /номер/, собственост на М. К., в нарушение на правилата за движение по пътищата, подсъдимият З. по чл.20, ал.2 и чл.116 от Закона за движение по пътищата / ЗДП / , а подсъдимият К. – по чл.102, т.1 от ЗДП, като предоставил собствения си лек автомобил на С. З., по непредпазливост при условията на независимо съпричиняване са причинили смъртта на Н. Ж. Н., като деянието е извършено в пияно състояние и деецът е избягал от мястото на произшествието, поради което и на осн. чл. 343, ал.3, б. „б“, вр. ал.1 б.„в”, вр. чл.342, ал.1 от НК и чл.54 от НК са им наложени наказания лишаване от свобода за срок от четири години и шест месеца, при първоначален общ режим на изтърпяване за всеки един тях.
На осн.чл.343 г от НК на подсъдимите З. и К. е наложено наказание лишаване от право да управляват МПС за срок от пет години за всеки един от тях, считано от влизането на присъдата в сила. С присъдата съдът се е разпоредил с веществените доказателства по делото и на осн. чл.189, ал.3 от НПК е възложил в тежест на подсъдимите З. и К. направените по делото съответни разноски.
С решение № 139/05.10.2020 г. на Бургаски апелативен съд, постановено по в.н.о.х.д. № 135/2020 г., присъдата на Окръжен съд – гр. Бургас, № 10/15.01.2020 г., постановена по н.о.х.д. № 439/2019 г., е потвърдена изцяло.
Касационните жалби на подсъдимите З. и К., чрез упълномощените им защитници са подадени в законовия срок по чл.350, ал.2 от НПК и от активно легитимирани страни, поради което са допустими, като разгледани по същество се явяват, съответно жалбата на подсъдимия К. – неоснователна, а жалбата на подсъдимия З. – частично основателна, но не по изложените в същата съображения.
Релевираното в касационните жалби на двамата подсъдими оплакване за наличие на допуснати съществени процесуални нарушения при постановяването на въззивното решение е мотивирано със сходни доводи за неправилна оценка на гласните доказателства по делото, които са поставени в основата на възприетата от съдилищата фактическа обстановка и позволява общото им разглеждане и съвместен отговор.
Оплакването за допуснати съществени процесуални нарушения в дейността на решаващия съд е приоритетно по ред на разглеждане, поради последиците, които законът предвижда при установяване на неговата основателност - отмяна на въззивния съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане на първата или въззивна инстанция. Отделно от това, констатирането на касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК в дейността на контролираната инстанция ограничава касационната проверка и препятства разглеждането на основателността на останалите наведени касационни основания, които могат да получат отговор само в рамките на правилно формирани изводи по фактите на обвинението, без съществено нарушение на процесуалните норми, приложими за тяхното установяване.
ВКС не намери за основателно възражението на защитата на подсъдимия З. в насока неправилност на оценката на показанията на свидетеля И. К., които безспорно са със съществено значение за установяването на правно значимите за обвиненията факти. Основният довод, приведен в подкрепа на тезата за необективност на гласните доказателства, изходящи от свидетеля И. К., е изявлението му при разпита на досъдебното производство, че след произшествието подсъдимият З., който според него е управлявал автомобила на подсъдимия К., се е върнал до мястото на удара и при възприемането на тежкото състояние на пострадалия е започнал да вика името му, след което е отправил репликата „Какво направих, убих приятел!“. Неправилната оценка се базира на съпоставката на записания телефонен разговор, който свидетелят К. е провел с диспечер на тел. 112, за да съобщи за инцидента, като разговорът е проведен в присъствието на подсъдимия З., чийто глас също е включен в записа. Записът от телефонния оператор е бил обект на аудио-техническа експертиза, в която е възпроизведено съдържанието на разговора, в който не се съдържа реплика с аналогично съдържание. При разпита на свидетеля в съдебно заседание пред окръжния съд, К. заявява липса на спомен за точната реплика, която подсъдимият З. е отправил към пострадалия след инцидента, като е категоричен за това, че го е викал с името „К., К.!“. По настояване на защитата на подсъдимия показанията на свидетеля К. от досъдебното производство са приобщени към доказателствата по делото, по реда на чл.281, ал.5, вр. ал.1, т.2 от НПК, при което свидетелят потвърждава депозираните на досъдебното производство, с уточнението, че не си спомня всички обстоятелства по делото с точност, поради изминалия период от време. Прегледът на изходящите от свидетеля К. гласни доказателства и съдържащите се в тях фактически данни, сочи на тяхната последователност и непротиворечивост в съществената им част, като не се откриват твърдените от защитата противоречия с останалата доказателствена съвкупност, които да дадат основание, за да се оценят като необективни. Соченото несъответствие между съдържанието им и отразеното в записа от разговора на тел. 112 не променя този извод. Касае се запис на разговор между две лица - свидетелят К. и диспечер от тел. 112. Отразеното в записа от разговора, че по време на провеждането му се чуват викове от трето лице - „К., К. !“ е в унисон с твърдението на К., че подсъдимият се е върнал на мястото на инцидента и е викал името на приятеля си. По отношение на останалата част от думите му, от една страна самият свидетел заявява липса на добър спомен, и от друга – разговорите с тел. 112 са с обща продължителност малко над 6 минути, което не съвпада с целия престой на подсъдимия при пострадалия, респективно не се изключва репликата да е отправена преди или след разговорите с диспечера и да не е била записана. Независимо от това, въззивният съд не е изградил фактическите си констатации по делото на базата на тази част от гласните доказателства на свидетеля/същите по естеството си представляват производно доказателство и замяната им спрямо първичните, в случая обясненията на подсъдимия и съдържащите се в тях данни, би било съществено нарушение на процесуалните правила/,поради което вътрешното му убеждение по фактите не страда от процесуален порок. Показанията на свидетеля К. са оценени в съответствие с изискванията на процесуалния закон, наличните противоречия при двата разпита са отстранени по надлежния ред, като съдът се е съобразил с изявленията на свидетеля за липса на пълен и ясен спомен и не е включил цитираната от защитата реплика в съдържанието на релевантните за обвинението факти, поради което не следва да търпи упрек за неправилна доказателствена дейност при оценката на обективността на показанията на свидетеля К..
По делото не са налице данни за заинтересованост или предубеденост от страна на същия свидетел, който е бил в еднаква степен свързан с пострадалия и подсъдимите, като техен колега и приятел, поради което липсват основания за дискредитиране на неговата добросъвестност като участник в наказателното производство.
Не се възприема за основателен и доводът на адв. К. за нарушено право на защита на подсъдимия З., поради задържането му във фазата на досъдебното производство, което е препятствало ефективното му участие при събирането на доказателствата. На досъдебното производство, разпитът на свидетеля К. е проведен по реда на чл.223 от НПК, в присъствието на подсъдимия З. и неговия защитник, който е упражнил в пълнота правото да задава въпроси на свидетеля. Подсъдимият З. е бил представляван от защитник по негов избор в хода на цялостното наказателно производство, който е взел участие от първоначалното му привличане в качеството на обвиняем , като по искане на адв. К. във връзка със събиране на доказателства и тяхната проверка наблюдаващият прокурор се е произнесъл с мотивирано постановление /л.187, т.1-ви от сл.д. / като ги е уважил частично. Отделно от това, привличането на подсъдимия в качеството на обвиняем и последващия му разпит са в присъствието на упълномощения защитник, адв. К., като съдът е формирал изводите си по фактите само на базата на обясненията на подсъдимия, а не и на показанията, които е дал в качеството на свидетел, поради което възражението от жалбата за допуснато нарушение при оценката на гласните доказателства, изходящи от него, е напълно неоснователно.
Възражението от жалбите на защитниците на подсъдимия К. за неправилно формулирано обвинение във внесения спрямо него обвинителен акт не е съобразено с действащата редакция на разпоредбата на чл.351, ал.2 от НПК относно срока, в който се преклудира възможността за отправяне пред касационната инстанция на възражения за допуснати съществени процесуални нарушения във фазата на досъдебното производство, в това число и по формулировката на обвинението. Действията на съдията-докладчик в хода на разпоредителното заседание подлежат на последващ съдебен контрол и остават извън пределите на касационната проверка, поради което доводите от жалбата в тази връзка са неоснователни.
За пълнота следва да се посочи, че обвинението спрямо подсъдимия К., което е запълнено като бланкетна норма с нарушение на правилото за движение по чл.102, т.1 от ЗДП относно предоставяне управлението на МПС на неправоспособно лице е ясно формулирано, като отговорността на подсъдимия е ангажирана във връзка това, че неправоспособното лице, на което е предоставил управлението на автомобила по непредпазливост е причинило смъртта на пострадалия, в резултат на допуснато от него нарушение по ЗДП, докато е управлявал същия автомобил. Въззивният съд е дал мотивиран отговор в решението на аналогично отправено възражение от защитата, като е посочил, че възприетата от обвинението формулировка не нарушава възможността на дееца да разбере в какво е обвинен, поради което и правото му на ефективна защита не е нарушено.
Възраженията за незаконосъобразно приобщаване на гласни доказателства от досъдебното производство, в нарушение на разпоредбата на чл.281 от НПК спрямо показанията на свидетелите З. Ц., Д. К. и М. К., не намира опора в материалите по делото. Прочитането на показанията на тримата свидетели е при наличието на съответните законови предпоставки по чл.281 от НПК, като съдът е спазил стриктно процесуалните изисквания на нормата по отношение на основанието за тяхното приобщаване. Показанията на свидетелите К. и М. К. са прочетени със съгласието на защитата на подсъдимия К. и на самия подсъдим, които са дали изрично съгласие изходящите от тези свидетели гласни доказателства да бъдат приобщени към материалите по делото. По отношение на свидетеля Ц., съдът е взел становище от всички страни и като е съобразил липсата на съгласие от защитата на подсъдимия К. е приобщил гласните доказателства от досъдебното производство по реда на чл.281, ал.4 от НПК, в съответствие със законовите изисквания за това.
Последващите доводи от жалбата на адв. К. и адв. П., които касаят неправилността на установените факти са за фактическа необоснованост на въззивното решение и не подлежат на касационен контрол. Необосноваността не е сред предвидените касационни основания по чл.348, ал.1 от НПК и не се включва в касационната проверка. ВКС проверява само правилността на формиране на вътрешното убеждение на инстанциите по фактите, като не разполага с правомощия да проверява фактическата необоснованост на съдебните им актове по същество. В този смисъл касационната инстанция не може да контролира вътрешното убеждение на въззивния съд относно приетите за установени фактически положения, свързани с авторството на деянието на двамата подсъдими, при положение, че в доказателствената дейност по тяхното установяване не са допуснати процесуални нарушения.
По доводите от жалбата на адв. М.:
Апелативният съд е изпълнил задължението си по чл.13 от НПК за цялостен анализ и проверка на всички доказателствени източници, в резултат на което крайният му извод по фактите е обективиран по ясен и несъмнен начин, който позволява процеса на формиране на вътрешното му убеждение да бъде надлежно проследен и проверен. Тезата на защитата, че въззивният съд не е формирал самостоятелни изводи по фактите и не е извършил надлежен анализ на наличната доказателствена съвкупност, а декларативно е посочил доказателствените източници, на базата на които е установил фактическата обстановка, не е съобразен със съдържанието на въззивното решение, в което подробно са обсъдени и анализирани всички доказателства по делото и са дадени детайлни отговори на възраженията на защитата от въззивните жалби / л.112-115/.
Не се намериха за основателни доводите и изложените в тяхна подкрепа съображения за ненадлежно доказателствено обезпечени изводи относно поведението на подсъдимия К. по предоставяне управлението на собствения му лек автомобил на подсъдимия З.. Въззивният съд е възприел фактическите положения, установени в присъдата на първата инстанция за предоставяне на управлението на автомобила от К. на З. на базата на правилна оценка на показанията на свидетеля И. К., и личните му възприятия от поведението на двамата подсъдими през процесната вечер преди и по време на предприемане на управлението на автомобила. Фактическата обстановка е възприета при съобразяване с всички налични доказателства от значение за установяване на релевантните за обвинението на подсъдимия К. факти. Показанията на К. са проверени с производните доказателства, изходящи от показанията на свидетелите Ц., Ц., които ги подкрепят в необходимата степен, включително и чрез кореспонденцията им с обясненията на подсъдимия К. в тази им част, като възражението за игнориране на оправдателни за сметка на обвинителни доказателства не съответства на подхода на съда при оценката на доказателствата, който е комплексен и задълбочен, при изпълнение на законовите изисквания по чл.14 от НПК за обективно всестранно и пълно изследване на обстоятелствата по делото.
В заключение, касационната проверка на въззивното решение не установи наличие на съществени процесуални нарушения, които да налагат упражняване на правомощието на ВКС за неговата отмяна и връщане на делото за ново разглеждане от друг въззивен състав. С оглед изложеното, не се констатира наличие на касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК, поради което оплакването от жалбата се намери за неоснователно.
В рамките на приетата фактическа обстановка, материалният закон е приложен правилно по отношение на извършеното от подсъдимия К. деяние, като по отношение на деянието, извършено от подсъдимия З. е допусната грешка в квалификацията, по отношение на квалифициращото обстоятелство „бягство от местопроизшествието“, която не е приложима спрямо възприетата в решението фактическа обстановка.
Съгласно установените от решаващите съдилища факти, подсъдимият З. е управлявал лекия автомобил на подсъдимия К. / предоставен му от него /, при което е реализирал удар с пострадалия Н., като след удара е продължил движението на автомобила в рамките на 200-300 метра напред по протежение на пътното платно. Непосредствено след това е спрял автомобила и без да изгаси двигателя се е върнал обратно до мястото на удара, където е оказал помощ на пострадалия в рамките на възможностите си, след което се е качил заедно с него в преминаващ лек автомобил, управляван от свидетеля С. Д., който двамата с К. са спрели, с цел да бъде превозен пострадалия до болнично заведение, където подсъдимият З. е останал заедно с него. При тези факти поведението на подсъдимия З. не се субсумира в правната рамка на квалификацията „бягство от местопроизшествието“. Решаващите съдилища правилно са се позовали на задължителната съдебна практика по въпроса за квалифициращото обстоятелство по чл.343, ал.3 от НК, „ бягство от местопроизшествието“, ППВС № 1/1983 г. по н.д. №8/82 г., но не са приложили правилно задължителните му предписания. Видно от фактите по делото, след удара подсъдимият незабавно се е върнал до мястото на произшествието, като го е напуснал за да придружи пострадалия до болнично заведение, с цел оказване на медицинска помощ, тъй като сигнализираната от свидетеля К. кола на Бърза помощ не е пристигнала на мястото на инцидента. В този смисъл поведението му попада в хипотезата на извинително отсъствие от мястото на произшествието, с цел оказване помощ на пострадалия, поради което не може да се квалифицира по този законов текст като бягство от местопроизшествието.Обстоятелството, че след удара автомобилът е продължил движението си в рамките на 200-300 метра, а не е спрял на мястото на удара, също не може да бъде квалифицирано като бягство, доколкото е резултат от скоростта на движение на автомобила, около 55 км/ч и поведението на подсъдимия като водач на МПС, което е управлявал в пияно състояние и реакциите му са били повлияни от това обстоятелство.
В правомощията на ВКС е подсъдимият З. да бъде оправдан по това квалифициращо обстоятелство, тъй като в рамките на приетите от контролирания съд факти, поведението му не е съставомерно по този текст и оправдаването му е в негова полза.
По отношение на останалата част от обвинението квалификацията е правилно определена, подсъдимият З. е управлявал автомобила с концентрация на алкохол в кръвта над 1.77 на хиляда, поради което е налице квалифициращия признак пияно състояние.
По отношение на подсъдимия К. материалният закон е приложен правилно. Поведението му по предоставяне на автомобила на лице в пияно състояние, представлява нарушение на разпоредбата на чл.102, т.1 от ЗДП, което е в причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат. Възражението на защитата, че подсъдимият К. не е предоставил управлението на автомобила на подсъдимият З., който го е осъществил без негово съгласие е неоснователно и в противоречие с приетите по делото факти, в които се съдържа противен извод. Независимо че подсъдимият З. е взел ключовете от подсъдимия К., в поведението му след този момент не е обективирана липса на съгласие управлението на автомобила да бъде поето от подсъдимия З.. К. не е проявил признаци на противопоставяне или несъгласие с тези негови действия, като сам се е качил в автомобила като пътник. Съгласно приетите за установени факти от решаващите съдилища, след кратък спор между двамата подсъдими кой от тях да управлява автомобила / и двамата подсъдими не желаели да изчакат връщането на таксиметровия автомобил/ , подсъдимият З. взел ключовете на колата от подсъдимия К. и заявил, че той ще кара, тъй като е пил по-малко, а подсъдимият К. седнал на предната дясна седалка до водача, след което автомобилът потеглил. Следователно, с поведението си по качване в автомобила, подсъдимият К. се е съгласил управлението му да бъде поето от подсъдимия З., като с качването си в колата е обективирал съгласието си за това.
Квалифициращото обстоятелство „пияно състояние“ по отношение на подсъдимия К. е налице поради факта, че самият подсъдим К. е бил в пияно състояние при предоставянето на управлението на процесния автомобил на временно неправоспособно лице. Този съставомерен признак е налице не поради пияното състояние на водача З., а поради пияното състояние на подсъдимия К., който е предоставил управлението на собствения си автомобил на друго лице, което се е намирало в пияно състояние и поради това обстоятелство не е имало право да управлява МПС.
ВКС намери, че спрямо подсъдимия К. е налице и квалифициращото обстоятелство „бягство от местопроизшествието“ и наказателната му отговорност правилно е била ангажирана и във връзка с тази квалификация. Съгласно фактическите изводи на въззивния съд, след удара с пострадалия, подсъдимият З. напуснал автомобила и се върнал до мястото на инцидента, докато подсъдимият К. останал вътре в него. Непосредствено след това, К. поел управлението на колата и я преместил до близък паркинг, с цел да не бъде забелязана от служители на КАТ, които да установят, че двамата с подсъдимия З. са употребили алкохол и че автомобила е негова собственост.
С тези свои действия подсъдимият К. е осъществил от обективна и субективна страна квалифициращия признак „бягство от местопроизшествието“, тъй като обективно напуснал района на пътния инцидент с цел да прикрие участието си в него.
С оглед изложеното по отношение на подсъдимия К., обвинението за когото е при условията на независимо съпричинителство с подсъдимия З., ВКС не констатира наличие на касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК.
С оглед изложеното относно състовомерността на деянията на двамата подсъдими, искането на техните защитници за отмяна на решението и оправдаване на подсъдимите не може да бъде удовлетворено.
По явната несправедливост на наказанията:
Не се установи наказанията на двамата подсъдими да са явно несправедливи по смисъла на чл.348, ал.5 от НПК.
По отношение на подсъдимия З. се навеждат доводи за неправилно установено авторство, които при наличните правилно установени факти, са ирелевантни спрямо наказателната му отговорност, както и неотчитането в достатъчна степен на съпричиняването на пострадалия, който се е движил по пътното платно и е бил алкохолно повлиян. Алкохолното повлияване на пострадалия е без значение за настъпването на вредоносния резултат, доколкото не осъществява състав на административно нарушение, поради което не може да се квалифицира като принос към деянието и да рефлектира върху наказанието на дееца. Въззивният съд е отчел поведението на пострадалия по нарушение на разпоредбите на чл.108 от ЗДП и чл.160 от ППЗДП, което е намерил в причинна връзка с настъпването на неговата смърт, както и го е съобразил при определяне на размера на наказанията на двамата подсъдими. В решението се съдържат детайлни съображения в тази връзка, които ВКС напълно споделя, поради което не е необходимо да се преповтарят.
ВКС намери, че промяната в правната квалификация на деянието, осъществено от подсъдимия З., чрез оправдаването му за едно от квалифициращите обстоятелства на обвинението, не налага промяна в размера на санкцията, която е правилно отмерена и е справедлива, поради което не се налага да бъде редуцирана по размер. Според настоящият касационен състав, характеристиката на деянието го определя като такова със завишена степен на обществена опасност, която се извежда от конкретиката на престъпната дейност, а не от актуалната разпространеност на този вид престъпления. Подсъдимият З. е поел управлението на чужд автомобил по собствена инициатива, като е проявил особена активност за това, степента му на алкохолно опиване е сравнително висока, като е управлявал автомобила докато е превозвал подсъдимия К. като пътник. Смекчаващите обстоятелства за З. са правилно отчетени от въззивния съд, като вид и относителна тежест, в това число и оказаната помощ след деянието на пострадалия правилно е била оценена като смекчаващ отговорността му факт. Съвкупната оценка на всички относими към наказателната му отговорност обстоятелства налага извода,че отмереното наказание от четири години и шест месеца лишаване от свобода е напълно съответно на тежестта на деянието и личността на подсъдимия. Размерът на санкцията е под средния законов размер, с една година и шест месеца над специалния законов минимум, поради което не е прекомерно тежко, както и се отчете, че за ефективно постигане целите на наказанието по чл.36 от НК не е необходимо допълнителното му намаляване. По отношение на генералната превенция, правилен е извода на въззивния съд, че актуалната транспортна престъпност и в частност престъпленията от алкохолно повлияни водачи на МПС, изискват адекватна строгост на санкциите, за да се постигне и възпитателния ефект на тази цел. По изложените съображения жалбата на подсъдимия З. е неоснователна и следва да се остави без уважение.
По явната несправедливост на наказанието на подсъдимия К. :
Не се намериха основания за уважаване на жалбите на защитата относно явната несправедливост на наказанието на подсъдимия. Тежестта на деянието правилно е определена като висока, предвид наличните две квалифициращи обстоятелства, високата степен на алкохолно опиване на подсъдимия и наложените административни наказания за предходни нарушения по ЗДП, с неголяма давност от датата на деянието. Правилен е извода на въззивния съд, че наказанието на подсъдимия К. следва да се определи при условията на чл.54 от НК и смекчаващите обстоятелства, които съдът е възприел в пълнота, не променят този извод. Съпричиняването от страна на пострадалия правилно е оценено като обстоятелство в полза на подсъдимия К., но без да се отличава с изключителност или особена тежест като вид допуснато нарушение, за да се цени с по-голяма тежест от установената от решаващия съд. Обстоятелствата относно вида на престъплението, отчетени за подсъдимия З., важат с пълна сила и за този подсъдим и са приложими при реализацията на наказателната му отговорност в насока потвърждаване извода на съда за необходимата строгост на санкцията с цел ефективно постигане на целите по чл.36 от НК.С оглед изложеното, не са налице основания за намаляване на наложеното наказание, което е справедливо и съответно на тежестта на деянието на този подсъдим.
Не могат да бъдат приети за основателни доводите на защитата, че еднаквият размер на санкциите на подсъдимите не е съобразен с индивидуалната им отговорност. Въззивният съд е изложил конкретни съображения в насока размера на наказанието на всеки един от подсъдимите, като в пълнота е отчел личният им принос и индивидуални характеристики, както и обстоятелствата от значение за наказателната им отговорност, поради което това обстоятелство не засяга справедливостта на наложените наказания, които са справедливо отмерени по отношение на всеки един от подсъдимите, на собствено основание.
С оглед изложеното, претендираното нарушение по чл.348, ал.1, т.3 от НПК не се установи да е налице, поради което и искането на подсъдимия К. за приложението на чл.55 и чл.66 от НК при определяне на наказанието му не може да бъде удовлетворено и въззивното решение спрямо него следва да се остави в сила.
По отношение на подсъдимия З. решението следва да се измени, съобразно изложеното по-горе, като се оправдае относно квалифициращото обстоятелство „ бягство от местопрестъплението “.
Водим от горното и на основание чл.354, ал.2, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение
Р Е Ш И :
ИЗМЕНЯ решение № 139/05.10.2020 г. на Бургаски апелативен съд, постановено по в.н.о.х.д. № 135/2020 г., като го отменя в частта, с която е потвърдена присъдата на окръжния съд, с която подсъдимият С. В. З. е признат за виновен в извършване на престъплението по чл.343, ал.3 от НК при квалифициращо обстоятелство „бягство от местопроизшествието“, като го ОПРАВДАВА по обвинението да е избягал от местопроизшествието.
ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата част.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: |