5 РЕШЕНИЕ № 306 гр.София,03 януари 2017 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на деветнадесети декември две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЯ РУШАНОВА ХРИСТИНА МИХОВА при участието на секретаря Марияна Петрова и прокурора от ВКП ТОМА КОМОВ изслуша докладваното от съдия Христина Михова к. д. № 1224 / 2016 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по повод постъпила жалба от адвокат Й.-защитник на подсъдимите Д. С. С., Д. Е. Д. и К. В. Петров, срещу решение № 217, постановено на 14.10.2016 год. по описа на Апелативен съд-гр. Варна. В жалбата се сочат касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и т.2 от НПК, твърди се и необоснованост на въззивното решение, като се прави искане за отмяна на същото и оправдаване на подсъдимите. В съдебно заседание пред ВКС защитникът на подсъдимите поддържа жалбата и пледира за уважаването й по изложените в нея съображения. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура изразява становище, че съдилищата не са допуснали нарушения на процесуалните правила и на материалния закон, жалбата е неоснователна и не следва да бъде уважена. Подсъдимите, редовно призовани не се явяват в съдебното заседание. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното: С присъда № 16, постановена на 16.06.2016 год. по НОХД №74/2016 год., Окръжен съд – гр. Варна е признал подсъдимите Д. С. С., Д. Е. Д. и К. В. Петров за виновни в това, че на 12.10.2014 год. в землището на [населено място], обл. Силистра в съучастие помежду си като съизвършители, без съответно разрешително са търсили археологически обекти, като при извършването са използвали технически средства- металотърсачи и лопати, поради което и на основание чл. 277а, ал.3, вр. с ал.1, вр. с чл. 20, ал.2 от НПК са им наложени наказания по една година лишаване от свобода и глоба в размер на 5000 /пет хиляди/ лева. На основание чл. 66, ал.1 от НК изтърпяването на наказанията лишаване от свобода е отложено за изпитателен срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила. С присъдата са отнети на основание чл. 53, ал.1, б. „а“ от НК веществените доказателства по делото- металотърсачи, аудио слушалки, лопати и 16 бр. малки предмети, един от които от епохата на Средновековието. По повод постъпила жалба срещу посочената присъда, било образувано ВНОХД №327/2016 год. по описа на Апелативен съд – гр. Варна. С решение № 217, постановено на 14.10.2016 год. по същото дело, първоинстанционната присъда била потвърдена изцяло. При извършената касационна проверка на постановените съдебни актове не бяха констатирани сочените в жалбата нарушения, които са идентични с визираните във възивната жалба и са били обект на подробно обсъждане във въззивното съдебно решение. Пред касационния съд отново се релевира довода за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, като се твърди, че въззивният съд не констатирал противоречие между посоченото в обвинителния акт място на извършване на деянието и приетото такова в мотивите на първоинстанционната присъда. При извършената касационна проверка такова противоречие не беше установено. В обстоятелствената част на обвинителния акт е посочено първоначално, че наказателното производство е образувано за извършено престъпление по чл. 277а, ал.3 вр. с ал.1 от НК в землището на [населено място], като впоследствие е уточнено, че полицейските служители- свидетелите Г., Д. и М. патрулирайки в „землището на [населено място], в местността „Лозята“, намираща се в източна посока от [населено място] на черен път, вляво от асфалтовия път за [населено място]“ са забелязали автомобила на подсъдимите и самите тях в близост до него. В диспозитива на обвинителния акт е отразено, че деянието е осъществено в землището на [населено място], област Силистра, така както е визирано и в диспозитива на първоинстанционната присъда. Описано по този начин мястото на извършване на деянието е в достатъчна степен конкретизирано, като не е налице сочената в жалбата неяснота, която да води до затрудняване на упражняване на правото на защита на подсъдимите. В обвинителния акт, в мотивите на първоинстанционната присъда и във възивното решение е възприета същата фактология относно местопрестъплението, поради което доводът за наличие на противоречие между тях, е неоснователен. От друга страна, неоснователно е и възражението на защитата, че не са били събрани доказателства относно точното място, на което подсъдимите са осъществявали търсенето, чрез скици, ортофотокарти и др. Установяване на точното място чрез посочените средства не е било необходимо, тъй като за съставът на чл. 277а, ал.3, вр. с ал.1 от НК, каквото обвинение е повдигнато, то не е от значение. Конкретизиране на местопрестъплението чрез определяне на неговото географско местоположение, ще е от значение, ако обвинението е по чл. 277а, ал.2 от НК - за дейност осъществявана на територията на недвижима културна ценност или в нейната охранителна зона, каквото в случая не е повдигнато. Оплакването за необоснованост, изложено в касационната жалба, не е сред касационните основания, визирани в чл. 348, ал.1 от НПК. То е относимо само към съдилищата по фактите, тъй като касационният съд не може да установява нови фактически положения и да оправдава подсъдимите, каквото искане се прави от жалбоподателя. В правомощията му е единствено да провери дали са допуснати нарушения на процесуалните правила, свързани със събирането и оценката на доказателствата и формирането на вътрешното убеждение на съда въз основа на тях. При извършената касационна проверка на атакувания с жалбата въззивен съдебен акт, такива нарушения не бяха констатирани. Въззивният съдебен състав е изпълнил задължението си, произтичащо от разпоредбата на чл. 339, ал.2 от НПК, като е мотивирал постановения от него съдебен акт, отговаряйки на всички възражения на защитата срещу проверяваната присъда. Обсъдени са доказателствата, събрани по делото, като е даден аргументиран отговор на възражението за липса на умисъл за извършване на деянието. Въззивният съдебен състав мотивирано го е отхвърлил като неоснователно, обосновавайки изводите си, че умисълът на подсъдимите е обективиран в действията им по претърсване на неизорана нива, чрез използване на металдетектори -технически средства, които се употребяват за търсене на метални предмети, каквито са голяма част от археологическите обекти. Въззивният съд е обсъдил довода на защитата, че подсъдимите като членове на Сдружение с нестопанска цел „Българска асоциация на търсачите на самородно злато и метеорити“ са търсили самородно злато и законосъобразно го е отхвърлил, позовавайки се на заключението на съдебно-техническата експертиза за това, че използваните от подсъдимите металдетектори са с високо качество, което дава възможност да се настроят спрямо вида на метала, който се издирва. При това, звукът, издаван от устройството, е с различна честота, в зависимост от вида на локализирания метал. Това обстоятелство, както и фактът, че подсъдимият Д. е предал откритите от тримата подсъдими 16 бр. предмети от олово, /един от които е предмет на човешка дейност от Х-ХІІ век, без археологическа стойност и значение/, налагат извода, че целта на подсъдимите е била търсене на археологически обекти от различни метали, а не на самородно злато. Правилно съдилищата по фактите са отхвърлили като несъстоятелна версията на подсъдимите, че са търсели самородно злато, като са взели предвид, че това е дейност, която също е поставена под определен разрешителен режим, съгласно Закона за подземните богатства. Разрешение за търсене на самородно злато /каквото подсъдимите не твърдят да са имали/ според посочения закон, не се изисква, ако златото се търси в руслото на реките. Мястото, на което подсъдимите са „търсели самородно злато“-неизорана нива в землището на [населено място], не може да бъде определено като „русло на река“, още повече, че се намира на няколко километра от река Дунав. Следователно, твърдението, че подсъдимите са търсели самородно злато, а не археологически обекти, правилно е прието от съдилищата по фактите като израз на защитна позиция, ненамираща подкрепа в обективно установените по делото факти. Неоснователен е и отправеният упрек към въззивния съд затова, че не е отговорил на възражението на защитата за наличието на хипотезата на чл. 9, ал.2 от НК. В мотивите на обжалваното решение /л.34 от ВНОХД №327/2016 год./, въззивната инстанция е обсъдила посоченото възражение, като е приела, че деянието, осъществено от подсъдимите, е общественоопасно, предвид значението на този вид деяния за съхраняването на културното и историческото наследство на Република България. Конкретното деяние е с по-висока степен на обществена опасност и поради факта, че е извършено в съучастие от тримата подсъдими, след предварително проучване на особеностите на мястото и съответната подготовка, свързана с набавяне на високотехнологични технически средства. Защитата не сочи конкретни доводи за приложението на чл. 9, ал.2 от НК, освен това, че от деянието на подсъдимите не са настъпили вредни последици. Този довод е неоснователен, тъй като престъплението по чл. 277а, ал.3 вр. с ал.1 от НК е формално, а не резултатно, поради което, за да е съставомерно, не е необходимо в резултат на търсенето, реално да са били намерени археологически обекти. Предвид на това, правилно и законосъобразно въззивната инстанция е приела, че не следва да се прилага разпоредбата на чл. 9, ал.2 от НК. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, І-во наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 217 от 14.10.2016 год., постановено по ВНОХД № 327/2016 год. по описа на Апелативен съд - гр. Варна. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.