О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 207 Гр. София, 17.05.2022 г. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на осемнадесети април две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА СОНЯ НАЙДЕНОВА като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гр. дело № 16 по описа за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх.№ 347000 от 07.09.2021 г., подадена от М. С. Д., чрез адвокат А. Д., срещу въззивно Решение № 264766 от 15.07.2021 г. по в.гр.д.№ 8606/2020 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено Решение № ІІ-55-72433 от 14.04.2020 г. по гр.д.№ 62231/2016г. на Софийски районен съд, 55 състав, в частта, с която е отхвърлена предявената от ищеца М. С. Д. срещу Д. С. Д., претенция по сметки за извършени в апартамент № 8, в. [населено място],[жк], [жилищен адрес] в периода 2006 г. - 2008 г. разходи за ремонт и подобрения за сумата от 5 505,53 лева, при дадена от съда правна квалификация на същия чл. 30, ал. 3 ЗС. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение и се прави искане за неговата отмяна. Касаторът поддържа, че въззивният съд е определил неправилно правната квалификация на предявената по реда на чл. 346 ГПК претенция по сметки. В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Твърди се, че въззивният съд се е произнесъл в решението си в противоречие с практиката на ВС и ВКС, обективирана в т. 2 от ППВС № 7 от 1973 г., Решение № 74 от 21.02.2012 г. по гр.д.№ 660/2011 г. на ВКС, ІІ г.о. и т. 13 от ППВС № 2/1977 г. Ответникът по касация Д. С. Д., в депозиран отговор чрез адвокат Е. И., излага становище за липса на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ГПК и за неоснователност на подадената касационна жалба. Претендира разноски. По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното: На основание чл. 272 ГПК въззивният съд е препратил към установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В първоинстанционното производство е приета за съвместно разглеждане претенция, заявена от М. С. Д. по реда на чл. 346 ГПК срещу Д. С. Д., за заплащане сумата 5 822,98 лева, представляваща 1/2 част от сторените от ищеца в периода 2006 г. - 2008 г. разходи за ремонт и подобряване на ап. 8 в [населено място], [жк], [жилищен адрес] както и разходи за ремонт на общите части в сградата - етажна собственост за времето от 2009 г. до 2018 г. Претенцията се обосновава с твърденията, че ответникът по нея е знаел и не се е противопоставил на извършените ремонтни дейности, поради което дължи половината от стойността им. Искът е оспорен от ответника с възражение за изтекла погасителна давност, както и с възражение, че евентуално сторени разходи за поддържане на общите части в сградата тежат за обитателите на имота, а не за собственика, като се оспорва реалното плащане на заявените за това суми. Ответникът е поддържал, че не е знаел и не е давал съгласие за извършването на ремонт в жилището. В подкрепа на предявения иск са представени писмени доказателства. Приета е съдебно-техническа експертиза, съгласно чието заключение заявените ремонтни дейности действително са изпълнени, което се установява при извършения оглед. Оценката им е дадена след замерване на ремонтираните площи с цел изчисляване на действителното количество вложени материали и труд. В заключението е посочено, че стойността на претендираните ремонтни работи като нови и към момента на извършването им е 10 752,00 лева; остатъчната стойност на ремонта след отчитане на овехтяването е 4 771 лева; увеличената стойност на имота в резултат на подобренията е 4 771 лева. Относно времето и вида на извършените ремонти е разпитан свидетеля Д. П., съпруг на дъщерята на М. Д., според когото средствата за ремонта, осъществен през 2006 г. - 2008 г., са заплатени от М. Д.. Според свидетеля И. С., син на ответниците Д. и Д. Д., апартаментът в ж.к. Д. се ползва от братовчедка му Й. и семейството й от 2008 г., като преди това имотът е отдаван под наем. Ходил е в обекта през 2007 г., както и през 2013 г. Потвърждава, че в него са изпълнени ремонти на стаите, но счита, че жилището не се е нуждаело от ремонт, освен от освежителен такъв, тъй като в него не е имало течове. От правна страна въззивният съд е приел, че в молбата с вх.№ 5053623 от 27.03.2019 г., с която по реда на чл. 346 ГПК са заявени претенции по сметки от М. С. Д., последният изрично е заявил, че той, „като съсобственик”, констатирал, че жилището е в доста тежко състояние и е необходимо да се предприемат мерки по поддръжката и ремонта му. Цитирано е: „всичко това наложи, в качеството ми на съсобственик, и в интерес на всички останали съсобственици да предприема ремонт”; „Голяма част от ремонтните дейности продължиха и през 2008 г. след смъртта на нашата майка и наследодателка”. Съгласно решението по допускане на делбата ищецът и ответникът са участници в съсобствеността, считано от смъртта на баща им на 10.06.1991 г., като след смъртта на майка им на 21.08.2008 г. притежават апартамента при равни дялове. Прието е, че за да се породи субективното право по чл. 12, ал. 2 ЗН се изисква да са налице следните кумулативно необходими елементи от ФС: приелият наследството наследник още приживе на наследодателя да е спомогнал за увеличаване на наследството имущество; увеличението на наследственото имущество трябва да съществува реално и да е налице към момента на откриване на наследството; претендиращият сънаследник по смисъла на чл. 12, ал. 2 ЗН да не е получил възнаграждение за приноса си в увеличаването на имуществото на наследодателя. Изисква се увеличението на наследственото имущество да бъде налице към момента на откриване наследството. Ирелевантни са направени от сънаследника след откриване на наследството подобрения, извършени разходи, респ. спестяване на разходи за наследствената маса. По отношение на тях приложение намират общите правила за разноските, в който смисъл е и задължителната съдебна практика, намерила израз в ППВС № 6 от 1974 г. Доколкото в настоящия случай направените разноски за ремонт се претендират от ищеца в качеството му на съсобственик и се установява, че процесните подобрения са направени от сънаследника след откриване на наследството, неоснователни са съдържащите се във въззивната жалба твърдения, че претенцията е по чл. 12, ал. 2 ЗН. В съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съобразявайки се с изложеното от страните по отношение на търсената защита, първоинстанционният съд е дал правилна правна квалификация на заявената от М. Д. претенция, като е съобразил релевантните за спора факти, доказателствата по делото и становищата на страните, а именно претенция по чл. 30, ал. 3 ЗС. От показанията на свид. П. и свид. С. е установено, че ищецът е заплатил ремонт на стаите в процесния апартамент, а с приетата СТЕ е установена както стойността на ремонта към датата на извършването му, така и увеличената стойност на имота в резултат на направените подобрения в него. Въззивният съд е споделил като съответстваща на материалния закон констатацията на първоинстанционния съд за основателност на възражението на ответниците, че вземането за тези подобрения е погасено по давност. Давността започва да тече от възникване на вземането по чл. 30, ал. 3 ЗС, от датата на разходване на средствата, като е прието, че в съответствие с твърденията на ищеца, това е станало в периода 2006 г. – 2008 г., поради което към датата на предявяване на иска – 04.04.2019 г., вземанията за подобренията са погасени по давност. При кредитиране показанията на свид. П. по отношение на най-късния, посочен от него момент на извършване на ремонта, а именно, че СМР в детската стая са били извършени през 2010 - 2011 г., е формиран извод, че към датата на предявяване на иска – 04.04.2019 г., вземанията за подобренията са погасени по давност. Претенцията по чл. 30, ал. 3 ЗС в частта, с която са заявени за заплащане половината от сторените разходи за ремонт на общите части на ЕС, където се намира процесното жилище е отхвърлена и по съображения, че по делото липсват документи, от които да се установява кога и в какъв размер са правени плащания от ищеца към етажната собственост, и за какво са били тези плащания. По делото е представена служебна бележка от 2019 г., издадена от касиера на ЕС, която удостоверява получено плащане на суми – вноски за периода 2009 г. – 2018 г. от „собствениците на ап. № 8”, но в тази бележка не е конкретизирано нито кои са тези лица, нито за какво са били направени тези плащания, поради което същата не доказва, че заплатените суми, за които е издаден този документ, са били предназначени именно за ремонт на общите части на сградата. Касационното обжалване не може да бъде допуснато. Поставеният от касатора в изложението към касационната жалба въпрос е за правната квалификация на заявената в делбеното производство претенция по сметки. Няма колебание в практиката на ВКС, че ищецът е длъжен да изложи в исковата молба фактите, от които черпи своето право, а съдът дава правната квалификация на иска. Определянето на правното основание на предявения иск е дейност на съда по приложението на материалния закон, която се извършва въз основа на фактическите твърдения и петитума в исковата молба. В случая не се констатира поддържаното от касатора противоречие с Решение № 74 от 21.02.2012 г. по гр.д.№ 660/2011 г. на ВКС, ІІ г.о., в което е прието, че претенцията по сметки следва да бъде разгледана на основанието, на което е предявена, в смисъл, че следва да бъде квалифицирана с оглед фактическите обстоятелства, изложени в обстоятелствената част на молбата. Въззивният съд е съобразил изложените в молбата по чл. 346 ГПК фактически твърдения и заявеното с петитума искане за защита, съгласно които ищецът претендира стойността на извършени от него ремонти и подобрения в общия имот в качеството му на съсобственик. Липсват каквито и да е твърдения, които да са относими към фактическия състав по чл. 12, ал. 2 ЗН, респ. – отсъстват предпоставки както да се изследва дали е налице нередовност на исковата молба, така и в настоящото производство да се поддържа това основание за ангажиране отговорността на ответника. В този смисъл не се констатира противоречие и с т. 13 от ППВС № 2/1977 г. и т. 2, б. „б” и т. 4, б. „б” от ППВС № 7/1973 г. Преценката на съда относно приложимата материалноправна норма, по която следва да се извърши ликвидацията на облигационните отношения по повод подобренията, е обусловена от конкретно установените по делото факти и обстоятелства. С оглед настоящото произнасяне касаторът по принцип дължи на ответника по касация разноските, направени за защитата му пред ВКС. В случая обаче е представен само препис от пълномощно, дадено от Д. С. Д. за адвокат Е. И. (л. 19), без доказателства за уговорен и заплатен адвокатски хонорар. По тази причина искането на ответника по касация за присъждане на разноски за защитата му пред ВКС следва да бъде оставено без уважение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение О П Р Е Д Е Л И : НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно Решение № 264766 от 15.07.2021 г. по в.гр.д.№ 8606/2020 г. на Софийски градски съд. ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на Д. С. Д. за присъждане на разноски за защитата му пред ВКС. Определението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: