Р Е Ш Е Н И Е № 253 гр. София, 03.04.2018 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди и седемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИНА НАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ЗАХАРОВА ПЕТЯ ШИШКОВА при секретар ИЛИЯНА РАНГЕЛОВА и с участието на прокурор АНТОНИ ЛАКОВ разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 853/2017 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 2 от НПК по протест на прокурор при СГП и жалба на гражданския ищец и частен обвинител М. Л. И. чрез повереника му адв. Г. срещу присъда от 13.03.2017 г. на Софийския градски съд, наказателно отделение, ІІ въззивен състав, постановена по ВНОХД № 2267/2016 г. по описа на същия съд. С атакуваната въззивна присъда била отменена осъдителната част на присъдата на СРС, НО, 116 състав, по отношение на подсъдимия А. Г. Ц. и същият бил признат за невиновен и оправдан по повдигнатото му обвинение, като предявеният граждански иск бил отхвърлен изцяло, а в останалите части присъдата била потвърдена. Според прокурора подкрепящите обвинението срещу двамата подсъдими доказателства го доказвали по несъмнен начин. Постановената оправдателна присъда била неправилна, несъобразена със събраните доказателства, като при постановяването й бил нарушен законът и било допуснато съществено нарушение на процесуалните правила. Към ВКС е отправено искане на основание чл. 354, ал. 3, т. 2 и 3 вр. чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 от НПК да отмени присъдата на СГС и да върне делото за ново разглеждане. В допълнителни писмени съображения към протеста прокурорът е посочил, че приетото от СГС фактическо положение, че подсъдимият А. Ц. не знаел за съществено условие на сключения договор между [фирма] и св. М. Л. И. – че предметът му бил обременен с обезпечение, поради което изпълнението му е било невъзможно, било неправилно възприето. За безкритичното му формиране била възприета позицията на подсъдимия А. Ц. и неговата съпруга, които в обясненията си заявили, че никой от тях не бил в течение на образуваното изпълнително производство, тъй като не били уведомени за наложената възбрана. Тези обяснения не следвало да се кредитират, тъй като се опровергавали от другите събраните по делото доказателства. Приложените писмени доказателства сочели, че била спазена изискуемата от гражданското законодателство процедура за уведомяване на представляващите [фирма] за наличието на въпросното обстоятелство, което се потвърждавало и от показанията на св. К.. Въззивният съд не кредитирал показанията й, въпреки липсата на основание за това. Цялата събрана доказателствена съвкупност не само ги подкрепяла, но и сочела на житейски обоснован извод, че А. Ц. имал ясна представа, че сключеният с пострадалия договор било невъзможно да се изпълни и единствената му последица щяла да бъде причиняването на имотна вреда на св. И.. Безспорно било установено, че Ц. бил фактическият управител на дружеството – продавач и че професионално се занимавал с изграждането и продажбата на недвижими имоти. В този смисъл неговите обяснения за най-съществените условия на сключения с пострадалия договор не намирали опора в доказателствения материал и достоверността им не можела да се обоснове с извод за житейска логическа обоснованост. В мотивите към протестираната присъда било посочено, че липсата на юридическо образование на подсъдимия било индиция, че същият не е разбрал ясно за правното значение на наложената възбрана и не могъл да разтълкува значението на връчената му призовка. Това съображение не следвало да се приема за достатъчно за формиране на извод, че подсъдимият е действал безвиновно. В жалбата на частния обвинител и граждански ищец М. И., подадена чрез повереника му адв. Г., са релевирани оплаквания за груби нарушения на материалния закон и процесуалните правила при постановяване на въззивната присъда. Към ВКС е отправено искане да я отмени и отмени изцяло и да върне делото за ново разглеждане от друг състав на СГС или алтернативно – да измени присъдата и да уважи предявения граждански иск в пълния му размер. В допълнение към касационната жалба се твърди, че въззивната присъда била постановена при неправилно прилагане на материалния закон – разпоредбите на чл. 210 вр. чл. 209 от НК. При задълбочения анализ на доказателствата поотделно и в тяхната взаимовръзка се установявало по безспорен и категоричен начин осъществяването от обективна и субективна страна на престъплението измама. Деецът използвал заблуждението и неосведомеността на пострадалия М. И., като съответното имуществено разпореждане не би се осъществило при положение, че пострадалият е имал информация за всички обстоятелства от значение за извършването на имущественото разпореждане. В случая било извършено надлежно плащане от св. И. по сключения предварителен договор за учредяване право на строеж върху съответните недвижими имоти. Плащането било осъществено в резултат на противоправно мотивиране от страна на подсъдимия Ц., с което се целяло извличането на имотна облага. Фактът на извършеното плащане се доказвал от приложените към материалите по делото квитанции и вносни бележки. От страна на подсъдимия Ц. били предприети множество еднозначни действия, с които като се използвало незнанието на измаменото лице за наложената възбрана върху посочените недвижими имоти, предмет на сключения предварителен договор и впоследствие на сключения договор за покупко-продажба, се стигнало и до прехвърлянето на процесната сума. От съществено значение за предмета на делото било, че при евентуална осведоменост на М. И. за наложената възбрана той не би се разпоредил с имуществото си. Подсъдимият знаел за наличието на тежести върху имотите, въпреки което убедил пострадалия да сключат договора за продажба на недвижимите имоти от 29.07.2011 г. Свидетелство за това обстоятелство било явяването на двамата подсъдими в кантората на ЧСИ св. М. на 20.10.2010 г., когато помощникът на ЧСИ св. К. обяснила обстойно за налагането на възбраните и други обстоятелства по изпълнителното дело. Освен това на 27.05.2011 г. на подсъдимия лично била връчена призовка за принудително изпълнение. Въпреки това след два месеца била изповядана сделката по покупко-продажбата на недвижимите имоти, които пострадалият закупил с писмено уверение в нотариалния акт, че върху имотите няма тежести. Деянието било извършено с пряк умисъл: въпреки знанието за наложената възбрана и образуваните изпълнителни дела, несподелянето на тази информация с пострадалия довело до плащането от него на сума в размер на 99 753,03 лева като престация по сключения между страните предварителен договор. При условие, че е бил надлежно уведомен за наличните тежести, И. не би се съгласил да сключи договора, още по-малко да пристъпи към изпълнението му. У деецът била налична користна цел, тъй като се касало до извличане на материална облага, която щяла да увеличи имуществото му. В тази насока било и взетото на 08.07.2011 г. решение на общото събрание на [фирма] за продажба на индивидуализираните в предварителния договор от 07.12.2007 г. апартаменти и паркоместа на пострадалия И., което предхождало сключването на нотариалния акт. Решението било взето, след като подсъдимите вероятно разбрали за наложените им възбрани, което ги мотивирало да искат от пострадалия по-бързо сключване на сделката за покупко-продажба. Към момента на осъществяване на съответното изпълнително деяние за пострадалия настъпила имотна вреда, а за подсъдимия, възползващ се от заблуждението, неопитността или неосведомеността му, била реализирана имотна облага. Въвеждането в заблуждение на пострадалото лице относно съществени факти от значение за имущественото разпореждане имало за цел получаването на имотна облага, като имуществото преминало от патримониума на измаменото лице в патримониума на подсъдимите. Еквивалентността между платеното и полученото свидетелствало за наличието на причинно-следствена връзка между тях. Според повереника същите съображения били относими и към виновността на подсъдимата Ц. в синхрон с тезата на държавното обвинение, че престъплението било извършено от двамата подсъдими в съучастие като съизвършители. Процесният договор за продажба от 29.07.2011 г. бил подписан от Т. Ц. в качеството й на управител на дружеството и като такава тя следвало да е наясно с действителното фактическо положение. Налице била свързаност между двамата подсъдими – те били съпрузи, поради което било правно оправдано да се предполага знание. По отношение на констатираните съществени процесуални нарушения са изложени съображения, че съдебният състав не подложил на обстоен и задълбочен анализ всички събрани доказателства, като едностранчиво кредитирал и обсъждал само онези от тях, които целели да оневинят подсъдимите. Това обстоятелство подлагало на сериозно съмнение безпристрастността на съда и способността му за вземане на решения по вътрешно убеждение, като съществено ограничавало правото на защита на пострадалото лице. Касаторът оспорва като неправилно приети и изопачени показанията на св. Х.; възразява срещу изводите на въззивния съд, че осведомеността на адв. И., представляващ дружеството по търговско дело № 997/2009 г. по описа на СГС, ТО, не било достатъчно обстоятелство да се приеме, че и подсъдимите били достатъчно информирани за неговия предмет. Съображенията на СГС досежно значението на необжалването на определението за допускане на обезпечение срещу дружеството сериозно засягали принципа за провеждане на справедлив процес. Недопустимо било пропускането на възможността за обжалване на този съдебен акт да се свързва с липсата на знание за него. От всички доказателства по делото било безспорно установено връчване на съобщения във връзка с търговско дело № 997/2009 г. и изпълнителни дела № 20107860400971 и № 20097860400488, поради което СГС неправилно приел, че двамата подсъдими не знаели за наложените по отношение на описаните имоти тежести. Хронологически тези писмени доказателства предхождали по дата подписването на предварителния договор и на договора за покупко-продажба, което недвусмислено сочело на тяхно знание за възбраната. Сключеното на 15.12.2011 г. между дружеството и пострадалия И. споразумение за уреждане на финансовите им отношения следвало да се тълкува като желание за избягване на наказателно преследване по повод извършеното деяние. Подобни действия имали за цел да се прикрие престъпния резултат на измамата и свидетелстват за изначално желание на подсъдимите да въведат пострадалия в заблуждение и да получат имотна облага от разпореждането му с паричните средства. Твърденията на подсъдимия Ц. за незнание за възбраната представлявали единствено защитна теза, доколкото не се подкрепяли от останалия доказателствен материал – показанията на св. К. и М.. Игнорирането на цялата доказателствена съвкупност и допуснатите от него множество процесуални нарушения също внасяли сериозни съмнения относно безпристрастността на съдебния състав. Мотивите били много лаконични и неясни. Доколкото се е съгласил в цялост с констатациите на първоинстанционния съд, не ставало ясно кое е мотивирало съда да измени присъдата относно подсъдимия Ц.. Поради липсата на каквато и да е адекватна аргументация, оставало впечатление, че в прочетената присъда диспозитивът бил объркан. По отношение на гражданския иск били написани два реда, от които не ставало ясно защо е отхвърлен. Доводите, че съдът не можел да се произнася, след като нямало деликт, били в абсолютно противоречие с практиката на ВКС, според която и при оправдателна присъда гражданският иск можело да бъде уважен, дори да не е пряко причинен от недоказаното, но повдигнато с обвинителния акт обвинение за престъпление от общ характер. В съдебно заседание на ВКС представителят на ВКП поддържа касационния протест на прокурора при СГП и предлага да бъде уважен, както и жалбата на частния обвинител и граждански ищец. Частният обвинител и граждански ищец М. И. и повереникът му адв. А. поддържат жалбата си и протеста на прокурора при СГП. Подсъдимите А. Ц. и Т. Ц., редовно призовани чрез защитника си адв. Г., не се явяват и не вземат становище по подадените протест и жалба. Адв. Г. излага съображения за неоснователност на протеста и жалбата на частния обвинител и граждански ищец и моли въззивната присъда да бъде оставена в сила. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347, ал. 1 от НПК, намери за установено следното: С присъда от 27.01.2016 г., постановена по НОХД № 20523/2014 г., Софийският районен съд, НО, 116 с-в е признал подсъдимия А. Г. Ц. за виновен в това, че в [населено място], в условията на продължавано престъпление в периода от 15.06.2010 г. до 13.07.2011 г., в качеството си на пълномощник на [фирма], в кръга на пълномощието си, с цел да набави за себе си и за Т. К. Ц. имотна облага, използвал неосведомеността на М. Л. И., че по отношение на продаваните от [фирма] недвижими имоти апартамент № 2, апартамент № 4, паркомясто № ... и паркомясто №..., находяши се в [населено място], район „Л.”, [улица], в степен на завършеност груб строеж, имало наложена възбрана върху правото на строеж с определение от 23.06.2009 г. на СГС, ТО, VІ-5 състав, по търговско дело № 997/2009 г. по описа на същия съд и по отношение на имотите било налице изпълнително производство по присъединени изпълнителни дела № 20107860400971 и № 20097860400488 по описа на ЧСИ с рег. № 786, и с това причинил имотна вреда на М. Л. И. в общ размер на 99 753,03 лева, поради което и на основание чл. 210, ал. 1, т. 3, пр. 2 вр. чл. 209, ал. 2 вр. чл. 26, ал. 1 и чл. 54 от НК го е осъдил на една година лишаване от свобода, отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК за изпитателен срок от три години, като го е оправдал по обвинението по чл. 211 от НК, както и за това престъплението да е извършено в условията на съучастие като съизвършител по чл. 20, ал. 2 от НК с Т. К. Ц.. Съдът е осъдил подсъдимия А. Г. Ц. на основание чл. 45 от ЗЗД да заплати на гражданския ищец М. Л. И. сумата от 99 753,03 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди от престъплението, ведно със законната лихва, считано от 13.07.2011 г. до окончателното плащане, а на основание чл. 189, ал. 3 от НПК – е възложил в негова тежест разноските по делото и държавна такса върху уважения граждански иск. С присъдата подсъдимата Т. К. Ц. на основание чл. 304 от НПК е била призната за невиновна и оправдана изцяло по обвинението по чл. 211, пр. 1 вр. чл. 210, ал. 1, т. 3, пр. 1 вр. чл. 209, ал. 2 вр. чл. 20, ал. 2 вр. чл. 26, ал. 1 от НК. По протест на прокурор от СРП и жалба на частния обвинител и граждански ищец М. И. чрез повереника му адв. Г. срещу оправдателните части на първоинстанционната присъда, както и в частта за определеното наказание на подсъдимия Ц., и по жалба на защитника на подсъдимия Ц. срещу осъдителните – наказателна и гражданска – части на първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 2267/2016 г. по описа на СГС, НО, ІІ въззивен състав, като с атакуваната присъда от 13.03.2017 г. въззивният съд на основание чл. 336, ал. 1, т. 3 вр. чл. 334, т. 2 от НПК е отменил съдебния акт на СРС по отношение на подсъдимия А. Г. Ц., като го е оправдал изцяло по обвинението за престъпление по чл. 211, пр. 1 вр. чл. 210, ал. 1, т. 3, пр. 2 вр. чл. 209, ал. 2 вр. чл. 20, ал. 2 вр. чл. 26, ал. 1 от НК; отхвърлил е като неоснователен предявения от М. Л. И. граждански иск за обезщетение за претърпени от престъплението имуществени вреди в размер на 99 753,03 лева ведно със законната лихва; потвърдил е присъдата в останалите й части. 1. Описаното по-горе процесуално развитие на делото и правното естество на атакувания съдебен акт по необходимост налагат изрично обсъждане на въпроса за допустимостта на подадения касационен протест и касационната жалба на частния обвинител и граждански ищец М. И. в частите им, насочени .срещу потвърдителната част на постановената въззивна присъда по отношение на подсъдимата Т. К. Ц.. С протеста и с жалбата на частния обвинител и граждански ищец се претендира изцяло отмяна на оспорената въззивна присъда, включително и спрямо оправданата от СРС подсъдима Ц.. По касационен ред обаче могат да бъдат проверени единствено частите на присъдата, с които е отменена първоинстанционната присъда по отношение на подсъдимия Ц.. Разпоредбата на чл. 346 от НПК изчерпателно очертава предмета на касационното обжалване чрез изрично изброяване на подлежащите на касационен контрол съдебни актове. На основание чл. 346, т. 2 от НПК на касационен контрол подлежи новата присъда на въззивния съд, постановена по реда на чл. 336 от НПК, с която въззивният съд се е произнесъл по въпросите за виновността и отговорността на подсъдимия. Това са хипотезите, при които е приложен закон за по-тежко наказуемо престъпление, ако е имало обвинение за това престъпление в първата инстанция, осъден е оправдан от първата инстанция подсъдим (при спазване изискванията на чл. 336, ал. 2 относно съответното и надлежно сезиране) или е оправдан осъден подсъдим. С потвърдителната част по отношение на подсъдимата Ц. въззивният съд не е разрешил по различен начин въпросите за нейната вина и отговорност. Спрямо нея с въззивния съдебен акт е финализиран спора по въпросите по чл. 301, ал. 1 от НПК, които са решени по еднозначен начин, както с първоинстанционната присъда. Затова в тази част произнасянето на СГС, макар и инкорпорирано в присъда, по естеството си представлява решение, постановено от окръжен съд като въззивна инстанция, което по арг. от чл. 346, т. 2 от НПК не се включва в обхвата на подлежащите на касационна проверка съдебни актове. Без значение е фактът, че във въззивния съдебен акт е отразено, че в цялост може да бъде протестиран и обжалван пред ВКС. Съдът не може да предоставя на страните повече права от установените от законодателя. Възможността за обжалване се определя от закона, а не от наименованието на акта. Това, че атакуваният пред ВКС съдебен акт е наименуван „присъда”, не променя решаващото положение, че потвърдителната му част относно оправдаването на подсъдимата Ц. по обвинението по чл. 211, пр. 1 вр. чл. 210, ал. 1, т. 3, пр. 1 вр. чл. 209, ал. 2 вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 26, ал. 1 от НК има характер на решение, постановено от СГС като въззивна инстанция в рамките на правомощията му по чл. 338 от НПК. По отношение на съдържанието на подадения касационен протест (вх. № 37688 от 21.03.2017 г.) следва да се отчете в допълнение още, че с него е отправено бланкетно искане за цялостна отмяна на въззивния съдебен акт. В постъпилото допълнение към протеста (вх. № 69864 от 26.05.2017 г. на СГС) са залегнали съображения единствено във връзка с обвинението на подсъдимия А. Ц.. Липсата на каквато и да е мотивация по отношение на потвърденото оправдаване на подсъдимата Т. Ц. е самостоятелно основание, обуславящо невъзможност за разглеждане и произнасяне по протеста в тази му част. От изложеното следва, че касационният протест на прокурора и касационната жалба на частния обвинител и граждански ищец М. И. са допустими в частите, насочени срещу оправдаването на подсъдимия А. Ц. и отхвърлянето на предявения срещу него от гражданския ищец И. граждански иск. В тези им части те са подадени от процесуално легитимирани страна по чл. 349, ал. 2 и ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 1, съответно, т. 3 и 4 от НПК, в законоустановения от чл. 350, ал. 1 вр. чл. 319, ал. 1 от НПК срок, срещу акт, подлежащ на касационна проверка съгласно чл. 346, т. 2 от НПК. Разгледани по същество, протестът и жалбата на частния обвинител и граждански ищец в тези им части са неоснователни. 2. Тъй като и протестът и жалбата на частния обвинител включват претенции за допуснати съществени процесуални нарушения по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, тези оплаквания следва да бъдат обсъдени приоритетно, доколкото евентуалната им основателност предопределя изхода на настоящото производство. Касационният повод по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК – нарушението на материалния закон – може да се обсъжда само при вярно установени факти въз основа на процесуално законосъобразна доказателствена дейност на контролираната инстанция. 2.1. В тази насока следва да се изтъкне, че въпреки формалната допустимост на сезиращите документи, част от конкретните доводи, включени в съдържанието им, също не могат да получат отговор от настоящата инстанция. При определяне на обхвата на касационната проверка ВКС констатира, че развитата в допълнението към протеста аргументация в основната си част по същество разкрива несъгласието на представителя на обвинителната власт с дадената от СГС оценка на достоверността на обясненията на подсъдимия, показанията на св. К. и св. М.. Същата констатация се отнася и до редица фрагменти от съображенията на частния обвинител, залегнали в пункт 1 (стр. 30-31 от к. д. № 853/2017 г. на ВКС), пункт 2 (стр. 33-34 от к. д. 853/2017 г. на ВКС). На л. 1-5 от настоящото решение подробно е възпроизведено съдържанието на сезиращите документи, прочитът на които красноречиво илюстрира извода на настоящия съдебен състав, че със значителна част от твърденията на касаторите на практика се настоява определени факти да бъдат интерпретирани само и единствено по предложения от тях начин, разминаващ се с дадения от въззивния съд прочит на доказателствената съвкупност. В частност, с такава насоченост се отличават залегналите в допълнението към протеста твърдения за неправилно възприемане на позицията на подсъдимия Ц., че не е знаел за наложеното обезпечение върху предмета на сключения договор между „К. Ти Д. Б. Г.” и св. М. И.; че обясненията му не е следвало да се кредитират, а е трябвало да се кредитират показанията на свидетелите К. и М.; че ясната представа на подсъдимия Ц. за невъзможността да изпълни сключения договор била житейски обоснована и се подкрепяла от цялата събрана по делото доказателствена съвкупност; че обясненията му не намирали опора в доказателствения материал и не можели да бъдат обосновани с житейска логика; че обстоятелството, че подсъдимият не могъл да разтълкува значението на връчената му призовка не било достатъчно за формирането на извод за негово „безвиновно” поведение. Характер на твърдения за необоснованост имат съдържащите се в допълнението към касационната жалба на частния обвинител доводи: че от доказателствата по делото било видно, че подсъдимият знаел за наличието на тежести върху имотите, предмет на договора за продажба между [фирма] и касатора частен обвинител М. И.; че това обстоятелство се установявало от явяването на двамата подсъдими в кантората на ЧСИ св. М. на 20.10.2010 г., „когато помощник ЧСИ св. К., освен самото връчване на ПДИ-то, отнасящо се до процесните недвижими имоти, … обстойно заявила за налагането на възбраните, касаещи същите и обяснила други обстоятелства по изпълнителното дело”; че на 27.05.2011 г. на подсъдимия лично била връчена призовка за принудително изпълнение изх. № 12913/16.05.2011 г. по изп. дело № 20107860400971; че въпреки знанието за наложената възбрана, както и образуваните изпълнителни дела, несподелянето на тази информация с пострадалия довело до плащането на инкриминираната сума; че решението от 08.07.2011 г. на общото събрание на [фирма] за продажба на недвижимите имоти било взето, след като обвиняемите „вероятно разбрали на наложените им възбрани, които ги мотивирало да искат от пострадалия по-бързо сключване на сделката за покупко-продажба”; че от всички доказателства по делото било безспорно установено надлежно връчване на съобщения и съдебни книжа във връзка с търг. дело № 997/2009 г. по описа на СГС, ТО, VІ-5 с-в, както и изп. дела № 20107860400971 и 20097860400488, поради което СГС неправилно приел, че двамата подсъдими не знаели за съществуващите върху имотите тежести; че сключеното на 15.12.2011 г. между дружеството чрез управителя му и пострадалия И. споразумение следвало да се тълкува като желание за избягване на наказателно преследване и имало за цел да прикрие престъпния резултат на измамата; че твърденията на подсъдимия Ц. представлявали единствено защитна теза, опровергана от показанията на свидетелите К. и М.. Подходът на касаторите да оспорват въззивния съдебен акт с твърдения за „неправилност” на установените от въззивния съд факти и обстоятелства не може да бъде споделен. С така изброените доводи прокурорът и частния обвинител изразяват единствено своето неодобрение по повод направените от въззивния съд различни изводи за субективната страна на деянието. Подобни възражения се окачествяват като типично оплакване за необоснованост. То не е възведено като касационно основание и не може да бъде обсъдено от ВКС, който няма правомощие да анализира и оценява самостоятелно доказателствените материали, замествайки суверенното право на САС като инстанция по фактите да прави собствена преценка на доказателствената съвкупност при съобразяване с процесуалните изисквания за това. ВКС многократно и последователно е изтъквал в решенията си, че касационният контрол се разпростира само върху процесуалната законосъобразност на конкретните действия на предходните съдебни инстанции по допускането, събирането, проверката и оценката на доказателствата по делото и правилността на формирането на вътрешното убеждение на решаващия съдебен орган. Атакуваните съдебни актове могат да бъдат проверявани само за наличието на пороци в доказателствената дейност на решаващите инстанции, в частност при формиране на вътрешното им убеждение. С оглед изложеното настоящият състав на ВКС ще да обсъди единствено онези възражения на прокурора и частния обвинител, с които се претендират нарушения на процесуалните изисквания за правилно формиране на вътрешното убеждение в контекста на релевирания касационен повод по чл. 348, ал. 3, т. 1 и т. 2, вр. ал. 1, т. 2 от НПК. 2.2. Не се оспорват приетите във мотивите на въззивната присъда фактически положения, че: - Дружеството [фирма] се управлявало от едноличния собственик на капитала подсъдимата Т. К. Ц., която с пълномощно с нотариална заверка на подписа от 05.09.2006 г. упълномощила съпруга си подсъдимия А. Г. Ц. да осъществява цялостното оперативно управление на дружеството; - На 17.12.2007 г. подсъдимият Ц. в качеството си на пълномощник на [фирма] и св. М. И. сключили предварителен договор изх. № 0235/17.12.2007 г. за изграждане и покупка на недвижими имоти. По силата му продавачът [фирма] с управител подсъдимата Ц. се задължил да изгради и продаде на купувача И. правото на строеж на апартамент № .., апартамент № ..., паркоместа № .. и № .., находящи се в [населено място], район „Л.”, ул. „Д. Х. № .. в степен на завършеност „груб строеж”, а купувачът св. И. се задължил да заплати сумата от 142 000 евро; - В периода от 17.12.2007 г. до 14.01.2010 г. св. И. платил на подсъдимия А. Ц. в качеството му на пълномощник на [фирма] сума в общ размер 171 775,60 лева, а в инкриминирания период от 15.06.2010 г. до 13.07.2011 г. платил на периодични вноски суми, както следва: на 15.06.2010 г. – 10 000 лева; на 08.07.2010 г. – 20 450 евро (39 996,72 лева); на 16.11.2010 г. – 5 000 евро (9 779,15 лева); на 29.11.2010 г. – 5 000 евро (9 779,15 лева); на 03.12.2010 г. – 1 000 евро (1 995,83 лева); на 07.12.2010 г. – 700 евро (1 369,08 лева); на 10.12.2010 г. – 11 000 евро (21 514,13 лева); на 11.12.2010 г. – 1 100 евро (2 151,41 лева); на 13.07.2011 г. – 1 640 евро (3 207,56 лева); - По повод неуредени финансови отношения между [фирма] (кредитор) и [фирма] (длъжник) имало образувано търговско дело № 997/2009 г. по описа на СГС, ТО, VІ-5 състав. С определение от 23.06.2009 г. съдът допуснал обезпечение на предявени от [фирма] обективно съединени искове срещу [фирма] по отношение на притежавано от последното право на строеж за построяване на жилищна сграда в [населено място],[жк], УПИ ІХ-29, квартал 232, включващо и апартаменти № 2 и № 4 и паркоместа № 1 и № 2 на [улица]; - Била издадена обезпечителна заповед срещу [фирма], включваща и описаните процесни имоти, предмет на сключения предварителен договор между [фирма] и св. М. И., като било образувано изпълнително дело № 20107860400971 по описа на ЧСИ св. М. М., присъединено към изпълнително дело № 20097860400488 по описа на същия ЧСИ, което пък било образувано на 22.05.2009 г. въз основа на обезпечителна заповед по търг. д. № 85/2009 г. на ОС – Плевен (със страни кредитор [фирма] и длъжник [фирма]), с която бил наложен запор върху банкови сметки на [фирма]; - Съобщението за налагане на възбраната по изп. д. № 20097860400488 било връчено при условията на чл. 50, ал. 2 от ГПК, като била вписана възбраната върху посоченото имущество; - На 20.10.2010 г. подсъдимите А. Ц. и Т. Ц. се явили в офиса на ЧСИ св. М., където св. Л. К., помощник ЧСИ на св. М., връчила на подсъдимия Ц. в качеството му на пълномощник на [фирма] покана за доброволно изпълнение по отношение на два апартамента и кафене, находящи се в [населено място],[жк]; - С призовка за принудително изпълнение изх. № 12913 от 16.05.2011 г., връчена лично на подсъдимия Ц. на 27.05.2011 г., той бил известен, че на 08.06.2011 г. в 13:00 ч. ще се пристъпи към принудително изпълнение по изп. дело № 20107860400971 по описа на ЧСИ св. М., като ще бъде извършен опис-оценка на недвижими имоти в [населено място],[жк], [улица]; - На 08.07.2011 г. било проведено общо събрание на [фирма], на което било взето решение за продажба на посочените в предварителния договор от 07.12.2007 г. имоти на св. М. И.; - На 29.07.2011 г. окончателният договор бил сключен в предвидената нотариална форма, като подсъдимата Ц. подписала предварително съставения от св. адв. И. И. нотариален акт в качеството на управител на [фирма], а подписът за купувач бил положен от св. М. И.. В подписания нотариален акт фигурирала декларация, че прехвърляните имоти не били обременени с тежести; - На 13.10.2011 г. на адреса на [фирма] било изпратено съобщение от ЧСИ св. М. за датата на втората публична продан на имотите в[жк], [улица], включително и процесните обекти; - На 23.11.2011 г. съобщенията за възлагане на имотите, предмет на принудителното изпълнение, били връчени лично на подсъдимата Ц. в кантората на ЧСИ М.; - През м. ноември 2011 г. купувачът М. И. научил за вписаната възбрана, като разбрал, че е придобил имоти, обременени с вещни тежести; - На 15.12.2011 г. между [фирма], представлявано от подсъдимата Ц., и св. М. И. било сключено споразумение за уреждане на финансовите отношения във връзка с неизпълнените задължения на дружеството. По отношение на така описаните основни факти между съдебните актове на двете инстанции не се констатират значими противоречия. 2.3. Съществената разлика, обусловила разнопосочните окончателни изводи на съдилищата относно субективната съставомерност на инкриминираното срещу подсъдимия Ц. престъпление, се отнася до въпроса дали подсъдимият Ц. е разбрал и кога именно за наложената възбрана върху обектите, предмет на предварителния договор № 0235/17.12.2007 г. между [фирма] и св. М. И.. Касационната инстанция не констатира при установяването на това конкретно фактическо положение, както и на цялостната фактология на деянието, СГС да е допуснал процесуални нарушения. Не може да се обсъжда липса на мотиви в която и да е част на мотивите на проверяваната въззивна присъда, тъй като всяка от изведените от състава на СГС констатации е убедително обоснована с изключително щателен анализ на доказателствените източници (гърба на л. 85 – гърба на л. 91 от ВНОХД № 2267/2016 г.). Въззивният съдебен акт се отличава с прецизност и старателна детайлизация на цялостния развой на събитията, свързани със сключването на предварителния договор между страните [фирма] и св. М. И., изплащането на уговорените суми от страна на св. И., сключването на окончателния договор за покупко-продажба между тях и съпътстващите обстоятелства във връзка с наложените обезпечения върху имотите, предмет на предварителния и окончателния договори. От съдържанието на мотивите на присъдата е видно, че всички значими за правилното решаване на делото въпроси са били обсъдени внимателно в контекста на цялостната доказателствена съвкупност, като са посочени обстойни и съдържателни доводи в подкрепа на отделните приети за установени факти. С оглед на това касационната инстанция счита, че изложената от състава на СГС аргументация в пълна степен удовлетворява стандарта на чл. 339, ал. 3, вр. чл. 305, ал. 3 от НПК и към съдържанието на съдебния акт не могат да бъдат отправени упреци. С твърдения за съществени нарушения на процесуалните правила касаторите атакуват и дейността на съда по оценка на доказателствата и доказателствените източници. Независимо от пространната мотивировка на сезиращите документи, по-специално на жалбата на частния обвинител, конкретната аргументация е фокусирана предимно върху анализа на показанията на свидетелката К. и съответно обясненията на подсъдимия Ц.. Настоящият съдебен състав не се съгласява с възраженията на касаторите и в тази насока. Софийският градски съд е извършил самостоятелен, обстоен и прецизен анализ на наличната доказателствената съвкупност, относима към изясняването на механизма на деянието и представното съдържание на подсъдимия Ц., обусловил приемането на ново фактическо положение, различно от установеното от състава на СРС, по въпроса за момента на узнаването от страна на дееца за тежестите върху продадените недвижими имоти. Въззивният съд е обективирал по ясен и недвусмислен начин защо, въз основа на какви доказателства и при каква оценка на доказателствените източници е изградил вътрешното си убеждение по този въпрос (л. 86 – л. 88, л. 91 от ВНОХД № 2267/2016 г. на СГС). Стриктно съгласно изискванията на чл. 107, ал. 5 и чл. 305, ал. 3 от НПК доказателствените материали са били анализирани подробно, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно действителното им съдържание, като са изложени убедителни мотиви в кои части доказателствените средства са кредитирани с доверие, в кои – са отхвърлени и защо именно. Съдът е изложил състоятелни мотиви в подкрепа на тезата си за частично отхвърляне на показанията на св. К., помощник ЧСИ, по отношение на изявленията й, че на 20.10.2010 г. в кантората на ЧСИ св. М. лично връчила на подсъдими Ц. призовка за принудително изпълнение и ги запознала с „материалите по изпълнителното дело”. Още първоинстанционният съд (стр. 26 от мотивите) е преценил твърденията на св. К., че при срещата на 20.10.2010 г. е обяснила всички действия по изпълнителното дело, за „недостатъчно конкретизирани”, за да могат да доведат до „еднозначен извод” за уведомяване за наложените възбрани именно върху имотите, предмет на сключения предварителен договор със св. И.. Въззивният съд също е счел показанията на св. К. в тази им част за „недостатъчно конкретни” и „до известна степен необективни” с оглед опасността да се самоуличи в неизпълнение на задълженията й на помощник ЧСИ. Все в тази насока СГС е отчел комплексно и обстоятелствата, че по образуваното търг. д. № 997/2009 г. подсъдимият Ц. не се е явявал лично, а дружеството е било представлявано от адв. И. И.; че подписът в графа „клиент” в приложения към цитираното търговско дело оригинал на договора за правна защита от 11.03.2010 г. между адв. И. и [фирма] чрез управителя му подсъдимата Т. Ц. не е бил положен от Т. К. Ц.; че приложеното по делото съобщение по чл. 400, ал. 1 от ГПК е било връчено по реда на чл. 50, ал. 2 от ГПК; че при срещата на подсъдимите на 20.10.2010 г. св. К. действително е връчила на подсъдимия Ц. покана за доброволно изпълнение, но по отношение на различни от процесните обекти – два апартамента и кафене в[жк]; че св. Х., технически секретар в дружеството [фирма], не е уведомявала лично подсъдимите за получаваните съобщения, а ги е поставяла в папка „входяща поща”, без да твърди със сигурност дали те са се запознавали с тяхното съдържание; че в съдържанието на връчената на подсъдимия Ц. призовка за принудително изпълнение (изх. № 12913/16.05.2011 г.) е било отбелязано само обстоятелството, че на 08.06.2011 г. в 13:00 ч. ще се извърши „опис-оценка” на посочените недвижими имоти, без данни за наложена възбрана върху имотите и основанието за това. При така изброените данни действително не може да се направи категоричен, изведен в съгласие с императивните изисквания на чл. 303 от НПК, единствено възможен извод, че подсъдимият Ц. е знаел за наложените възбрани върху процесните имоти към момента на получаването на инкриминираните суми по периодичните плащания от страна на св. И., както и дори към момента на сключването на окончателния договор за покупко-продажба на 29.07.2011 г. Следва да се подчертае, че различната интерпретация на доказателствените материали (в случая – на показанията на св. К., св. Х., обясненията на подсъдимите), които съответните страни в процеса правят въз основа на извършения от самите тях собствен анализ на доказателствения материал, не са нито доказателства, нито доказателствени средства, не са меродавни за правилното решаване на делото, а по съществото си съставляват възможни хипотези, предлагани от страните, за изясняване обективната и субективна страна на престъплението. В този смисъл и твърденията на частния обвинител формират една от възможните, но не единствена хипотеза за изясняване на авторството на тежкото деяние. Правно значение за правилното разрешаване на делото има единствено оценката на съда, направена въз основа на доказаните факти, в тяхната обективна логическа връзка. Затова, когато констатациите и изводите на предходната инстанция се основават на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, правото на решаващия съдебен състав по вътрешно убеждение да взема решенията си, като елиминира определени доказателствени средства и се доверява на други, е суверенно и не може да бъде накърнено от субективното несъгласие на страните с крайните изводи на съдилищата. ВКС също не разполага с процесуална възможност да промени или замести вътрешното убеждение на въззивния съд, който се явява последната инстанция, обвързана с правомощието да оценява самостоятелно доказателствените материали по делото. 2.4. Трябва да се акцентира и върху обстоятелството, че въпросът за знанието на подсъдимия Ц. относно факта на наложените възбрани върху процесните имоти е релевантен и подлежи на изследване към инкриминирания период 15.06.2010 г. – 13.07.2011 г., когато св. И. е платил на периодични вноски на [фирма] сумата в общ размер 99 753,03 лева. В хипотеза на използване на неосведомеността на пострадалия именно липсата на достатъчна информация относно факти и обстоятелства от заобикалящата действителност (в случая – наличието на тежести върху имота) е решаващият фактор, следствие на който адресатът на измамата е предприел имущественото разпореждане, увредило неговия патримониум. В разглеждания казус плащането на инкриминираните парични суми е било осъществено на основание сключения преди налагането на обезпеченията предварителен договор за изграждане и покупка на недвижим имот изх. № 0235/17.12.2007 г. Поради това за съставомерността на включените в продължаваното престъпление деяния поначало е от значение периодът до 13.07.2011 г., когато се е състояло последното плащане. Престъпното поведение не може да следва настъпването на вредата. Затова фактите във връзка с проведеното на 08.07.2011 г. общо събрание на [фирма], на което било взето решение за продажба на посочените в предварителния договор от 07.12.2007 г. имоти на св. М. И., и сключването на окончателния договор на 29.07.2011 г. не ангажират отговорността на подсъдимия Ц., доколкото имущественият резултат е бил реализиран в по-ранен момент, преди финализирането на сделката, на основание сключения предварителен договор. Също така е известно, че предварителният договор поражда облигаторно действие, като съдържанието му съгласно чл. 19, ал. 2 от ЗЗД трябва да включва клаузи относно съществените условия на окончателния договор – да съдържа конкретни, точни и ясни уговорки относно волята на страните за параметрите на окончателното правоотношение. В обвинителния акт липсват твърдения, че имущественото разпореждане от страна на пострадалия И. е било обвързано пряко и непосредствено от информацията във връзка с евентуални бъдещи обезпечения върху имотите, като не са посочени и съответните задължения на подсъдимия в тази насока. 3. При проверката на атакуваната въззивна присъда ВКС не констатира релевираното от прокурора и частния обвинител основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК – нарушение на закона. Това възражение е претендирано единствено като последица от твърдяните процесуални нарушения при извеждането на правнозначимата фактология на деянието, наличието на каквито не се установи при касационната проверка. Съдебният акт на СГС по ВНОХД № 2267/2016 г. е постановен в съответствие с разпоредбата на чл. 304 от НПК, поради което настоящият състав на ВКС счита, че в рамките на компетентността си и предоставените от закона правомощия следва да го остави в сила. Когато субективната страна на инкриминираното престъпление не е доказана по начина, указан от чл. 303 от НПК, подсъдимият няма как да бъде осъден по инкриминираното му обвинение. 4. С оглед законосъобразното оправдаване на подсъдимия Ц., предявеният срещу него граждански иск от гражданския ищец М. И. е бил правилно отхвърлен с оглед липсата на елементите на деликта по чл. 45 от ЗЗД. Щом в процесуален план не са допуснати нарушения, които да дадат основания за отмяна или изменение на проверявания съдебен акт, касационната инстанция е обвързана с установените от въззивния съд факти, включително и относимите към гражданската отговорност на дееца. Гражданският иск в наказателния процес има акцесорен характер, придава адхезионен характер на цялото производство и поначало споделя съдбата на обвинението. Той се основава на обвинението за извършено престъпление, изразяващо се в деяние, което съставлява и деликт. При оправдателна присъда по инкриминираното обвинение, когато се установи, че деянието не е извършено или не съставлява престъпление, или подсъдимият не е негов автор, или не е извършено виновно от подсъдимия, не е налице и основание да се ангажира гражданската отговорност на дееца. Водим от изложените аргументи и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА присъда от 13.03.2017 г., постановена по ВНОХД № 2267/2016 г. по описа на Софийския градски съд, НО, ІІ въззивен състав. Настоящото решение не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.