Р Е Ш Е Н И Е № 160 София, 04.07. 2016 година Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на десети юни две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕРОНИКА ИМОВА ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ при участието на секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора Димитър Генчев изслуша докладваното от съдията Красимир Харалампиев н. дело № 511/2016 година. Касационното производство е образувано по жалба от защитника на подсъдимата Г. С. Г.-адв. С. И. С., срещу решение № 30 от 18.03.2016год. по внохд № 18/2016год. по описа на Апелативен съд-Бургас, в която е изразено недоволство от постановения съдебен акт и е изразено искане за неговата отмяна и връщане на делото за ново разглеждане или оправдаване на подсъдимата. В подкрепа на първото от основанията-това по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК е изложен доводът, че първоинстанционният съд не е дал последна дума на подсъдимата, с което е ограничил правото й на защита, а по второто-това по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК се твърди, че законът е приложен неправилно, тъй като деянието от обективна и субективна страна е несъставомерно и е налице случайно деяние по смисъла на чл. 15 от НК. Пред касационната инстанция подсъдимата и защитникът й поддържат жалбата по изложените в нея основание и доводи. Частните обвинители Р. И. Д. и К. И. Д., редовно призовани, не се явяват и не изпращат процесуален представител. Прокурорът дава заключение за неоснователност на жалбата на подсъдимата. Върховният касационен съд, за да се произнесе, съобрази следното: С присъда № 33 от 10.12.2015год. по нохд № 440/2015год. на Сливенския окръжен съд подсъдимата Г. С. Г. е призната за виновна в това, че на 09.03.2015год. на път SLV 1083, км. 3,5 от Републиканската пътна мрежа, източно от [населено място], в м./наименование/, при управление на моторно превозно средство-л.а.м. /марка/, с рег. [рег.номер на МПС] , нарушила чл. 20, ал. 2 от ЗДвП и по непредпазливост причинила смъртта на 72-годишната пешеходка В. И. Д., поради което и на основание чл. 343, ал. 1, б. „в” и чл. 54 НК е осъдена на две години лишаване от свобода, като на основание чл. 66, ал. 1 от НК изпълнението на наказанието е отложено за срок от четири години. На основание чл. 343г, във вр. чл. 37, ал. 1, т. 7 НК подсъдимата е лишена от право да управлява МПС за срок от две години. В тежест на подсъдимата са присъдени направените по делото разноски. С обжалваното решение на основание чл. 337, ал. 1, т. 1 от НПК присъдата е изменена, като наказанието на подсъдимата е намалено и на основание чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК е определено на една година и шест месеца лишаване от свобода. В останалата част присъдата е потвърдена. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в очертаните от чл. 347, ал. 1 от НПК рамки, намира жалбата на касатора за неоснователна. Доводът, дали първоинстанционният съд е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила като не е предоставил на подсъдимата право на последна дума, е бил дискутиран пред въззивния съдебен състав. В мотивите на решението той е приел, че видно от протокола от проведеното на 10.12.2015год. съдебно заседание по нохд № 440/2015год. на ОС-Сливен, е допусната грешка при изписването му. След упражнено право на лична защита на Г., на основание чл. 297 от НПК съдът й е дал последна дума, но това процесуално действие неправилно е записано в протокола, като повторно дадена възможност за лична защита. В подкрепа на тези изводи е отразеното пред въззивния състав становище на упълномощения защитник на подсъдимата - адв. Д. И. от АК - Сливен /участвал в това си качество като защитник на подсъдимата пред първата съдебна инстанция/, че се касае до техническа грешка, тъй като на подзащитната му е била дадена последна дума и в протокола е отразено окончателното й отношение към обвинението, а наред с това и искането - да бъде оправдана. Съпоставката на данните в двата протокола-от съдебните заседания по делото на Сливенския окръжен и Бургаския апелативен съд обосновават правилността на направените изводи, че първоинстанционният съд не е допуснал съществено процесуално нарушение ограничило правото на защита на подсъдимата, поради това, доводите на касатора в тази насока са неоснователни. Не могат да се споделят и доводите, че в случая е налице хипотезата на случайно деяние по смисъла на чл. 15 от НК. Според защитата, подсъдимата не е допуснала нарушение на правилата за движение, тъй като пострадалата бързо и внезапно е навлязла на пътното платно в лентата, в която управлявала моторното превозно средство Г., поради което, когато тя е възприела опасността и е задействала спирачната система, настъпилият удар е бил непредотвратим, тъй като пешеходката е попаднала в опасната зона за спиране на автомобила. От страна на защитата не се оспорват приетите от съдилищата фактически положения, че на инкриминираната с обвинителния акт дата, място и време подсъдимата е управлявала автомобила по суха асфалтова настилка, при включени къси светлини и скорост на движение около 78км/ч, при които условия, след като се разминала с колона от автомобили, движещи се в насрещна посока, възприела до непрекъснатата осева линия пешеходка, която пресичала пътното платно отляво надясно спрямо посоката й на движение. Опитът на подсъдимата да избегне пътното произшествие като задейства спирачната система и измени посоката на автомобила в дясно, се оказал неуспешен. Първоначално ударът на пешеходката бил с предната лява част на бронята на автомобила, а в динамика и с капака на двигателя и предното панорамно стъкло на превозното средство, след което тя паднала на пътното платно и поради получените несъвместими с живота травми починала непосредствено след инцидента. Данните за скоростта на движение на автомобила и разположението му на пътното платно непосредствено преди и по време на инцидента; мястото на настъпилото пътнотранспортно произшествие; границите на осветеност при „къси” светлини пред автомобила; разположението на пешеходката на пътното платно, посоката и скоростта й на движение от 3,2км/час – параметър за възрастовата й група, както и при каква скорост на движение подсъдимата е могла своевременно да възприеме пострадалата като опасност за движението и да вземе мерки, за да предотврати съприкосновението между автомобила и нея, са детайлно изяснени от заключението на тройната автотехническа експертиза, основано на компетентното и пълно изследване на събраните доказателства, което съдът изцяло е кредитирал. Съгласно него, при включени „къси” светлини от техническа гледна точка подсъдимата е имала възможността да възприеме пешеходката като опасност за движението от около 60м пред автомобила и в границите на осветеността да предотврати настъпването на удара като спре, ако е управлявала със скорост от 69км/ч. При скоростта, с която тя е управлявала автомобила, опасната му зона за спиране е 69 метра. В случая, опасната зона за спиране на автомобила е надвишавала осветеността пред него и поради това, подсъдимата не е могла своевременно да възприеме намиращата се на пътното платно пешеходка. Несъобразяването на посочените фактически величини от значение за безопасността на движението по пътищата е довело подсъдимата до подбиране на несъобразена скорост с конкретните пътни условия по чл. 20, ал. 2 от ЗДвП и до невъзможността, в която самата тя се е поставила, своевременно да възприеме пострадалата като опасност за движението и да вземе адекватни мерки за спиране на автомобила, за да не настъпят последвалите общественоопасни последици. Поради това, решаващите делото по фактите съдебни инстанции, след като са установили правилно фактическите положения, основани на събраните и проверени писмени и гласни доказателствени източници, както и на заключението на експертите от тройната автотехническа експертиза са стигнали до правилните изводи за авторството и вината на подсъдимата в инкриминираното деяние и законосъобразно са ангажирали отговорността й по чл. 343, ал. 1,б.”в” от НК. На стр. 10 в мотивите към решението въззивният съд, позовавайки се на Тълкувателно решение № 28 от 28.XI.1984 г. по н. д. № 10/84 г., ОСНК, е посочил защо, в случая, подбраната скорост от подсъдимата е била несъобразена и защо не възприема довода на защитата, че появата на пострадалата е била непреодолимо препятствие. Съгласно тълкувателното решение, когато водачът е изпълнил предписанията на закона досежно скоростта, но не е могъл и не е бил длъжен да предвиди и да предотврати настъпването на общественоопасните последици, той не следва да носи отговорност, тъй като е налице случайно деяние по смисъла на чл. 15 от НК. Наведените възражения, че по независещи от подсъдимата причини /внезапно и бързо пресичане на пътното платно от пешеходката/ тя не е имала възможност да я възприеме и поради това последвалият удар е бил непредотвратим, тъй като пострадалата попаднала в опасната зона за спиране на автомобила, правилно са отхвърлени от въззивния съд като неоснователни. Депозираното заключение на тройната автотехническа експертиза /включително и за скоростта на движение на пешеходката/, не е оспорено от страните и поради това, наред с останалите доказателствени източници, съдът го е ползвал като способ за доказване. Оспорената в касационната жалба на подсъдимата скорост на движение на пешеходката /залагайки в тази величина по-висока стойност, въз основа на която защитата прави извод за наличие на случайно деяние/ няма как да бъдат проверени пред настоящата съдебна инстанция, не само защото тя не притежава такива правомощия, но и защото изложеното твърдение не се основава на обективно събрани по делото факти. В случая, с оглед конкретната пътна обстановка от техническа гледна точка, Г. не е могла да предотврати настъпилия удар с пострадалата Д., но не защото това обективно е било невъзможно, а защото като водач на МПС, подбирайки несъобразена скорост за движение, подсъдимата сама се е поставила в тази ситуация, вследствие на което е настъпил общественоопасният резултат. Данните от механизма за настъпване на конкретното ПТП /при отчетеното съпричиняване от страна на пострадалата, която при пресичане на пътното платно не е спазила изискванията на чл. 113, ал. 2, вр. ал. 1 ЗДвП/ не сочат на изключващи вината на подсъдимата обстоятелства. Поради изложеното, не може да се приеме възражението на защитата, че е налице случайно деяние по чл. 15 НК. Тези изводи се споделят от настоящия касационен състав, поради което не са налице релевираните в жалбата основания за отмяна и обжалваното решение като правилно и законосъобразно следва да се остави в сила. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 30 от 18.03.2016год. по внохд № 18/2016год. на Бургаския апелативен съд. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: