Р Е Ш Е Н И Е № 93 София, 29.07.2016г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на тридесет и първи май две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА АННА БАЕВА при секретаря София Симеонова, като изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 3285 по описа за 2014г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], представлявано от адв. Е. и адв. Б., срещу решение № 886 от 30.04.2014г. по т.д. № 4770/2013г. на Софийски апелативен съд, Търговска колегия, 9 състав, с което е потвърдено решение № 1600 от 27.09.2013г. по т.д. № 1019/2013г. на Софийски градски съд, ТО, VI-14 състав и [фирма] е осъдено да заплати на ТБ „Р. (БЪЛГАРИЯ)” ЕАД сумата 2 400 лева – разноски във въззивното производство. С потвърденото първоинстанционно решение са отхвърлени предявените от [фирма] против ТБ „Р. (БЪЛГАРИЯ)” ЕАД иск с правно основание чл.27, ал.1 ЗПУПС вр. чл.49 вр. чл.45, ал.1 ЗЗД за сумата 45 600 лева, представляващи вреди вследствие непозволено увреждане по обработка на кредитен превод, извършен на 27.05.2011г., с който [фирма] се разпорежда с наличността от сметката си в полза на [фирма] преди изпълнението на платежната операция директен дебит в изпълнение на платежно нареждане от 19.05.2011г., подадено от [фирма], и с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 8251 лева, представляваща законна лихва върху главницата за периода от 27.05.2011г. до 22.03.2013г., и [фирма] е осъдено да заплати на ТБ „Р. (БЪЛГАРИЯ)” ЕАД сумата 2 400 лева, на основание чл.78, л.1 ГПК. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е постановено в противоречие с приложимия материален закон, при съществени нарушения на процесуалния закон и е необосновано. Поддържа, че противно на извода на въззивния съд, препратил към мотивите на първата инстанция, платежното нареждане за директен дебит, подадено от дружеството, отговаря на изискванията за „редовно” платежно нареждане по смисъла на закона – т.19 от §1 от ДР на ЗПУПС и чл.4, т.16 от Директива 2007/64/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 13 ноември 2007г. относно платежните услуги във вътрешния пазар, за изменение на директиви 97/7/ЕО, 2002/65/ЕО, 2005/60/ЕО е 2006/48/ЕО и за отмяна на Директива 97/5/ЕО (Директива 2007/64/ЕО) и не може да бъде разглеждано като „нередовно”, тъй като са налице всички изискуеми реквизити. Поради това счита, че платежното нареждане за директен дебит е следвало да бъде изпълнено в съответствие с изискванията на чл.8, ал.3 от Наредба № 3 от 16.07.2009г. за условията и реда за изпълнение на платежни операции и за използване на платежни инструменти /Наредба № 3/, т.е. до 28.05.2011г., когато е бил крайният срок за произнасяне по преводното нареждане за директен дебит и за неговото изпълняване, банката не е следвало да се произнася по постъпили впоследствие платежни нареждания, свързани с погрешно преведена сума от 45 600 лева. Поддържа, че в нарушение на посочената разпоредба, преди приключване на операцията по изпълнение на платежното нареждане за директен дебит от 19.05.2011г., ответникът е предприел действия по изпълнение на платежно нареждане за кредитен превод от 27.05.2011г. Поддържа, че ответникът е бил длъжен да поиска съгласието на [фирма], под страх от отговорност като предвидената в чл.57, ал.1 от ЗПУПС. Поддържа, че разпоредбата на чл.16, ал.3 от Наредба № 3 не поставя изискване съгласието на платеца да бъде дадено „предварително“ – преди отправяне на платежно нареждане за директен дебит, като счита, че изискването на нормата е съгласието да е дадено „предварително“ – преди извършване на платежната трансакция, а не преди отправяне на платежното нареждане за директен дебит. Сочи че липсва изискване за даване на съгласие още преди отправяне на платежното нареждане и в ЗПУСП и в Директива 2007/64/ЕО, за целите на осъществяване на директен дебит, като общият текст, посветен на съгласието, се отнася до изпълнението на всяка конкретна платежна трансакция и разглежда като неразрешени тези трансакции, които са извършени без съгласие на платеца /чл.51 ЗПУПС и чл.54 Директива 2007/64/ЕО/. Счита за противоречащ на материалния закон и извода на първоинстанционния съд, който обсъжда с оглед извършеното от въззивната инстанция препращане към мотивите на първата инстанция, че ответникът не е бил длъжен да изчака изтичането на 5 работни дни, преди да се произнесе по платежното нареждане за директен дебит. Поддържа, че след като е налице редовно платежно нареждане за директен дебит от 19.05.2011г., то е следвало да бъде изпълнено хронологично – преди платежното нареждане за кредитен превод от 27.05.2011г. Сочи, че въззивният съд неправилно е изброил работните дни и неправилно е приел, че петдневният срок е изтекъл на 25.05.2011г. Счита за противоречащ на материалния закон и извода на въззивния съд, че поведението на банката не е пряко свързано с вредите, които са причинени на дружеството. Излага съображения за допуснато от въззивния съд съществено нарушение на процесуалните правила, изразяващо се в отказ да бъдат събрани поискани доказателства, както и в необоснованост на решението. Поради това моли обжалваното решение да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което бъдат уважени предявените искове. Ответникът „Р. (България)” ЕАД представя отговор, с който оспорва касационната жалба. Поддържа, че от легалната дефиниция на „директен дебит“ по §1, т.3 от ДР на ЗПУПС, както и от разпоредбата на чл.16, ал.1 от Наредба № 3 е видно еднозначно и ясно, че предварителното съгласие, дадено от платеца преди подаването на платежно нареждане за директен дебит, е условие sine qua non на директния дебит. Счита, че с оглед липсата на това условие в случая, процесното „нареждане на директен дебит“ по същността си представлява искане за обратен кредитен превод, който да бъде нареден от [фирма] с цел възстановяване на погрешно наредени средства, т.е. не е „редовно“ платежно нареждане за директен дебит. Поддържа, че поради тази негова характеристика то поражда за банката на платеца задължение единствено съобразно разпоредбата на чл.67, ал.4 ЗПУПС в рамките на дължимата грижа да положи усилия за възстановяване на сумата по платежната операция, т.е. да изпрати уведомление до платеца за постъпилото искане /което в случая банката е изпълнила още на следващия ден/, но не и задължение за изпълнение на платежна операция по прехвърляне на средства. Счита, че това е видно и от изричната норма на чл.51, ал.1 ЗПУПС. Излага съображения, че по никакъв начин не е нарушила установения в чл.8, ал.3 от Наредба № 3 хронологичен ред на изпълнение на платежните нареждания, тъй като искането за директен дебит, което не представлява платежно нареждане за директен дебит по смисъла на ЗПУПС, не поражда задължение за банката да не осъществява последващи платежни операции до „приключването“ на искането. Поддържа, че дори и да се приеме напълно неоснователната теза, че директният дебит е приложим и без наличието на предварително съгласие, т.е. че в настоящия случай банката е трябвало да изчака 5 работни дни за получаването на съгласие от платеца, тя не е имала каквито и да е основания и не е могла да откаже да изпълни или да отложи изпълнението на нареждането за кредитен превод, подадено от платеца [фирма] на 27.05.2014г., като това нареждане представлява конклудентен отказ на платеца да бъде извършен директен дебит по отношение на тези суми при недостиг на средства, водещ до невъзможност тази платежна операция да бъде изпълнена. Счита за правилен и извода на съда за липса на причинно-следствена връзка между поведението на банката и настъпилите вреди. Оспорва и оплакванията за допуснати от въззивния съд съществени нарушения на процесуалните правила и за необоснованост на обжалваното решение. Поради това моли въззивното решение да бъде оставено в сила. С определение № 141 от 16.02.2016г., постановено по настоящото дело, е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК касационно обжалване на въззивното решение по въпроса: „Допуска ли чл.8 от Наредба № 3 в хипотезата на по-рано постъпило платежно нареждане за директен дебит, по което към момента на депозирането му не са настъпили условията по чл.16 от Наредба № 3, и последващо постъпило платежно нареждане, доставчикът на платежни услуги да осъществи втората транзакция, без да изчака изтичането на пет работни дни, съгласно чл.16, ал.4 от Наредба № 3, за да извърши хронологично по-рано постъпилото платежно нареждане?” Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното: За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд за липса на противоправност в поведението на ответника при извършването/неизвършването на наредените банкови операции и е препратил на основание чл.272 ГПК към мотивите му, като е изложил и мотиви по наведените от въззивника доводи. Изложил е съображения, че доводите на въззивника – ищец във връзка с получаването на писмото, изпратено от ответника до [фирма] за искане на съгласие за директния дебит, са преклудирани, тъй като ищецът сам е представил тези доказателства, в исковата си молба е изложил твърдения, че това е писмо е получено от името на управителя и нито в исковата си молба, нито в допълнителната такава, не е навеждал твърдение, че съобщението не е достигнало до адресата, а е поддържал като единствено противоправно поведение на ответника неспазването на законоустановената хронология по извършването на наредените от ползвателите на платежни услуги банкови операции. Въззивният съд е обсъдил разпоредбите на чл.8, ал.3 от Наредба № 3/2009г., както и чл.51 от раздел II на ЗПУПС и чл.2, ал.2 от Наредба № 3/2009г., предвиждащи, че платежните нареждания се изпълняват по хронологичен ред на постъпването им при доставчика на платежни услуги при спазване на изискванията на глава IV от ЗПУПС и че една платежна операция е разрешена, когато е наредена от платеца или последният е дал съгласието си за изпълнението й, преди то да бъде извършено. Взел е предвид, че кредитният превод и директният превод съгласно чл.4, т.3, букви а/ и б/ представляват платежни услуги – операции по прехвърляне на средства по платежна сметка на ползвателя при доставчика на платежни услуги или при друг доставчик на платежни услуги, като механизмът, изискванията и сроковете за изпълнението на тези услуги е различен. Приел е, че в съответствие с чл.51, ал.1 от ЗПУПС, тъй като в случаите на директен дебит сметката на платеца се заверява по нареждане на трето лице – в случая ищеца, доставчикът на платежни услуги на платеца, за да изпълни операцията като разрешена, е задължен да провери дали е налице предварително съгласие на платеца за директен превод, налице ли е разполагаема наличност по сметката му и удовлетворени ли са допълнително уговорените условия за изпълнението на нареждането за директен дебит. Изложил е съображения, че разпоредбата на чл.16, ал.1 от Наредба № 3/2009г., изискваща такова съгласие да е предоставено изначално от страна на платеца пред доставчика на платежни услуги, който води платежната му сметка, касае контрагенти с установени трайни търговски отношения, а в случая такива не се твърдят, като се поддържа, че извършеното от ищеца в полза на [фирма] плащане е поради грешка и следователно нареждането за директен дебит е инцидентно. Поради това въззивният съд е приел, че при липса на такова предварително съгласие, ответната банка е била длъжна да поиска и получи такова под страх от отговорност, каквато е предвидена в чл.57, ал.1 от ЗПУПС. Взел е предвид, че на датата, следваща постъпването на искането за директен дебит, банката е изпратила писмено уведомление с искане за изявление за съгласие от страна на платеца за извършването на директния дебит и е приел, че петдневният срок, предвиден в чл.16, ал.4 от Наредба № 3/2009г., е започнал да тече от деня, следващ момента на връчване на искането за съгласие – 21.05.2011г. и е изтекъл на 25.05.2011г. При липса на такова съгласие, на 28.05.2011г. банката е постановила отказа си да изпълни нареждането за директен дебит. Въззивният съд е приел, че предпоставки за извършване на служебен коригиращ превод по смисъла на чл.72, ал.1 ЗПУПС и чл.9, ал.6 от Наредба № 3/2009г. не са били налице, тъй като в случая не се касае до грешка на доставчика на платежни услуги. Въззивният съд е заключил, че в последователността на действията си ответникът не е нарушил разпоредбата на чл.8, ал.3 от Наредба № 3/2009г. , тъй като веднага след постъпването на нарежданията същият е предприел съответните адекватни на законоустановените и вменени му по силата на нормативните разпоредби като задължения действия, съобразил се е с изискуемите срокове и е изпълнил, респ. отказал да изпълни нарежданията, доколкото същите са или не са съответствали на специалните правила, уреждащи дейността му като доставчик на платежни услуги. По правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване: Съгласно легалното определение дадено в §1, т.19 от ДР на Закона за платежните услуги и платежните системи, „платежно нареждане“ е всяко нареждане от платеца или получателя към доставчика на платежни услуги, с което се разпорежда изпълнение на платежна операция. Това определение е възпроизведено и в чл.8, ал.1 от Наредба № 3 от 16.07.2009г. /Наредба № 3/2009г./ за условията и реда за изпълнение на платежни операции и за използване на платежни инструменти. Идентично е и определението, дадено в чл.4, т.16 от Директива 2007/64/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 13 ноември 2007г. относно платежните услуги във вътрешния пазар, за изменение на директиви 97/7/ЕО, 2002/65/ЕО, 2005/60/ЕО и 2006/48/ЕО и за отмяна на Директива 97/5/ЕО (Директива 2007/64/ЕО), като във версиите на английски, френски и немски език е уточнено, че нареждането от платеца или получателя е към неговия доставчик на платежни услуги. В §1, т.3 от ДР на ЗПУПС е дадено легално определение и на „директен дебит“, като е посочено, че това е платежна услуга по задължаване на платежна сметка на платеца, когато платежната операция се извършва по инициатива на получателя въз основа на даденото съгласие от платеца на получателя, на доставчика на платежни услуги на получателя или на доставчика на платежни услуги на платеца. В чл.8, ал.3 от Наредба № 3/2009г. е предвидено, че платежните нареждания се изпълняват по хронологичния ред на постъпването им при доставчика на платежни услуги при спазване изискванията на глава четвърта от Закона за платежните услуги и платежните системи. Във всички случаи, съгласно чл.51, ал.1 ЗПУПС, платежната операция е разрешена, ако платецът я е наредил или е дал съгласие за изпълнението й, а при липса на такова съгласие, платежната операция е неразрешена. При плащания чрез директен дебит в левове съгласно чл.16, ал.1 от Наредба № 3/2009г. платецът предварително предоставя своето съгласие пред доставчика на платежни услуги, който води платежната му сметка, а копие от съгласието се изпраща на получателя. Въз основа на посочените разпоредби следва да се приеме, че основание за отправяне на платежно нареждане за директен дебит е налице само при наличие на предварително предоставено от платеца съгласие за директен дебит пред доставчика на платежни услуги, т.е. към момента на отправеното от получателя нареждане такова съгласие следва да е предоставено. Този извод следва при съпоставяне на §1, т.19 и §1, т.3 от ДР на ЗПУПС. „Платежното нареждане” е нареждане от платеца или получателя към неговия доставчик на платежна услуга, с което се разпорежда изпълнението на платежни операции. Платежното нареждане за директен дебит, което представлява нареждане за платежна операция към доставчика на платежна услуга на платеца, но по инициатива на получателя, за да има характера на такова платежно нареждане, следва да се основава на дадено от платеца съгласие. Аргумент в този смисъл е изискването на чл.16, ал.1 от Наредба № 16/2009г. копие от предварително предоставеното от платеца съгласие на неговия доставчик на платежни услуги да бъде изпратено на получателя. Изводът, че съгласието следва да е дадено към момента на отправяне на нареждането за директен дебит, се налага и при съобразяване на разпоредбата на чл.51, ал.1 ЗПУПС, която изисква нареждане или съгласие на платеца за изпълнение на всяка платежна операция, дадено преди изпълнението й. Съпоставянето на разпоредбите на чл.16 от Наредба № 3/2009г. и чл.51, ал.1 от ЗПУПС обуславя извода, че изискването на чл.16 от Наредбата по начина, по който е формулирано, представлява отклонение от правилото на чл.51 ЗПУПС, относимо само към нареждането за директен дебит. Съгласно чл.16, ал.3 от Наредба № 3/2009г. преди изпълнение на нареждане за директен дебит доставчикът на платежни услуги на платеца следва да провери дали: 1/. е налице предварително съгласие на платеца за директен дебит; 2/. по сметката на платеца съществува достатъчна за изпълнението на нареждането за директен дебит разполагаема наличност или разрешен кредит; 3/. са удовлетворени условията за изпълнение на нареждането за директен дебит, включително са получени документите, изисквани за неговото изпълнение, ако е договорено представянето на такива. Ако в срок до 5 работни дни от получаване на нареждането за директен дебит не настъпят условията за изпълнението му по ал.3, доставчикът на платежни услуги на платеца отказва изпълнението на нареждането за директен дебит и информира за това доставчика на платежни услуги на получателя /ал.4/. Тъй като съгласието на платеца за директен дебит следва да е дадено предварително, т.е. да е налично към момента на извършване от доставчика на платежни услуги на проверката по чл.16, ал.3 от Наредба № 3/2009г., предвиденият в ал.4 срок от 5 работни дни се отнася само за условията, предвидени в чл.16, ал.3, т.2 и т.3 от Наредбата. При липса на условието по чл.16, ал.3, т.1 от Наредбата – предварително съгласие на платеца за директен дебит, отправеното от получателя нареждане няма характеристиките на „нареждане за директен дебит” и въз основа на него не може да бъде изпълнена платежна операция. Предвид изложеното следва да се приеме, че постъпилото при доставчика на платежни услуги на платеца нареждане от получателя задължава този доставчик на основание чл.8, ал.3 от Наредба № 3/2009г. да не изпълнява постъпило след него платежно нареждане, само ако първото има характеристиките на нареждане за директен дебит по смисъла на §1, т.3 от ДР на ЗПУПС и чл.16, ал.1 от Наредбата, т.е. ако към момента на отправянето му от получателя е налице дадено съгласие за директен дебит от платеца. В този случай, при липса на предвидените в чл.16, ал.3, т.2 и т.3 от Наредбата условия, постъпилото последващо платежно нареждане може да бъде изпълнено след изтичането на предвидения в чл.16, ал.4 от Наредбата срок от пет работни дни. В противен случай – ако постъпилото при доставчика на платежни услуги на платеца нареждане от получателя няма характеристиките на нареждане за директен дебит по смисъла на §1, т.3 от ДР на ЗПУПС и чл.16, ал.1 от Наредбата, т.е. ако към момента на отправянето му от получателя липсва дадено съгласие за директен дебит от платеца, не е налице пречка да бъде изпълнено постъпило след него платежно нареждане. По изложените съображения настоящият състав дава следния отговор на поставения въпрос: Разпоредбата на чл.8, ал.3 от Наредба № 3/2009г. в хипотезата на по-рано постъпило платежно нареждане за директен дебит, отговарящо на изискванията на чл.16, ал.1 от Наредба № 3/2009г., по което към момента на депозирането му не са настъпили условията по чл.16, ал.3, т.2 и т.3 от Наредба № 3/2009г., и последващо постъпило платежно нареждане, не допуска доставчикът на платежни услуги да изпълни второто платежно нареждане, без да е изтекъл предвиденият в чл.16, ал.4 от Наредба № 3/2009г. срок от пет работни дни, предвиден за изпълнение на по-рано постъпилото нареждане. В случай, че по-рано постъпилото нареждане от получателя до доставчика на платежни услуги на платеца не отговаря на изискванията на чл.16, ал.1 от Наредба № 3/2009г., т.е. ако към момента на отправянето му от получателя липсва дадено съгласие за директен дебит от платеца, разпоредбата на чл.8, ал.3 от Наредба № 3/2009г. не задължава доставчика на платежни услуги да откаже да изпълни по-късно постъпило платежно нареждане до изтичане на предвидения в чл.16, ал.4 от Наредбата срок. По основателността на касационната жалба: С оглед твърденията на страните и събраните по делото доказателства настоящият състав приема за установено, че на 19.05.2011г. ответникът „РАЙФАЙЗЕБНАК (БЪЛГАРИЯ)” АД е получил нареждане за директен дебит от 18.05.2011г. от ищеца [фирма], с което дружеството е поискало от ответната банка извършването на директен дебит от сметката на [фирма] за сумата 45 600 лева с посочено основание - грешен нареден превод. Представено е S. съобщение с дата 18.05.2011г., с което банката, обслужваща ищеца– [фирма] е обяснила, че клиентът – наредител е депозирал молба за възстановяване на извършения на [фирма] на същата дата превод в размер на 45 600 лева поради грешен бенефициент и грешен IBAN на бенефициента. Отправила е молба до „РАЙФАЙЗЕНБНАК (БЪЛГАРИЯ)” АД бенефициентът да бъде информиран за искането за възстановяване на сумата по сметка на наредителя. На 19.05.2011г. ответната банка е изпратила съобщение до клиента си [фирма] за искането за директен дебит на [фирма], което, видно от известието-обратна разписка, е получено на 20.05.2011г. На 27.05.2011г. [фирма] се е разпоредил със средства от банковата си сметка в ответната банка в полза на [фирма], а на 28.05.2011г. в банката на ищеца е получен отказ от ответната банка за извършване на директен дебит. По делото не е спорно обстоятелството, че на 27.05.2011г. по искане на ищеца за допускане на обезпечение на бъдещ иск чрез запор на сметката на [фирма] е издадена обезпечителна заповед, на 28.05.2011г. е образувано изпълнително дело, а на 30.05.2011г. запорът е наложен, но по банковата сметка на дружеството е липсвала наличност. Въз основа на така установените обстоятелства и с оглед дадения отговор на правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, следва да се приеме, че искането за директен дебит на ищеца [фирма] до ответната банка като доставчик на платежни услуги на [фирма] няма характеристиките на нареждане за директен дебит, тъй като не отговаря на изискванията на чл.16, ал.1 от Наредба № 3/2009г. По делото не е спорно обстоятелството, че не е било налице предварително съгласие на [фирма] за извършване на директен дебит по искане на ищеца. Поради това отправеното искане не е задължило банката - ответник да изпълни платежна операция, нито да чака изтичането на предвидения в чл.16, ал.4 от Наредба № 3/2009г. срок от пет работни дни. Следователно, като е изпълнила платежното нареждане на клиента си [фирма] от 27.05.2011г., ответната банка не е допуснала нарушение на чл.8, ал.3 от Наредба № 3/2009г. Банката е изпълнила задължението си по чл.67, ал.4 ЗПУПС да положи усилия в рамките на дължимата грижа за възстановяване на сумата по платежната операция, като е информирала получателя на погрешно наредения превод за искането за възстановяване на неоснователно получените средства. С оглед изложеното следва да се приеме, че не са налице предвидените в чл.49 ЗЗД предпоставки за ангажиране на отговорността на ответната банка, поради което предявените искове са неоснователни. По тези съображения настоящият състав приема, че въззивното решение като краен резултат е правилно и следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода от спора на касатора не следва да се присъждат разноски за настоящото производство. На основание чл.78 ГПК на ответника следва да бъдат присъдени направените разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 2 400 лева. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл.293, ал.1 ГПК Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 886 от 30.04.2014г. по т.д. № 4770/2013г. на Софийски апелативен съд, Търговска колегия, 9 състав. ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], съд. адрес: [населено място], [улица], „Делови център П.”, ет.6, офис 606, адв. К. Б. и адв. М. Е., да заплати на „Р. (България)” ЕАД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] сумата 2 400 лева /две хиляди и четиристотин лева/ - адвокатско възнаграждение за касационната инстанция. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: