Р Е Ш Е Н И Е №913       София,26.11.2009 година       В  И М Е Т О   Н А    Н А Р О Д А         ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение в съдебно заседание на осемнадесети ноември  две хиляди и девета година в състав:                                                  Председател: ЖАНЕТА НАЙДЕНОВА                                                       Членове: СВЕТЛА ЦАЧЕВА                                                                           АЛБЕНА БОНЕВА             при секретаря  Стефка Тодорова, изслуша докладваното от съдията  Цачева гр.д. № 4080 по описа за 2008 година и за да се произнесе, взе предвид следното:           Производство по чл. 290 ГПК. С определение № 202 от 30.12.2008 година е допуснато на основание чл. 280, ал.1, т.2 ГПК касационно обжалване на решение от 28.05.2008 година по гр. д. № 407/2008 г. на Софийски градски съд, Втори “Д” въззивен състав. С решението Софийски градски съд е отхвърлен иск с правно основание чл. 225, ал. 3 КТ, предявен от Е. С. К. от гр. С. против М. на з. и п. , гр. С. за присъждане на обезщетение в размер на 7060 лева за незаконно недопускане на работа след възстановяване за периода от 05.05.2005 г. до 05.06.2007 г. Касационно обжалване е допуснато поради наличие на противоречива практика по обуславящия изхода на делото материалноправен въпрос по приложението на чл. 225, ал. 3 КТ - кога е налице незаконно недопускане на работа на възстановен по съдебен ред работник или служител; необходимо ли е същият да се явява ежедневно в предприятието за започване на работа; достатъчно ли е еднократното му явяване, за да заеме длъжността на която е възстановен и какви са проявните форми на недопускане - кога недопускането от страна на работодателя се изразява в бездействие, което пречи да се започне реалното изпълнение на работата. В обжалваното въззивно решение на Софийски градски съд е прието, че с влязло в сила на 29.03.2004 г. решение на Софийски районен съд по гр.д. № 6525/1998 г. е била отменена заповед на Министъра на з. , горите и аграрната реформа за уволнение на Е. С. К., като служителят е бил възстановен на заеманата преди уволнението длъжност „директор” на Горско стопанство „Боровец”. С влязло в сила на 20.12.2006 г. решение на Софийски районен съд по гр.д. № 3347/2005 г. на служителя е било присъдено обезщетение за незаконното му недопускане до работа в периода след възстановяването му за времето от 04.05.2004 г. до 04.05.2005 г. Прието е, че по делото не е установено, че в последващия период – след 04.05.2005 г. служителят отново е поискал да бъде възстановен на работа, като се е явил да заеме длъжността си, което е обусловило извод за неоснователност на претенцията за обезщетение за недопускане до работа. В противоречие с това становище, в решение № 982 от 01.06.2006 г. по гр.д. № 2768/2003 г. на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение е прието, че за да е налице незаконно недопускане на работа на възстановен по съдебен ред работник или служител, не е необходимо същият да се явява ежедневно в предприятието за започване на работа. Достатъчно е еднократното явяване, за да започне работата, на която е възстановен и недопускането му от работодателя да я изпълнява. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира за правилно второто становище. Работодателят дължи обезщетение на основание чл. 225, ал.3 КТ, когато незаконно уволненият служител бъде възстановен на работа и след явяването му в предприятието, за да заеме длъжността си, работодателят не го допусне да я изпълнява. Служителят, възстановен на заеманата преди уволнението длъжност, следва да заяви изрично желанието си да заеме длъжността – да изяви желанието си чрез явяването си в предприятието с готовност да поеме трудовите си функции или чрез подаване на писмена молба да бъде допуснат на работа с молба да му бъде съобщена датата, на която следва да се яви на работа. Еднократно отправеното изявление на работника обвързва работодателя да изпълни задължението си да допусне възстановения на работа работник до работното му място; до изпълнение на съответните за длъжността трудови функции. Разбирането, че изявеното от работника желание да бъде възстановен на заеманата длъжност следва да е подкрепено с физическото му присъствие на работното място през целия работен ден и през целия процесен период при спазване на работното време е неправилно. Добросъвестното упражняване на трудовите права и задължения не налага работник, който не е започнал изпълнението на трудовите си функции да бъде на разположение на работодателя. Тъкмо обратното – добросъвестността налага работодателят, до когото е достигнало волеизявлението на работника за намерение да заеме длъжността, на която е възстановен да го допусне незабавно до изпълнението и или да стори това в разумен срок, съобразно спецификата на работата. Предвид изложеното, когато са установени фактите за изразено изрично желание на служителя да започне изпълнение на трудовите си задължения, обективирано с явяването му на работа или подаване на молба за това и отказът на работодателят да го допусне до работата му, то искът е основателен за периода от явяването му до фактическото му допускане до работа. Налице е противоречива практика и по въпроса какви са проявните форми на недопускане. - кога недопускането от страна на работодателя се изразява в бездействие, което пречи да се започне реалното изпълнение на работата. В обжалваното въззивно решение е прието, че недопускане от страна на работодателя не е установено, тъй като ищецът, възстановен на длъжността „директор” на Горско стопанство „Боровец”, след първоначално заявеното желание да започне изпълнение на трудовите си функции, не е заявил повторно това си намерение. В решение № 10 от 27.02.2004 г. по гр.д. № 1087/1994 г. на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение е прието, че фактът на недопускането следва да бъде преценяван във всеки конкретен случай в зависимост от характера на трудовите функции за изпълняваната длъжност. Прието е, че когато служител, възстановен на длъжност с ръководни трудови функции, заяви изрично желанието си да заеме работата, на която е възстановен, работодателят може да го препятствува да изпълнява работата си и с бездействието си, непредоставайки му условията, даващи възможност за изпълнение на работата. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение счита за правилно становището, отразено в решение № 10 от 27.02.2004 г. по гр.д. № 1087/1994 г. на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение. Недопускането може да бъде изразено не само във физическо препятствуване да се изпълнява съответната работа, но и в бездействие, което пречи на служителя да започне реалното изпълнение на работата си; в непредоставяне на възможност за изпълнение на работата. Следва да бъдат разграничени случаите, когато за изпълнение на трудовите функции за работа на възстановения работник е достатъчно той да бъде допуснат до работното си място – да му се предостави възможност свободно да заеме работното си място и да се включи в трудовия процес от хипотезите на недопускане до работа на ръководител, комуто следва да бъдат предоставени условията, даващи възможност за изпълнение на работата - освобождаване на работното му място; осведомяване на подчинените служители за промяната в ръководството, с оглед изпълнение на разпорежданията му и пр. условия, съпътствуващи изпълнението на ръководната длъжност. Когато служителят, възстановен на длъжност с ръководни трудови функции, заяви изрично желанието си да заеме работата, на която е възстановен и работодателят не му осигури тази възможност; когато с бездействието си препятствува служителя да изпълнява работата си, налице е основанието по чл. 225, ал.3 КТ за отговорност на работодателя за обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение на служителя за времето на недопускането. В касационната жалба против въззивно решение от 28.05.2008 година по гр. д. № 407/2008 г. на Софийски градски съд, Втори “Д” въззивен състав се поддържа, че съдът е приложил неправилно чл. 225, ал. 3 КТ. Въведени са доводи и за неправилно разпределение на доказателствената тежест относно подлежащите на установяване факти и в частност относно доказване на обстоятелството, че уволнения служител се е явил, за да заяви готовността си да изпълнява работата на която е възстановен, както и факта на недопускане до работа. Обстоятелствата по делото са следните: С влязло в сила решение по гр.д. № 6525/1998 г. на Софийски районен съд е отменено уволнение, извършено със заповед № 425 от 12.03.1998 г., с която Министъра на з. , горите и аграрната реформа е прекратил трудовия договор с ищеца Е. С. К., изпълняващ длъжността “директор” на Горско стопанство “Боровец” и служителят е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност. С молби вх. № 9* от 23.04.2004 година и № 9* от 05.05.2004 година до Министъра на з. и горите, ищецът Е. С. К. е изразил готовността си да заеме длъжността, на която е възстановен с влязлото в сила съдебно решение. С влязло в сила на 20.12.2006 година решение по гр.д. № 3347/2005 година на Софийски районен съд, М. на з. и горите е било осъдено да заплати на основание чл. 225, ал. 3 КТ на Е. С. К. обезщетение за недопускането му до работа за периода от 04.05.2004 година до 04.05.2005 година. Ищецът не е бил допуснат да заеме длъжността, на която е възстановен, вкл. до 05.06.2007 година. Във въззивното решение е прието, че предявеният иск за обезщетение за недопускане до работа за периода от 04.05.2005 година до 05.06.2007 година е неоснователен, тъй като не е доказано, че в този период ищецът е поискал да бъде възстановен на работа; не е доказано, че се е явил, за да заеме реално длъжността си, както и че не е бил допуснат да заеме длъжността, на която е възстановен с влязло в сила съдебно решение. Върховния касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира касационните оплаквания за неправилно приложение на чл. 225, ал.3 КТ за основателни. Предвид изложените мотиви по приложението на чл. 225, ал. 3 КТ, неправилни са формираните от въззивния съд изводи, че уволненият служител следва многократно да заявява готовността си да заеме длъжността, на която е възстановен. По делото е безспорно установено, че с молби вх. № 9* от 23.04.2004 година и № 9* от 05.05.2004 година до Министъра на з. и горите, ищецът Е. С. К. е изразил готовността си да заеме длъжността “директор” на Горско стопанство “Боровец”, поради което изводът за липса на фактите, обуславящи отговорност на работодателя по чл. 225, ал.3 КТ е неправилен. Основателно е и касационното оплакване за неправилно разпределение на доказателствената тежест относно факта на недопускане до работа. Съгласно чл. 154, ал.1 ГПК (чл. 127, ал.1 ГПК отм.), всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения. При възражение на работодателя, че е изпълнил задължението си, произтичащо от чл. 127, ал.1 КТ, съгласно който текст работодателят е длъжен да осигури на работника работно място и условия в съответствие с характера на работата, негова е и тежестта на установяване на този факт. Несъобразявайки изложеното, въззивният съд е постановил обжалваното решение в нарушение на чл. 225, ал. 3 КТ и чл. 127, ал. 1 ГПК (отм.), поради което решението следва да бъде отменено на основание чл. 293, ал. 2 ГПК и по арг. от чл. 293, ал.3 ГПК следва да бъде постановено ново решение по съществото на гражданскоправния спор. По делото е доказано, че ищецът Е. С. К. е възстановен на заемана преди уволнението му длъжност с влязло в сила съдебно решение; че е поискал да заеме длъжността, на която е възстановен, както и че не е допускан до работата си в периода от 04.05.2005 година до 05.06.2007 година. Тези факти обуславят извод за основателност на предявената претенция по чл. 225, ал.3 КТ. Съгласно заключението на приетата по делото съдебно-икономическа експертиза от 30.08.2007 година, размерът на брутното трудово възнаграждение, получено от уволнения служител за месеца, предхождащ уволнението е 282,43 лева, което определя общ размер на обезщетението за целия процесен период в размер на 7060,75 лева, до който размер искът следва да бъде уважен, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на иска – 05.06.2007 година. Въведеното в хода на процеса възражение от ответника М на з. и горите за липса на пасивна материалноправна легитимация поради преминаване на горските стопанства към Национално управление по горите е неоснователно с оглед липсата на доказателства за завършено преструктуриране на Горско стопанство “Боровец”, до който момент по арг. от § 5 от ПЗР ЗГ и § 4 ПЗР ППЗГ, правомощията на ръководителя на Националното управление по горите се реализират от Министъра на Земеделието и горите. Воден от изложеното и на основание чл. 293, ал.2 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение   Р Е Ш И :   ОТМЕНЯ решение от 28.05.2008 година по гр. д. № 407/2008 г. на Софийски градски съд, Втори “Д” въззивен състав. ОСЪЖДА М. на з. и храните, гр. С. да заплати на Е. С. К. от гр. С., ЕГН ********** на основание чл. 225, ал.3 КТ сумата 7060,75 (седем хиляди и шестдесет лева и седемдесет и пет ст.) лева, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 05.06.2007 година до окончателното и изплащане. Решението не подлежи на обжалване.             ПРЕДСЕДАТЕЛ:           ЧЛЕНОВЕ: