6 Р Е Ш Е Н И Е № 164 гр. София, 10 март 2020 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, наказателна колегия, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесети септември през две хиляди и деветнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА ЗАХАРОВА ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА РУМЕН ПЕТРОВ при секретар ..……………. МИРА НЕДЕВА …...……… и с участието на прокурор ………………… КАЛИН СОФИЯНСКИ ……………………… разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 647/2019 г. по описа на ВКС, І отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалба на Е. М. Р. срещу решение № 7 на Военноапелативния съд (ВоАС) от 8.05. 2019 г., постановено по ВНОХД № 4/2019 г. по описа на същия съд. В жалбата е релевирано касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК – допуснати при разглеждането на делото съществени нарушения на процесуалните правила, като към ВКС е отправено искане да отмени атакуваното решение. Жалбоподателят изтъква, че не му бил известен диспозитива на съдебния акт, който не му бил връчен и не бил публикуван в сайта на съда. Счита, че правото му на защита е било нарушено и положението му на обжалващ е било влошено, тъй като бил осъден от първоинстанционния съд за придобиване и държане на боеприпаси за огнестрелно оръжие и за придобиване и държане на пиротехнически изделия, а въззивният съд недопустимо го наказал за различно деяние – придобиване на пиротехнически изделия и боеприпаси без надлежно разрешение. Според касатора разпоредбите на чл. 212 и чл. 177 от ЗОБВВПИ не предвиждали физическо лице да носи отговорност за допустителство, а съгласно чл. 10 от ЗАНН допустителите се наказвали само в съответните предвидени случаи, каквото изрично правило липсвало в цитираните разпоредби, както и в чл. 50, ал. 1 и ал. 3 от ЗОБВВПИ. В тази насока подсъдимият Р. твърди, че бил лишен от възможността да узнае срещу кои факти да се защитава, нито разбирал защо по негова жалба срещу едни административни нарушения бил наказан от въззивния съд за първи път за други нарушения. В жалбата се сочи също, че ВоАС не посочил датата и мястото на придобиването с оглед преценката на предвидената в чл. 81, ал. 3 вр. чл. 80, ал. 1, т. 5 от НК абсолютна давност. В съдебно заседание на касационната инстанция жалбоподателят Е. Р. и упълномощеният му защитник адв. П. П., редовно призовани, не се явяват и не излагат допълнителни съображения по жалбата. Представителят на ВКП прокурор Софиянски поддържа становище за неоснователност на подадената жалба и предлага на съда да остави в сила атакувания съдебен акт. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните, намери за установено следното: С присъда № 2 от 9.01.2019 г., постановена по НОХД № 305/2018 г., Софийският военен съд (СВС) е признал подсъдимия Е. М. Р. за невинен в това, че на неустановена дата и място придобил и държал до 11:20 ч. на 22.04.2016 г. в [населено място], [община], област Велико Търново, в лек автомобил м. „О. А.“ с рег. [рег.номер на МПС] , собственост на Ю. В. И., боеприпаси за огнестрелно оръжие – 16 бр. патрони калибър 9х18 и 10 бр. патрони калибър 5,6 мм. (22), и пиротехнически изделия – 7 броя търкателни фосфорни запалки, без да има за това надлежно разрешение, поради което и на основание чл. 304 от НПК го е оправдал по обвинението за престъпление по чл. 339, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 от НК. На основание чл. 305, ал. 6 от НПК вр. чл. 212 вр. чл. 7, ал. 1, чл. 5, т. 4 и 5 от ЗОБВВПИ съдът е наложил на подсъдимия административно наказание глоба в размер на 500 лева за това, че на неустановена дата и място придобил и държал до 22.04.2019 г. в [населено място], [община], област Велико Търново, в лек автомобил м. „О. А.“ с рег. [рег.номер на МПС] , собственост на Ю. В. И., боеприпаси за огнестрелно оръжие – 16 бр. патрони калибър 9х18 и 6 бр. патрони калибър 5,6 мм. (22), без да има за това надлежно разрешение, и на основание чл. 305, ал. 6 от НПК вр. чл. 212 вр. чл. 8, ал. 1 вр. ал. 2, т. 3, б. „а“ от ЗОБВВПИ му е наложил административно наказание глоба в размер на 500 лева за това, че на неустановена дата и място придобил и държал до 22.04.2019 г. в [населено място], [община], област Велико Търново, в лек автомобил м. „О. А.“ с рег. [рег.номер на МПС] , собственост на Ю. В. И., пиротехнически изделия – 7 броя търкателни фосфорни запалки, без да има за това надлежно разрешение. В тежест на подсъдимия са били възложени направените по делото разноски, а по отношение на веществените доказателства – съдът постановил да бъдат унищожени. По жалба на подсъдимия Е. М. срещу първоинстанционната присъда е било образувано въззивно съдебно производство по ВНОХД № 4/2019 г. по описа на ВоАС. С решение № 7 от 8.05.2019 г. на основание чл. 337, ал. 1, т. 5 вр. чл. 334, т. 3 от НПК съдебният акт на С. е бил изменен в частта относно приложението на чл. 305, ал. 6 от НПК, като на основание чл. 212 вр. чл. 7, ал. 1, чл. 5, т. 4 и 5 вр. чл. 8, ал. 1 вр. чл. 2, т. 3, б. „а“ от ЗОБВВПИ въззивният съд наложил на подсъдимия Р. едно административно наказание глоба в размер на 500 лева за това, че без надлежно разрешение на неустановена дата и място придобил и държал до 22.04.2019 г. в [населено място], [община], област Велико Търново, в лек автомобил м. „Опел А.“ с рег. [рег.номер на МПС] , собственост на Ю. В. И., боеприпаси за огнестрелно оръжие – 16 бр. патрони калибър 9х18 и 6 бр. патрони калибър 5,6 мм. (22), пиротехнически изделия – 7 броя търкателни фосфорни запалки. В частта, с която на основание чл. 305, ал. 6 от НПК и чл. 212, вр. чл. 8, ал. 1 вр. ал. 2, т. 3 от ЗОБВВПИ на подсъдимия е било наложено отделно административно наказание глоба в размер на 500 лева, ВоАС отменил атакуваната присъда. При тези данни ВКС намира, че претенцията на подсъдимия Е. Р. за касационна проверка на въззивното решение на ВоАС по ВНОХД № 4/2019 г. по реда на глава двадесет и трета от НПК е недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане, а образуваното пред настоящата инстанция производство следва да бъде прекратено. Съдържанието на съдебните актове, постановени при второто разглеждане на делото, обуславя извод, че произнасянето на ВоАС с въззивното решение № 7 от 8.05.2019 г. по ВНОХД № 4/2019 г. по административнонаказателната отговорност на подсъдимия не се включва в кръга на съдебните актове, подлежащи на касационен контрол, респ. подсъдимият Р. не е оправомощен да инициира процедура по касационното му обжалване. С атакувания съдебен акт въззивният съд е упражнил правомощието си по чл. 337, ал. 1, т. 5 от НПК да измени първоинстанционната присъда единствено в частта относно наложените на подсъдимия от първоинстанционния съд административни наказания. ВоАС е приел, следвайки структурата на първоначално повдигнатото против дееца наказателно обвинение за престъпление по чл. 339, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 от НК, че извършеното от жалбоподателя деяние съставлява едно единно административно нарушение – придобиване и държане на боеприпаси и пиротехнически изделия в нарушение на установения административен режим, изискващ надлежно разрешение от оправомощените органи съгласно чл. 50, ал. 1 и ал. 3 от ЗОБВВПИ, а не две самостоятелни деяния с оглед вида на инкриминираните обекти, както е заключил първоинстанционният съд – придобиване и държане на боеприпаси и, съответно, на пиротехническите изделия. Този извод логично е рефлектирал върху санкционирането на дееца чрез отмяната на едното от двете отделни, наложени на подсъдимия административни наказания (глоби в размер на 500 лева всяка). Оправдателната част на присъдата на С. по отношение на повдигнатото спрямо него обвинение по чл. 339, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 от НК не е била оспорена пред ВоАС от никоя от страните. Както въззивната жалба на подсъдимия, така и подадената от него касационна жалба касаят само частта на присъдата, съответно на въззивното решение, свързани с административнонаказателната му отговорност. Това означава, че в конкретния случай страните не спорят по въпросите по чл. 301, ал. 1, т. 2 вр. ал. 4 от НПК, които са окончателно разрешени. Известно е, че необходимо условие за образуване на касационно производство е правото да се атакуват посочените в чл. 346 от НПК съдебни актове. В генерален план при регламента на допустимостта на касационната проверка е възприета идеята, че триинстанционното производство е принципно и преобладаващо разрешение, от което са възможни изключения по определени категории дела. От изброяването на подлежащите на касационен контрол съдебни актове в разпоредбата на чл. 346, т. 1 и т. 2 от НПК произтича извод, че по касационен ред не могат да се атакуват решения и присъди на апелативния съд, както и новите присъди на окръжния съд, действащ като въззивна инстанция по дела от общ характер, с които деецът е бил освободен от наказателна отговорност и му е било наложено административно наказание на основание чл. 78а от НК. В тези случаи разграничителният критерий, въз основа на който е стеснен обсегът на касационния контрол върху посочената категория съдебни актове, е изведен от законодателя с оглед значимостта на накърнения интерес. Очевидно е, че в хипотезите на чл. 78а от НК налагането на административно наказание, макар и по реда на НПК, се обуславя, на първо място, от по-ниската степен на обществена опасност на инкриминираното деяние с оглед неговата насоченост и увреждащ характер, а от друга страна – от по-ниския интензитет на упражнената спрямо извършителя държавна принуда. Съобразно посочения критерий към изключенията от триинстанционното производство следва да се причислят и съдебните актове – решения на апелативния съд, с които са упражнени правомощията по чл. 337, ал. 1, т. 5, чл. 337, ал. 2, т. 3 и т. 4, чл. 338 от НПК и новите въззивни присъди на апелативния и окръжния съд по чл. 336, ал. 1, т. 4 от НПК по дела от общ характер – в частите им, касаещи административнонаказателната отговорност на дееца. В тези им части изброените съдебни актове не подлежат на самостоятелна касационна проверка, отделно от частта, касаеща оправдаването на подсъдимия по обвинението за престъпление. Макар тази хипотеза да не е изрично уредена в съдържанието на нормата на чл. 346 от НПК, такъв извод произтича от обстоятелството, че както при приложението на чл. 78а от НК, така и в случаите на чл. 305, ал. 6 от НПК спрямо дееца се реализира административнонаказателна отговорност. Щом въззивните актове, с които деецът е освободен от наказателна отговорност за извършено престъпление и му е наложено административно наказание на основание чл. 78а от НК, не подлежат на касационен контрол, на още по-силно основание не подлежат на самостоятелна касационна проверка в частите относно административнонаказателната отговорност и съдебните актове, с които деецът е оправдан с налагане на административно наказание за извършено административно нарушение. Известно е, че с прилагането на чл. 78а от НК не се заличава престъпния характер на извършеното от подсъдимия деяние. При наличието на съответните материалноправни предпоставки законодателят е предвидил по-лек режим на санкциониране на извършеното престъпление – освобождаване от наказателна отговорност и налагане на административно наказание, като в тези случаи съдебните актове безусловно са изключени от касационен контрол. В хипотезите на чл. 305, ал. 6 от НПК извършеното деяние въобще няма престъпен характер, а представлява административно нарушение, което се санкционира, както и при правоприлагането на чл. 78а от НК, също с административно наказание. Основание за прилагане на административната отговорност в тези случаи е административно нарушение, чиято степен на обществена опасност е значително по-ниска от тази на престъплението. Административнонаказателната отговорност на дееца и в двата случая представлява една и съща форма на държавна принуда със съществено по-нисък интензитет от наказателната отговорност, поради което спрямо тях следва да се прилага и еднакъв режим по отношение на режима на касационното обжалване. Довод в подкрепа на извода, че административнонаказателната част на съдебните актове по чл. 337, ал. 1, т. 5, чл. 337, ал. 2, т. 3 и т. 4, чл. 338 и чл. 336, ал. 1, т. 4 от НПК по дела от общ характер не подлежи на касационен контрол, недвусмислено произтича и от взаимовръзката и логическата последователност между разпоредбите на чл. 346 от НПК, очертаващи предмета на касационното обжалване, и на чл. 354, ал. 1 – ал. 3 от НПК, регламентиращи правомощията на касационната инстанция. По отношение на административнонаказателната отговорност на дееца касационният съд не разполага с правомощия, подобни на възложените на въззивния съд с разпоредбите на чл. 337, ал. 1, т. 5, чл. 337, ал. 2, т. 3 и т. 4 от НПК. В процесуалния закон не са предвидени възможности за упражняване нито на контролно-отменителни, нито на контролно-решаващи функции от страна на касационната инстанция във връзка с административнонаказателната отговорност на дееца, което положение може да бъде обяснено с липсата на възможност за касационно обжалване. Проблемът за допустимостта на касационното обжалване на обсъжданата категория актове не би могъл да получи друг отговор с оглед предвидената от чл. 354, ал. 1, т. 3 от НПК възможност касационният съд да отмени присъдата или решението, да оправдае подсъдимия и да му наложи административно наказание, когато извършеното деяние се наказва по административен ред в предвидените в Особената част на НК случаи или когато деянието съставлява административно нарушение, предвидено в закон или указ. Това правомощие на касационния съд се прилага, само когато касационната инстанция констатира, че по делото няма допуснати процесуални нарушения, и при установените факти за първи път сама прецени, че инкриминираното деяние съставлява административно нарушение, а не престъпление. Тази хипотеза винаги предполага деецът да е бил признат за виновен и осъден по повдигнатото му обвинение за престъпление по НК (поради неправилно приложение на материалния закон). В такива случаи процесуалните действия на касационната инстанция обхващат както „преквалификацията“ на инкриминираното деяние от престъпление в съответно административно нарушение, което задължително предполага оправдаване по обвинението за престъпление, така и преминаване към по-лека по вид административнонаказателна отговорност вместо наказателна отговорност. Приетото разрешение за недопустимост на самостоятелен касационен контрол върху административнонаказателните части на обсъжданите съдебни актове не противоречи на чл. 2 от Протокол № 7 към Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. Когато първоинстанционният съд е приложил чл. 305, ал. 6 от НПК, а въззивният съд е осъществил правомощията си по чл. 337, ал. 1, т. 5, чл. 337, ал. 2, т. 3 и т. 4, чл. 338 във връзка с приложението на чл. 305, ал. 6 от НПК, изискуемата двуинстанционност на проверката на съдебния акт и в частта за административното наказване е запазена съгласно изискванията на чл. 2, § 1 от Протокол № 7. Приложението на чл. 336, ал. 1, т. 4 от въззивния съд и на чл. 354, ал. 1, т. 3 от НПК от касационния съд представляват хипотези на допустими изключения, визирани в чл. 2, § 2 от Протокола. За яснота и прецизност следва да се припомни отразената по-горе в настоящото решение конкретика на разглеждания казус – че в случая въпросите по чл. 301, ал. 1, т. 2 вр. ал. 4 от НПК са окончателно разрешени още с първоинстанционния съдебен акт, като не е подаден протест срещу оправдателната част на присъдата по обвинението по чл. 339, ал. 1, пр. 1 и 2 от НК. Когато обаче между страните има спор по въпроса дали деянието представлява престъпление или административно нарушение, не може да се отрече възможността за упражняване на последващ касационен контрол върху оправдателната част на съответния съдебен акт. Ако в резултат на касационната проверка бъдат упражнени правомощия по чл. 354, ал. 3 от НПК, това неминуемо води до отмяната на съдебния акт в цялост, включително и в административнонаказателната му част. Административнонаказателната отговорност в хипотезите на чл. 301, ал. 4 от НПК е производна от признаването на подсъдимия за невинен по повдигнатото му обвинение и може да бъде ангажирана само след преценка, че извършеното деяние не съставлява престъпление, а административно нарушение. В обобщение: въззивните съдебните актове – решения на апелативния съд, с които са упражнени правомощията по чл. 337, ал. 1, т. 5, чл. 337, ал. 2, т. 3 и т. 4, чл. 338 от НПК и новите въззивни присъди на апелативния и окръжния съд по чл. 336, ал. 1, т. 4 от НПК по дела от общ характер – не подлежат на самостоятелен касационен контрол в частите им относно административнонаказателната отговорност на дееца, което ограничение на касационното обжалване не се отнася до оправдателните части на тези съдебни актове. Водим от изложените съображения Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на Е. М. Р. срещу решение № 7 на Военноапелативния съд от 8.05. 2019 г., постановено по ВНОХД № 4/2019 г. по описа на същия съд. Настоящото решение не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.