5 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 974 София, 07.12.2011 година Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА МАРИЯ СЛАВЧЕВА при секретар и в присъствието на прокурора изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА ч.т.дело № 797 /2010 година Производството е по чл.274, ал.3, т.2 ГПК. Образувано е по частната касационна жалба на [фирма], [населено място] против въззивното определение на Софийски градски съд № 6650/29.04.2010 год., по гр.д.№ 2237/2010 год., с което е потвърдено разпореждането на СРС от 15.02.2009 год., по гр. д.№ 40133/2009 год., в частта му, с която е отказано издаване на заповед за изпълнение за сумата 1 318.88 лв., договорна лихва за периода 15. 09. 2008 год.- 12.08.2009 год.. Частният касатор въвежда оплакване за неправилност на обжалваното определение, по съображения за необоснованост и допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, поради което се иска отмяната му. Касационното обжалване по приложно поле е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Поддържаното в изложението по чл.284, ал.3, т.2 ГПК твърдение е, че възприетото от въззивния съд разрешение на значимите за крайния правен резултат по делото въпроси на процесуалното право: за очертаната в чл.418, ал.2 ГПК компетентност на съда да се произнесе по въпрос, касаещ съдържанието на документа по чл.417, т.2 ГПК/ извлечение от счетоводни книги, с което се установява вземане на банка срещу длъжника/ и за законосъобразността на искането за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК е в противоречие с трайно установената съдебна практика. Като израз на последната са посочени определения на СГС: от 23.02.2009 год., по гр.д.№ 1176/2009 год. на ІІ-то г.о., от 25.02.2009 год., по гр.д.№ 1443/2009 год., по гр.д.№ 523/2009 год.; определения на ВКС : № 118/2009 год., по ч.т.д.№ 25/ 2009 год. на ІІ т.о., № 103/2008 год., по т.д.№ 584/2008 год. на ІІ т.о., решение на ВКС,ТК № 92/16.06.2009 год., по т.д.№ 467/2008 год. на ІІ т. о.; определение на Великотърновския окръжен съд от 15.05.2008 год., по в.ч.гр.д.№ 461/2008 год. и определение на Варненския окръжен съд № 2508/03.11.2009 год., по ч.гр.д.№ 1345/2009 год.. Ответната по частната жалба страна в срока и по реда на чл.276, ал.1 ГПК не е заявила становище. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи, във вр. с инвокираните оплаквания и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.278, ал.1 и сл. ГПК, намира: Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл. 275, ал.1 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу въззивен съдебен акт, подлежащ на инстанционен контрол пред ВКС, поради което е процесуално допустима. Основателно е и искането за допускане на касационното обжалване, поради следното: За да постанови обжалваното определение Софийски градски съд е възприел изцяло за съобразени със З., във вр. със З. изводите на първоинстанционния съд за нищожност на договорната клауза на т.4.5 от сключения между страните договор за потребителски кредит, с която е уговорено, че при предсрочна изискуемост на предоставения на длъжника кредит дължимата лихва надвишава значително установената от закона, формирана от основания лихвен % на БНБ плюс 10 пункта, позовавайки се на неравноправния и характер по см. на чл.143, т.5 от Закона за защита на потребителите, във вр. с чл.146, ал.1 З., поради което е отрекъл същата да е дължима. Изложени са в тази вр. съображения, че доколкото по силата на чл.411, ал.2, т.2 ГПК съдът в заповедното производство е длъжен да извърши преценка за съобразността на заявеното по реда на чл.417 ГПК вземане със закона и с добрите нрави, то той следва да осигури реализация на правото на заявителя, но само в рамките, в които е зачетено от правния и обществен ред в страната, с оглед на конкретното твърдяно от последния правоотношение и това не е разглеждане „по същество” на същото. Допълнително в съобразителната част на обжалвания съдебен акт се съдържат и съждения, според които неоснователността на заявеното искане в частта му, предмет на подадената частна жалба, е обусловено и от отсъствие на данни вземането за процесната лихва да е станало предсрочно изискуемо чрез отправяне на покана до длъжника при условията на т.9.2 от договора, или настъпила автоматична предсрочна изискуемост на същата, поради неплащане на конкретното парично задължение в продължение на 150 дни. Следователно решаващите мотиви на въззивния съд позволяват да се приеме, че поставените от частния жалбоподател процесуалноправни въпроси, като обусловили крайния изход на делото попадат в обсега на чл.280, ал.1 ГПК, с което общото основание за достъп до касационен контрол е доказано. Налице е и визираният критерий за селекция по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК. Видно от цитираната съдебна практика, обективирана в приложените от частния жалбоподател влезли в сила определения на различни по степен съдилища в страната, а и от служебно известната на настоящия съдебен състав такава, материализирана в определение № 357/ 28.04. 2010 год. по ч.т.д.№ 173/ 2010 год. на І т.о. на ВКС; определение № 426 от 16.07.2009 год., по ч. т.д. № 332/2009 год. на ІІ т.о. на ВКС и др. поставените от страната процесуалноправни въпроси са предмет на противоречиво разрешаване. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. Последователно в практиката си по приложението на чл.417, т.2 ГПК, израз на която са и определения: № 357/28.04.2010 год., по ч.т.д.№ 173 / 2020 год. на І-во т.о. на ВКС и № 118 от 24.02.2009 год., по ч.т.д.№ 25/ 2009 год. на ІІ т.о. ВКС е поддържал, че изискването на закона за редовност от външна страна на съответното изпълнително основание, вкл. в разглежданата хипотеза на т.2 на чл.417 ГПК не изключва задължението на съда по чл.418, ал.2 ГПК да провери дали то недвусмислено удостоверява подлежащо на изпълнение вземане, без да се налага тълкуване съдържанието на документа, като тази проверка не съставлява проверка за съществуване на самото изпълняемо право. Следователно осъществявайки преценка за изпълняемостта на вземането за лихви, претендирано от частния жалбоподател по реда на заповедното производство, въз основа на представените със заявлението писмени доказателства въззивният съд не е допуснал твърдяното нарушение на процесуалния закон. Обстоятелството, че от същите не се установява настъпване предсрочната изискуемост на договорената лихва за визирания в заявлението период, вкл. автоматично, тъй като липсват данни да са изпълнени условията на чл.9.2 и на чл.10 от договора за банков кредит – едностранно писмено предизвестие на Банката кредитор до длъжника, респ. неплащане на това парично задължение в продължение на 150 дни от настъпване на падежа му, правилно е възприето от въззивната инстанция за достатъчно, за да бъде отхвърлена молбата за издаване на заповед за изпълнение, поради неудостоверено от счетоводните книги на банката подлежащо на изпълнение вземане за лихва. Следва да бъде споделено като основано на процесуалния закон и изразеното от Софийски градски съд разбиране, че в хипотезата на заявено по реда на чл.417 ГПК съдът е длъжен да извърши преценка за съответствие на заявлението със закона и добрите нрави, което задължение му е изрично вменено с нормата на чл.411, ал.2, т.2 ГПК. Затова, като е обсъдил вида на претендираната от заявителя, настоящ частен жалбоподател, лихва, съпоставяйки я с извършеното от съконтрахените разграничение относно отделните дължими от кредитополучателя лихви за отпуснатия му кредит и е приел, че щом вземането по същия е станало предсрочно изискуемо на кредитора се следва единствено наказателната лихва, индивидуализирана в договорната клауза на т.4.5, но не и възнаградителната такава, която несъмнено е обвързана с продължителността на ползване дадените в заем суми, СГС е постановил процесуално законосъобразен съдебен акт. Обстоятелството, че предсрочната изискуемост на кредита,поражда задължение за кредитополучателя да върне получената сума в цялост, респ. остатъка от същата, изключва, както правилно е счел и въззивният съд, наличието на основание за формиране на договорна лихва, имаща възнаградителен характер. Нещо повече, дори да се приеме, че и така заявеното по реда на чл.417, т.2 ГПК вземане за лихва има обезщетителен характер, то основани на закона са съжденията на СРС, възприети от въззивната инстанция, че самото кумулиране на две обезщетения за забавата на длъжника, касаещи един и същи период би довело до неоснователно обогатяване на кредитора, което действащият в страната правов ред не допуска. Отделен в тази вр. остава въпросът, че съобразена законовата уредба на договора за потребителски кредит в Закона за потребителския кредит изпадането на длъжника в забава обуславя правото на кредитора да търси единствено мораторна лихва за периода на същата и то, както правилно е посочено в обжалваното определение, съизмерима с лимитирания размер законна лихва, което в случая не е налице - арг. от чл.19 З.. Предвид изложеното настоящият съдебен състав счита за правилно възприетото от въззивния съд разрешение на поставените процесуалноправни въпроси, поради което и на осн. чл.278, ал.1 ГПК О П Р Е Д Е Л И: ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното определение на Софийски градски съд № 6650/29.04.2010 год., по гр.д.№ 2237/2010 год., по частна касационна жалба вх.№ 36999/19.05.2010год., подадена от [фирма]. ОСТАВЯ в сила определението на Софийски градски съд № 6650/ 29. 04.2010 год., по гр.д.№ 2237/2010 год., в частта му, с която което е потвърдено разпореждането на СРС от 15.02.2009 год., по гр. д.№ 40133 /2009 год. и е отказано издаване на заповед за изпълнение за сумата 1 318.88 лв., договорна лихва за периода 15. 09. 2008 год.- 12. 08. 2009 год.. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: