2 Р Е Ш Е Н И Е № 183 гр. София, 08.06.2015 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на седми май през две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА БОЯН ЦОНЕВ при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 7381 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производство по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. А. П. срещу решение № 163/19.09.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 337/2014 г. на Ямболския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено решение № 483/08.07.2014 г. по гр. дело № 408/2014 г. на Ямболския районен съд, са отхвърлени предявените от жалбоподателката срещу [фирма] искове за признаване за незаконни и отмяна на дисциплинарните наказания „забележка” и „предупреждение за уволнение”, наложени й съответно – със заповед № 4/06.01.2014 г. и заповед № 21/22.01.2014 г. на управителя на ответното дружество; в тежест на жалбоподателката са възложени и разноските по делото. В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Ответното [фирма] в отговора на касационната жалба, в писмени бележки и в откритото съдебно заседание излага доводи за неоснователност на жалбата. С определение № 336/06.03.2015 г. по настоящото дело е допуснато касационното обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по следния процесуалноправен въпрос: когато в производство по трудов спор по оспорване на дисциплинарно наказание е направен довод за неравноправно третиране – дискриминация, по признак членство в синдикална организация, съдът има ли правомощие да откаже да разгледа този довод с мотива, че той има значение само в производствата пред Комисията за защита от дискриминация (КЗД). Прието е, че с обжалваното въззивно решение този въпрос е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК. В решение № 115/02.08.2013 г. по гр. дело № 626/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, по въпроса за разпределение на доказателствената тежест при въведено в рамките на трудовия спор оплакване за неравно третиране по смисъла на ЗЗДискр, е прието следното: Съгласно чл. 127, ал. 1 от ГПК, всяка страна е длъжна да установи фактите, от които черпи изгодни за себе си правни последици. В производството по трудов спор за отмяна на незаконно уволнение, ответникът-работодател следва да установи всички факти, дали му основание да упражни потестативното си право да прекрати извънсъдебно трудовото правоотношение. Когато работникът твърди, че уволнението му е проява на дискриминация, то съгласно чл. 9 от ЗЗДискр, ответникът-работодател следва да докаже, че правото на равно третиране не е било нарушено, но след като ищецът докаже факти, от които може да се направи извод, че е била налице дискриминация. В решение № 416/03.12.2013 г. по гр. дело № 1844/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС е прието, че съгласно константната практика на ВКС, преценката на работодателя за промяна на изискванията за заемане на дадена длъжност е суверенна и е по целесъобразност – тя не подлежи на съдебен контрол, стига по този начин да не се нарушава императивна правна норма, да не се злоупотребява с право или да не се установява дискриминационен подход; както и че страните по трудовите правоотношения следва да спазват императивните законови изисквания, сред които са и забраната за злоупотреба с право или пряка и непряка дискриминация, поради което контролът на съда за законосъобразност на уволнението във всички случаи и в частност по чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ, включва и преценката дали трудовите права и задължения се осъществяват добросъвестно съобразно изискванията на законите. Настоящият съдебен състав възприема, така формираната по реда на чл. 290 от ГПК практика на ВКС, като създадена при точно тълкуване на закона. В допълнение следва да се посочи, че след като чл. 8, ал. 3 от КТ изрично установява забрана на пряка или непряка дискриминация (включително – основана на членуване в синдикални организации, каквато е част от постановката на поставения по делото правен въпрос) при осъществяване на всички субективни трудови права и задължения (включително на субективното право на работодателя да наложи дисциплинарно наказание на работника или служителя), то цитираната задължителна практика на ВКС е приложима и относно трудови спорове по оспорване на дисциплинарни наказания „забележка” и „предупреждение за уволнение” (а не само относно трудови спорове по чл. 344, ал. 1 от КТ – при защита срещу незаконно уволнение, във връзка с каквито е формирана тази практика). Следователно, когато и в производство по трудов спор по оспорване на дисциплинарно наказание е направен довод за неравноправно третиране – дискриминация, по признак членство в синдикална организация, съдът не може да откаже да разгледа този довод, включително с мотива, че той имал значение само в производствата пред КЗД по ЗЗДискр. Този извод пряко произтича и от разпоредбите на чл. 17, ал. 1, във вр. с чл. 2 от ГПК, като е налице и задължителна практика на ВКС, с която е изяснено и че защитата пред КЗД по реда на разд. І от гл. ІV на ЗЗДискр е само алтернатива на съдебната защита по исков ред. В противоречие с цитираната задължителна практика на ВКС, в мотивите към обжалваното по настоящото дело въззивно решение, окръжният съд е приел, че наведените от жалбоподателката-ищца (още с исковата й молба – при оспорването на наложените й дисциплинарни наказания „забележка” и „предупреждение за уволнение”) доводи за дискриминация на синдикалните членове в предприятието от страна на ответника-работодател, и конкретно – спрямо нея, като председател на синдикалната организация – при налагане на процесните дисциплинарни наказания, „...се преценяват като неоснователни, тъй като същите биха били релевантни в едно специално производство по ЗЗДискр”, т.е. – съдът е отказал да разгледа тези доводи по същество в рамките на трудовия спор. Предвид възприетото разрешение на поставения по делото процесуалноправен въпрос, основателно е оплакването в касационната жалба, че с отказа да разгледа доводите на жалбоподателката-ищца за неравноправно (дискриминационно) третиране на същата от страна на ответника-работодател при налагането на процесните дисциплинарни наказания, в сравнение с работници и служители, които не са синдикални членове, въззивният съд е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила, а именно – на нормите на чл. 17, ал. 1, във вр. с чл. 2 от ГПК. Основателно е и оплакването на жалбоподателката, че също в нарушение на съдопроизводствените правила (чл. 266, ал. 2, т. 1 и ал. 3 от ГПК, във вр. и с чл. 9 от ЗЗДискр), с определението си по чл. 267 от ГПК от 01.09.2014 г. въззивният съд е отказал да събере като писмени доказателства, посочените с въззивната жалба на ищцата съдебни актове, които са относими към доводите й за неравноправно (дискриминационно) третиране, част от които писмени доказателства първоначално са били приети по делото от първоинстанционния съд, но то й е отменил определението си за това с мотив за неотносимост на същитете, а друга част са актове, постановени, респ. – и узнати от жалбоподателката-ищца след приключването на съдебното дирене пред първата инстанция. Останалите оплаквания в касационната жалба са неоснователни. По делото са събрани всички останали (извън посочените по-горе) доказателства, които са относими към правния спор, като въз основа на тях въззивният съд правилно е установил останалите релевантни факти по делото. Поначало правилно е приложен и материалният закон, като е прието, че жалбоподателката-ищца е осъществила (формално) състава на дисциплинарното нарушение „неуплътняване на работното време” (чл. 187, т. 1, предл. 3 от КТ), като през работно време е осъществявала телефонни разговори по синдикални въпроси и сама се е явила на среща между ръководството на дружеството-работодател и друг служител, като по този начин е осъществила синдикална дейност, не по регламентирания законов ред – без да е ползвала отпуск по чл. 159 от КТ и при липса на К., уреждащ синдикалната дейност в ответното дружество. Установените по-горе нарушения на съдопроизводствените правила (на чл. 17, ал. 1, във вр. с чл. 2 от ГПК и на чл. 266, ал. 2, т. 1 и ал. 3 от ГПК, във вр. и с чл. 9 от ЗЗДискр), които е допуснал въззивният съд, са съществени. Ако беше приел посочените по-горе писмени доказателства, представени с въззивната жалба на ищцата, и беше обсъдил същите и доводите й за незаконосъобразност на процесните дисциплинарни наказания, във връзка с които тези доказателства са представени по делото – за неравноправно (дискриминационно) третиране в качеството й на синдикален член и лидер, наред с останалите доказателства и обстоятелства по делото, окръжният съд би могъл да достигне до различни изводи относно законосъобразността на наложените дисциплинарни наказания – най-вече във връзка с приложението на материалноправната норма на чл. 189, ал. 1 от КТ. При така установените по делото, съществени нарушения на съдопроизводствените правила, допуснати от въззивния съд, съгласно чл. 293, ал. 2 от ГПК обжалваното въззивно решение, като неправилно следва да бъде отменено, като съгласно чл. 293, ал. 3 от ГПК делото следва да се върне за ново разглеждане от друг въззивен състав на окръжния съд. При повторното разглеждане на делото въззивната инстанция следва, съгласно чл. 266, ал. 2, т. 1 и ал. 3 от ГПК, във вр. и с чл. 9 от ЗЗДискр, да допусне и да приеме в открито съдебно заседание, посочените с въззивната жалба на ищцата-касатор, писмени доказателства – съдебни актове, които са относими към доводите й за неравноправно (дискриминационно) третиране. Също с оглед приложението на разпределението на доказателствената тежест по чл. 9 от ЗЗДискр, въззивният съд следва да даде възможност на ответното дружество да посочи насрещни доказателства, които да бъдат събрани в същото открито съдебно заседание. В мотивите към новото си решение по спора въззивният съд следва да обсъди и доводите на ищцата за неравноправно (дискриминационно) третиране, и събраните във връзка с тези доводи доказателства – в съвкупност с останалите доказателства по делото – най-вече във връзка с приложението на чл. 189, ал. 1 от КТ, като се съобрази и с разясненията по приложението на чл. 9 от ЗЗДискр в рамките на трудовия спор, дадени с цитираното по-горе решение № 115/02.08.2013 г. по гр. дело № 626/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. Съгласно разпоредбите на чл. 294, ал. 2, във вр. с чл. 78 и чл. 81 от ГПК, съобразно крайния изход на правния спор, въззивният съд следва да се произнесе и по претенциите на страните относно присъждането на разноските по делото, включително – направените пред настоящата касационна инстанция по делото. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 163/19.09.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 337/2014 г. на Ямболския окръжен съд; ВРЪЩА делото на Ямболския окръжен съд за ново разглеждане от друг негов въззивен състав. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.