11
страница към решение по гр.дело № 3827/2019 год. по описа на ВКС, IV ГОР Е Ш Е Н И Е
№ 89
София, 30.09.2020 год.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в открито заседание на трети юни през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:Борис Илиев
ЧЛЕНОВЕ:Димитър Димитров
Десислава Попколева
като разгледа докладваното от съдия Попколева гр.дело № 3827 по описа за 2019 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 ГПК.
Допуснато е касационно обжалване на решение № 65/19.04.2019 г. на Пловдивския апелативен съд по гр.д. № 628/2019 г., с което е потвърдено решение № 791/08.06.2018 г. на Пловдивския окръжен съд по гр.д. № 2240/2017 г., с което е отхвърлен иска по чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено несъществуването на вземане в размер на 90 000 евро. Обжалването е допуснато поради значението на процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди всички обстоятелства по делото и по материалноправните въпроси за действието на прекратителното условие или срок в договора за цесия и може ли условието или срокът да се определят от събитие, което представлява юридическо действие-извършване на продажба на недвижим имот и за правните последици от несъобщаването на длъжника на модалитетите на цесията и за настъпването на съответните факти, както и за правните последици от плащането /погасяването/ на цесионера преди настъпването на прекратителното условие или срок на цесията.
По повдигнатия процесуалноправен въпрос е налице, както задължителна практика на ВКС, обективирана в т.2 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 9.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т.19 от Тълкувателно решение № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, така и обилна практика на ВКС, обективирана в решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, в която се приема, че въззивният съд е длъжен да изложи собствени мотиви във връзка с наведените във въззивната жалба доводи за неправилност на съдебното решение, както и да основе решението си на установените по делото факти и обстоятелства, като обсъди всички допустими доказателства, събрани по надлежния процесуален ред във връзка с доводите и възраженията на страните. Процесуалната възможност за препращане към мотивите на първоинстанционния съд, не освобождава въззивната инстанция от задължението й да отговори на всички доводи и възражения, изложени във въззивната жалба и отговора, в рамките на предмета на проверката по чл.269 ГПК. Ограниченият от посоченото в жалбата въззивен съд може да приеме за доказани различни факти от тези, приети от първоинстанционния съд, само при съответно оплакване за необоснованост или съществено нарушение на съдопроизводствените правила, както и при обсъждане на събраните във въззивното производство доказателства за новооткрити и новонастъпили факти.
По повдигнатите материалноправни въпроси Върховният касационен съд намира следното: Съгласно разпоредбата на чл.99, ал.1 ЗЗД кредиторът може да прехвърли своето вземане, освен ако законът, договорът или естеството на вземането не допускат това. В доктрината и в съдебната практика договорът за цесия се дефинира като такъв, при който се осъществява промяна в облигационната връзка чрез промяна на активната страна в нея, или това е договор за отстъпване на едно вземане от досегашния му носител на едно трето, чуждо на тази връзка лице. Договорът за цесия се определя още като каузален, неформален и консенсуален, като прехвърлянето на вземането може да бъде уговорено като възмездно или безвъзмездно. С постигането на съгласие между страните, вземането преминава от цедента върху цесионера, т.е последният придобива вземането в състоянието, в което то се е намирало към същия момент, заедно с акцесорните му права – чл.99, ал.2 ЗЗД. По отношение на длъжника цесионният договор няма действие, докато цесията не му бъде съобщена от цедента – чл.99, ал.4 ЗЗД. Съобщението до длъжника обаче не е елемент от фактическия състав, който поражда действие между страните по договора, поради което вземането преминава върху цесионера със самото му сключване. В закона няма забрана действието на договора за цесия или прекратяването му да бъде поставено в зависимост от едно бъдещо несигурно събитие - отлагателно или прекратително условие или в зависимост от едно бъдещо сигурно събитие - срок. Уредбата на договорите, сключени под условие, е установена с нормата на чл.25 ЗЗД, от която се извежда, че условието е винаги бъдещо и несигурно събитие, т.е. някакво обстоятелство/юридически факт - събитие или действие, което трябва да се прояви след сключване на сделката и да не се знае дали ще настъпи. Общото изискване за валидност на условието в гражданското право е то да бъде възможно и да не противоречи на императивни правни норми или на добрите нрави. В противен случай уговорката за условие ще бъде нищожна. С оглед правните последици, условията се делят на отлагателни и прекратителни, като страните, съгласно установения в чл.9 ЗЗД принцип за свобода на договарянето, могат да поставят сключения от тях договор под условие, предвиждайки потенциалните изменения в облигационната връзка, досежно целия комплекс от права и задължения или отделни негови елементи. При прекратителното условие, докато още не се е сбъднало, възникват права и задължения за страните по договора, т.е. задължението възниква като напълно действително и изискуемо на общо основание, а в полза на кредитора се поражда едно съвършено субективно право. Поради това носителят на вземане под прекратително условие може да иска изпълнението му както доброволно, така и принудително. С настъпване на условието обаче действието на сделката се прекратява, като съгласно чл.25, ал.2 ЗЗД настъпването на условието има обратно действие. Доколкото обаче действието на условието е установено в интерес на страните по сделката, а не в обществен интерес, то тази норма е диспозитивна и следователно страните може да уговорят нещо друго, напр. действие за в бъдеще. Според това, от какво зависи настъпването на условието, в доктрината се приема, че условията се разграничават на случайни /каузални/, произволни /потестативни/ и смесени условия. Приема се, че условието е случайно когато действието на сделката е в зависимост от бъдещо и неизвестно събитие, чието настъпване е израз на случайност, т.е. върху сбъдването му не може да влияе волята на никоя от страните. Произволно е онова условие, при което сбъдването на събитието зависи от волята на единия от съконтрахентите, а смесено, е условието, което зависи едновременно от волята на едната от договарящите страни и от волята на трети лица или от случайно събитие. В тази връзка се прави разлика между т.нар. „обикновени потестативни“ и „чисто потестативни“ условия. При първите изпълнението на задълженията се обуславя от едно събитие, зависещо от волята на едната страна и на едно трето лице, докато при чисто потестативните условия изпълнението на задължението е поставено в зависимост изключително от волята само на една от договарящите страни. В съдебната практика на ВКС / решение № 7 от 19.04.2017 г. по т.д. № 53312/2015 г. I г.о., ГК/ се приема, че е недопустимо сключването на договори под условие, поставено изцяло в зависимост от волята на едната страна - т.нар. чисто потестативни условия, тъй като при тях се поставя под съмнение намерението за обвързване и съществуването на самия договор. В тази връзка законът въвежда фикцията, че условието се счита за настъпило, ако страната, която има интерес от несбъдването му, недобросъвестно попречи то да настъпи, като преценката относно фингираното сбъдване на условието, следва да се осъществи по правилата на логиката при съпоставка между поведението на страната и закономерния ход на събитията, като се отчете интересът на страните в предметната рамка на сключения договор. За разлика от условието, срокът е такова ограничение на волеизявлението, при което правното действие се поставя в зависимост от едно бъдещо и сигурно събитие. Сроковете също могат да бъдат отлагателни и прекратителни. За разлика от настъпилото условие обаче правните последици от изтичането на срока се проявяват винаги занапред.
На въпроса може ли условието и срокът да се определят от събитие, което представлява юридическо действие – извършване на продажба на недвижим имот, следва да се даде положителен отговор. Както бе посочено вече, бъдещото сигурно или несигурно събитие представлява юридически факт, а според съдържанието им юридическите факти се делят на действия - сделки и юридически постъпки, на юридически събития и на факти от душевния живот. Тезата, поддържана от касаторите, че бъдещото несигурно или сигурно обстоятелство/събитие може да е само от категорията на юридическите събития, т.е. на факти от природния свят, не намира опора в закона.
Правните последици от несъобщаването на длъжника за модалитетите на цесията – в случая на уговореното прекратително условие, се изразяват в това, че извършеното от него погасяване на вземането по отношение на цесионера до момента на узнаване за включеното в договора за цесия прекратителното условие, ще има валиден погасителен ефект. Изпълнението на длъжника към цесионера, извършено след получаване на съобщението по чл.99, ал.3 ЗЗД, но без да му е съобщено за наличието на прекратително условие или срок в договора за цесия, винаги ще има погасителен ефект. Такива ще бъдат и правните последици от плащането /погасяването/ на вземането на цесионера преди настъпването на прекратителното условие или срок на договора за цесия. Освен това следва да се посочи, че ако цесията е извършена под прекратително условие или срок, действието на сбъдването на условието или изтичането на срока би се проявило, само ако прехвърленото вземане съществува към този момент. Ако прехвърленото вземане е погасено или е станало принудително неизпълнимо преди настъпване на условието или изтичането на срока, цедираното вземане не може да се върне у цедента или ако се върне, ще се върне принудително неизпълнимо, т.е. като естествено задължение. Без правно значение е, какво е основанието за погасяване: плащане, прихващане, даване вместо изпълнение, опрощаване, сливане на качествата кредитор и длъжник. При погасяване на цедираното вземане преди настъпване на условието или изтичането на срока длъжникът се освобождава от задължението, а вътрешните отношения между цедент и цесионер се уреждат според тяхното съдържание.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като разгледа жалбите и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл.290, ал.2 ГПК, ги намира за основателни, тъй като решението е постановено в противоречие с дадения отговор по процесуалноправния въпрос и поради допуснати нарушения на чл. 180, чл.181, ал.1 и ал.2 и чл.193 ГПК, като съображенията за това са следните:
За да постанови обжалваното решение, правилно въззивният съд е приел, че ищецът, в качеството си на приобретател на недвижим имот, придобит от длъжниците по изпълнението, т.е. като трето на изпълнителното производство лице, оспорва вземането спрямо тях по това производство с цел препятстване на принудително изпълнение върху притежаваните от него имоти, като поддържа, че вземането на съществува и е погасено от него след встъпването му в дълга и плащането на кредитора към този момент, поради което с оглед погасяването на дълга, то не е могло да бъде цедирано впоследствие. Правилно въззивният съд е посочил, че при така предявения отрицателен установителен иск в тежест на ищеца е да докаже правния си интерес от водене на процеса, а на ответника – съществуването на спорното вземане. От представеното по делото копие на изпълнителен лист за вземането, издаден на несъдебно изпълнително основание по реда на отменения ГПК, съдът е приел за установено, че поради неизпълнение на задължението по договора за кредит, Националната банка на Гърция се е снабдила с изпълнителен титул, т.е кредиторът е придобил правото да събере цялото задължение, като нито длъжникът, нито поръчителите са се възползвали от реда за защита по чл.244, чл.250, чл.255 ГПК /отм./ Приел е също така, че вземането е цедирано за първи път на „ОББ“ АД, като поръчителите Х., са изплатили изцяло дълга на първия цесионер и са се суброгирали в изпълнителния лист срещу главния длъжник изцяло, а срещу поръчителите, между които са и К. и М. Т. – съобразно припадащите им се части от дълга / чл.145 ЗЗД/ - по 45 000 евро за всеки от тях. През 2005 г. Х. са цедирали вземането на втория цесионер – С. С., като по отношение на така посочените сделки правилно съдът е приел, че същите са валидно извършени.
С оглед изложените в исковата молба фактически твърдения на ищеца А. С., становището на ответниците по тях и представените по делото доказателства, правилно въззивният съд е приел за неоснователни оплакванията във въззивната жалба на ищеца, че последният цесионер – ответникът „Алая 28“ ЕАД, като не е представил доказателства за сключване на договора за кредит с Националната банка на Гърция и за усвояване на отпуснатата като банков кредит сума в размер на 340 000 евро, което вземане впоследствие е било предмет на няколко договора за цесия, не е доказал, че е носител на процесното вземане в размер на 90 000 евро срещу ответниците Т.. С оглед разпоредбите на чл.153 и чл.154 ГПК обсегът на доказване в исковото производство не включва всички, а само спорните релевантни факти. В конкретния случай споровете между страните възникват след като с договор от 22.06.2006 г. цесионерът по договор за цесия от 30.05.2005 г. - С. С. прехвърля част от вземането си на „Макса Юнайтед Корп.“, който договор има следните особености: от една страна, продажната цена не е заплатена, а е уговорено това да стане при получаване на сумата при доброволно плащане или принудително изпълнение / чл.5 от договора/; договорът е сключен при модалитет – под условие, че до 30.07.2007 г. бъде реализирана продажбата на описания в договора като обезпечение на вземането имот в [населено място]. Правилно въззивният съд е приел, че мотивите за приемане на посочените клаузи са без правно значение за спора, както и въпросът дали по този начин се гарантира изпълнение на задължението за заплащане на цената по него, като е прието за безспорно по делото, че процесният имот не е продаден на публична продан до посочената в договора за цесия дата, а години по-късно. С оглед дадените от касационната инстанция отговори на повдигнатите материалноправни въпроси, изводите на въззивния съд за неоснователност на направеното от въззивника - ищец възражение за недействителност на клаузата от договора, съдържаща прекратително условие, поради противоречието й със закона и поради това, че съдържа обещание за бездействие от страна на трети лица, са правилни. Уговореното от страните прекратително условие в договора за цесия, е свързано с едно бъдещо несигурно събитие, за което страните са съзнавали, че може, както да се сбъдне, така и да не се сбъдне, като неговото настъпване стои извън волята на страните и изпълнение на техните задължения – чл.25, ал.1, предл.1 ЗЗД. Доколкото условието не противоречи на императивни правни норми и не представлява потестативно такова, следва извода, че уговорената от страните клауза не е нищожна, както и че до сбъдването на условието, договорът за цесия е действителен и страните са придобили права по него.
Неправилни обаче са изводите на въззивния съд за недоказаност на твърденията на ищеца А. С., че е заместил в дълга длъжниците К. и М. Т. на основание сключено между него и цесионера към този момент - „Макса Юнайтед Корп.“ споразумение за заместване в дълг от 30.08.2006 г. и съответно, че е изпълнил задължението на освободените длъжници към цесионера, което е удостоверено с разписка по чл.77 ЗЗД, издадена от кредитора на 15.10.2006 г., доколкото и двата документа са оспорени от ответника „Алая 28“ ЕАД, легитимиращ се като последващ цесионер на основание договор за цесия от 03.12.2008 г., сключен със С. С., с възражение за липса на достоверна дата по смисъла на чл.181 ГПК. Прието е от съда, че доколкото тези частни документи не носят подпис на оспорващата страна, то съгласно чл.193, ал.3 ГПК, тежестта да докаже истинността им е върху представилата ги страна, която е участвала в съставянето им и се ползва от тях – новият длъжник - ищецът А. С.. Прието е, че от страна на последния не са ангажирани никакви доказателства, които да подкрепят тезата му за извършено плащане към цесионера - „Макса Юнайтед Корп.“, поради което твърдението му, че е заместил Т. в дълга, както и че е погасил същото вземане чрез плащане, е останало недоказано.
Изводите са направени в нарушение на разпоредбата на чл.236, ал.2 ГПК и на нормите, регламентиращи доказателствена сила на подписаните частни документи и на правилата за оспорване истинността на документ, респ. в кои случаи защитата срещу доказателствената сила /формална и материална/ на документа е подчинена на изискванията на чл.193 ГПК. Основателни в тази връзка са оплакванията, изложени в касационната жалба на ищеца, че съдът се е произнесъл по ненаправено от него твърдение – че е погасил вземането на Т. чрез плащане на цесионера „Макса Юнайтед Корп.“, както и по незаявено от ответника „Алая 28“ ЕАД оспорване на верността на представените от ищеца споразумение по чл.102 ЗЗД и разписка по чл.77 ЗЗД, доколкото тези документи са оспорени единствено по отношение на тяхната автентичност и е заявено възражение за непротивопоставимостта им на ответника като трето лице по смисъла на чл.181 ГПК, тъй като нямат достоверна дата. В действителност в исковата молба ищецът твърди, че е погасил дълга на Т. към цесионера „Макса Юнайтед Корп.“ в качеството му на задължено лице по споразумение за заместване в дълг от 30.08.2006 г., но не е посочил конкретния способ, чрез който е направено погасяването. Във връзка с депозирания от ответника „Алая 28“ ЕАД отговор и изготвения от съда доклад на делото, ищецът с писмено становище, представено в о.с.з. на 06.03.2015 г., е заявил изрично, че не твърди да е платил задължението на цесионера „Макса Юнайтед Корп.“ и е направил уточнение, че е изпълнил задължението си към него по реда на чл.65 ЗЗД. С исковата молба ищецът е представил споразумение за заместване в дълг, сключено между него и кредитора – цесионер от 30.08.2006 г., което има характер на частен диспозитивен документ и разписка по чл.77 ЗЗД, издадена от кредитора на 15.10.2006 г., която има характер на частен удостоверителен документ. В срока за отговор ответникът е оспорил същите с твърдение, че нямат достоверна дата по отношение на него по смисъла на чл.181 ГПК и в тази връзка е заявил, че са му непротивопоставими, както и с възражение, че на посочените в двата документа дати лицата, посочени за техни издатели не са се намирали на територията на Република България, като е поискал откриване на производство по оспорване на документите по чл.193 ГПК. Във връзка с дадените от съда указания да се уточни изрично в какво се изразява направеното с отговора на исковата молба оспорване на двата документа, в първото по делото о.с.з. /от 06.03.2015 г./, процесуалният представител на ответника е заявил следното: „изрично оспорваме достоверността на датата по смисъла на чл.181 ГПК на споразумение за заместване в дълг, както и оспорваме автентичността на подписите, положени под двата документа така както сме заявили в отговора“.
Съгласно чл.193 ГПК страната, на която документът се противопоставя, може да разруши неговата доказателствена сила, като оспори неговата истинност /автентичност и вярност/. Когато документът е диспозитивен, т.е. при който не възниква въпросът за верността на материализираното с него удостоверително изявление поради естеството на изявлението, да се оспори неговата истинност значи да се заяви, че той е неавтентичен, като това е единствения път за защита срещу формалната му доказателствена сила, независимо от това, дали той е официален, или частен. Когато документът е свидетелстващ, да се оспори неговата истинност значи: или да се заяви, че той е неавтентичен, т.е. да се отрече формалната му доказателствена сила или да се заяви, че той е неверен – тогава оспорващият отрича материалната му доказателствена сила, като твърди, че удостовереното в документа не отговаря на действителното фактическо положение. Оспорването на верността на документа като средство за защита срещу обвързващата доказателствена сила на документа влиза в действие само срещу материалната доказателствена сила на официалните свидетелстващи документи. Когато се оспорва истинността на неподписан от оспорващия частен документ, страната която го е представила и иска да се ползва от него, трябва да докаже неговата автентичност, т.е. че изхожда от лицето, което е според нея издател на документа. При частни свидетелстващи документи защитата срещу тяхната материална доказателствена сила не е подчинена на изискванията за оспорване истинността на документа по реда на чл.193 ГПК. В конкретния случай, макар и от съда да не е четено нарочно определение, производство по оспорване автентичността на документите е проведено, доколкото ищецът е заявил, че ще се ползва от тях, като от приетото по делото заключение на СГЕ, поискана от ищеца, безспорно се установява, че и двата оспорени документа са подписани от лицата, сочени като техни издатели, т.е. че са автентични и съгласно чл.180 ГПК съставляват доказателство, че изявленията, които се съдържат в тях, са направени от тези лица, т.е. ползват се с формална доказателствена сила, която се отнася единствено относно факта на писменото изявление и неговото авторство. Няма спор в съдебната практика, че формалната доказателствена сила на частния документ не обхваща други данни, за които той свидетелства и по-специално тя не обхваща датата и мястото на съставянето му, така както са посочени в него, т.е. те могат да бъдат антидатирани. Именно с оглед на тази опасност и за да защити правата на третите лица, чл.181 ГПК постановява, че на тях посочената в документа дата е непротивопоставима. Като действителна /достоверна дата/ на документа се счита спрямо тези лица денят, след който издаването на документа е безсъмнено. Трети лица по разума на посочената разпоредба са само тези неучастващи в съставянето на документа лица, които черпят права от някои от издателите на документа и които биха могли да бъдат увредени от неговото антидатиране. Другите неучастващи в документа лица не са трети лица и спрямо тях не важи изискването за достоверност на датата на частния документ. В конкретния случай ответникът „Алая 28“ ЕАД не е трето лице по смисъла на чл.181 ГПК, тъй като не отговаря на посочените в нормата условия. Макар и да е лице, което не е участвало в съставянето на документа, ответното дружество не черпи права от някой от издателите на документа и тези му права да биха могли да бъдат увредени от антидатирането му. Ето защо, по отношение на ответника „Алая 28“ ЕАД не важи изискването за достоверност на датата, посочена в споразумението за заместване в дълг, в който смисъл е и направеното от страна на ищеца възражение във въззивната му жалба, но необсъдено от въззивния съд, с което е последният е допуснал съществено процесуално нарушение на чл.236, ал.2 вр. чл.269 ГПК. В нарушение на чл.193 ГПК въззивния съд е приел, че направеното от ответното дружество възражение за липса на достоверни дати в документите представлява оспорване на истинността им. Спорът по датата, посочена в документа не включва твърдение за неистинност на частния документ и за него не са приложими правилата, разписани в чл.193 ГПК. За установяване на действителната дата съдът може да се позове на всякакви доказателствени средства, вкл. и свидетелски показания на лицата, които са издатели на частния свидетелстващ документ, ако не са страни по делото, съгласно чл.181, ал.2 ГПК. Представената по делото разписка по чл.77 ЗЗД, издадена от кредитора, като частен свидетелстващ документ, се ползва освен с формална доказателствена сила, така и с материална доказателствена сила, тъй като издателят й удостоверява неизгодни за себе си факти. В конкретния случай разписката от 15.10.2006 г. се ползва с доказателствена сила за погасяването на дълга, доколкото в нея са посочени фактите, релевантни за точното с погасителен ефект изпълнение на задължението, а именно основание и размер на задължението, кредитор, длъжник, време на изпълнение. По отношение на датата на издаване на разписката, е налице изрично потвърждение пред съда от нейния издател на обстоятелствата, че ищецът А. С. е заместил старите длъжници по силата на споразумение от 30.08.2006 г. и е погасил вземането към него чрез изпълнение по смисъла на чл.65, ал.3 ЗЗД – чрез прехвърляне на вземания вместо дължимото, извършено с договор от 15.10.2006 г., на която дата е издадена и разписката по чл.77 ЗЗД. Ето защо, направеният от въззивния съд извод, че от ищеца не са ангажирани никакви доказателства, които да подкрепят тезата му за извършено плащане към цесионера - „Макса Юнайтед Корп.“, се явява неправилен поради съществено нарушение на правилата на ГПК-касационно основание по чл.281, т.1 предл.2 ГПК. Това налага отмяна на обжалваното решение, а доколкото не е необходимо извършване на нови съдопроизводствени действия, спорът следва да бъде разрешен по същество от като касационната инстанция /арг. от чл.293, ал.3 ГПК/.
При дадените от касационната инстанция отговори на материалноправните въпроси за действието на прекратителното условие в договора за цесия и дали последното може да се определя от събитие, което представлява юридическо действие, следва да се приеме, че уговореното в договора за цесия от 22.06.2006 г. прекратително условие е действително, като до момента на неговото настъпване, в полза на кредитора „Макса Юнайтед Корп.“ е възникнало правото да иска изпълнение по договора както доброволно, така и принудително. При преценка на събраните по делото доказателства - споразумение за заместване в дълг от 30.08.2006 г. и разписка по чл.77 ЗЗД, издадена от цесионера „Макса Юнайтед Корп.“ на 15.10.2006 г., чиято автентичност е доказана в процеса, а по отношение на датите на двата документа е налице изрично потвърждение пред съда от кредитора, издал разписката по чл.77 ЗЗД, следва да се приемат за безспорно установени фактите, че ищецът А. С. е заместил длъжниците Т. в дълга към цесионера „Макса Юнайтед Корп.“ и е погасил същия на 15.10.2006 г. по реда на чл.65 ЗЗД. С оглед отговора на въпросите за правните последици от погасяване на вземането на цесионера преди настъпване на прекратителното условие, както и за последиците от несъобщаване на длъжника на прекратителното условие в договора за цесия, следва да се приеме, че извършеното погасяване на вземането на кредитора „Макса Юнайтед Корп.“ спрямо Т. от заместилия ги в дълга А. С. преди настъпване на прекратителното условие на договора за цесия от 22.06.2006 г., има валиден погасителен ефект. Такъв ефект би имало и изпълнението, извършено след настъпване на прекратителното условие до момента на узнаване от длъжника за наличието на модалитета. При това положение, към датата на последващата цесия, сключена между С. С. и ответното дружество на 02.12.2008 г., вземането към длъжниците Т. не е съществувало, тъй като е било погасено чрез изпълнение на цесионера „Макса Юнайтед Корп.“ преди настъпване на прекратителното условие, уговорено в договора от 22.06.2006 г., т.е. вземането не се е върнало у цедента С. С. и той не е станал отново кредитор на вземането срещу Т. за да може валидно да го прехвърли на ответното дружество през 2008 г.
С оглед изложеното искът по чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено несъществуването на вземане на „Алая 28“ ЕАД спрямо К. А. Т. и М. И. Т. в размер на общо 90 000 евро е основателен и следва да бъде уважен.
Касаторът А. С. не претендира разноски за настоящата инстанция, но следва да му се присъдят своевременно поисканите разноски за заплатена държавна такса по иска в размер на 7 041,00 лв.
Касаторите К. и М. Т. не са ангажирали доказателства за сторени разноски по делото, поради което такива не следва да им се присъждат.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 65/19.04.2019 г. на Пловдивския апелативен съд по гр.д. № 628/2019 г., с което е потвърдено решение № 791/08.06.2018 г. на Пловдивския окръжен съд по гр.д. № 2240/2017 г., с което е отхвърлен, предявения от А. В. С., ЕГН [ЕГН] против „Алая 28“АД, ЕИК [ЕГН], К. А. Т., ЕГН [ЕГН] и М. И. Т., ЕГН [ЕГН], иск по чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено, че не съществува вземане на „Алая 28“ ЕАД спрямо К. А. Т. и М. И. Т. в размер на общо 90 000 евро на основание договор за цесия от 03.12.2008 г., представляващо припадащата се на последните двама част от задължението им в качеството на поръчители по договор за банков кредит № ..../07.03.2003 г., което вземане е предмет на изпълнение по изп.дело № 38/2006 г. по описа на ЧСИ М. О. с рег. № *** и район на действие Окръжен съд – [населено място], както и в частта, с която А. В. С. е осъден да заплати на „Алая 28“ ЕАД сумата от 11 200 лв. - разноски за първоинстанционното и въззивното производство и вместо него постановява:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от А. В. С., ЕГН [ЕГН] с адрес [населено място], [улица] против „Алая 28“АД, ЕИК [ЕГН], К. А. Т., ЕГН [ЕГН] и М. И. Т., ЕГН [ЕГН] и двамата с адрес [населено място], [улица], иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, несъществуването на вземане на „Алая 28“АД спрямо К. А. Т. и М. И. Т. в размер на общо 90 000 евро на основание договор за цесия от 03.12.2008 г., представляващо припадащата се на последните двама част от задължението им в качеството на поръчители по договор за банков кредит № ****/07.03.2003 г., което вземане е предмет на изпълнение по изп.дело № 38/2006 г. по описа на ЧСИ М. О. с рег. № *** и район на действие Окръжен съд – [населено място].
ОСЪЖДА „Алая 28“АД, ЕИК [ЕГН] да заплати на А. В. С., ЕГН [ЕГН] с адрес [населено място], [улица], на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 7 041,00 лв. –разноски за държавна такса по иска.
Решението е постановено при участието на „Макса Юнайтед Корп.“-дружество, регистрирано съобразно законите на Република Панама и вписано в канцеларията на публичния регистър в карта данни ******, документ № ****** от 30.01.2003 г., в качеството му на трето лице-помагач на ищеца А. В. С..
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: |