О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 44 гр. София, 09.02.2021 г. Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети ноември, две хиляди и двадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА като изслуша докладваното от съдия Първанова гр.дело № 2589/2020г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. М. Ю., [населено място], [община], чрез процесуалния му представител адвокат В. Д., срещу въззивно решение №125/23.04.2020г. по гр. дело № 90/2020г. на Окръжен съд - Пазарджик. В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са изложени твърдения за постановяване в решението по правни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за допускане касационно обжалване на решението по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК /ред. до ДВ, бр.86/2018г./.Твърди се и наличието на основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускане касационно обжалване на решението – очевидна неправилност. Първата група въпроси се свеждат до прилагане разпоредбите на чл.69 и чл.79,ал.1 ЗС, когато владелецът упражнява фактическа власт върху поземлен имот, наред със собственика, който никога не е губил фактическата власт и в тази връзка дали презумпцията по чл.69 ЗС се отнася и за владелец, който е установил владение върху реална част от недвижим имот,без да заявява права на собственост върху останалата реална част и трябва ли да е отблъснал владението на собственика на имота. Поставят се въпроси относно качеството владелец на член на семейството на собственика на имота, както и относно допълнителните признаци на владението като елемент от фактическия състав на придобивната давност – то да е явно, непрекъснато и несъмнено. Втората група въпроси касаят допустимостта на гласни доказателства за опровергаване съдържанието на констативен нотариален акт за собственост, както и преценката на свидетелските показания при формиране решаващите изводи на въззивния съд. Сочи се противоречие с практиката на ВКС. Прилагат се решения на ВКС. Ответникът по касационната жалба Х. А. Ю., [населено място], чрез пълномощника си адвокат Н. Р., счита касационната жалба за недопустима поради това, че предмет на ревандикационния иск е недвижим имот с цена под 5000 лева. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.Не намират правна опора възраженията на ответника по касация за недопустимост на касационната жалба поради наличие пречките на чл.280, ал.3 ГПК. Предмет на делото е иск за съдебна делба на недвижим имот и за допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е ирелевантна цената му. Тя е без значение и по отношение допустимост на касационно обжалване на въззивно решение с предмет иск за собственост или други вещни права върху недвижим имот, съгласно разпоредбата на чл.280,ал.3,т.1 ГПК /ред. ДВ бр.86/2017г./. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното: С обжалваното решение е потвърдено решение №380/2019г. по гр.д.№970/2018г. на Районен съд – Велинград. С последното е допусната съдебна делба при равни квоти между Х. Ю. и И. Ю. на поземлен имот, за който регулацията е приложена, означен на приложената скица като УПИ *, с площ от 1215 кв.м., който е образуван от ПИ №*, с площ от 1215 кв.м., в кв. № 12, по регулационния план на [населено място]. Въззивният съд е приел от фактическа страна, че процесното дворно място, заедно с построените в него къща на два етажа и плевня /които не са предмет на иска за делба/, е било собственост на Д. Х. и И. Х. /съпрузи от 1946г./, за което е съставен констативен нотариален акт по обстоятелствено проверка № 83/1994г. Д. Х. е починала на 07.07.1998 г. и нейни наследници по закон са И. Х. - съпруг, починал на 25.11.2009 г., М. Ю. - син, А. Ю. - син, починал на 14.04.1998 г. Ищцата Х. Ю. е съпруга на А. Ю.. С нот.акт № 584/2002г. И. Х. е дарил на Х. Ю. следния недвижим имот: самостоятелен обект в сграда- първи етаж от жилищна сграда- къща на два етажа, на застроена площ от 95 кв.м., построена върху поземлен имот, находящ се в строителните граници на населеното място, целият с площ от 1185 кв.м., парцел *, отреден за имот пл. № * кв. № 12, по РП. С нот. акт № 187/2017 г., поправен с нот.акт№ №39/2018г., М. Ю. е прехвърлил правото си на собственост на ответника И. Ю. върху поземлен имот, за който регулацията е приложена, означен на приложената скица, като УПИ *, с площ от 1215 кв.м., който е образуван от ПИ №*, с площ 1215кв.м. Съществуващата СИО между Д. и И. Х. по отношение на процесния недвижим имот е прекратена при хипотезата на чл. 26, ал. 1, пр. 1 СК от 1985 г. (отм.) със смъртта на Д. Х.. Съгласно чл. 5, ал. 1 ЗН децата на починалия наследяват по равни части, а съгласно чл. 9, ал. 1 ЗН, съпругът наследява част равна на всяко дете. В случая синът А. Ю. е починал преди наследодателката Д., той не е оставил низходящи и единствен негов наследник по закон е съпругата му Х.. При това положение не намира приложение чл. 10 ЗН. По силата на наследственото правоприемство всеки от наследниците на Д. Х. – преживелият съпруг и синът са придобили по 1/2 ид.ч. от притежаваната от нея 1/2 ид.ч. от имота. Преживелият съпруг И. Х. е станал собственик на 3/4 идеални части и след смъртта му през 2009 г., на основание чл. 5, ал. 1 ЗН наследникът му по закон М. Ю. е станал изключителен собственик на целия поземлен имот по силата на наследственото правоприемство, впоследствие със сделката от 29.11.2017г. е прехвърлил правото на собственост на сина си -съделителя И. Ю.. По въведеното с исковата молба възражение на ищцата по чл.79 ЗС е прието,че ищцата е придобила правото на собственост върху половината от поземления имот въз основа на изтекла в нейна полза придобивна давност, считано от 1998 г. до 2008 г. При това положение праводателят на ответника не е могъл да прехвърли правото на собственост върху целия недвижим имот, поради което и сделката е породила вещно- прехвърлителен ефект само за 1/2 идеална част от него. Ето защо следва да бъде допусната съдебна делба между страните при равни права. Доводите на ответника, изложени във въззивната жалба, че ищцата е живяла в едно домакинство със свекъра си и дори да е ползвала част от имота не го е владяла за себе си явно и несмущавано, както и че реалната част не съставлява самостоятелен обект на собственост, въззивният съд е приел за неоснователни.Посочил е, че първоинстанционният съд е дал ясни и правилни отговори и че от събраните по делото доказателства се установява,че упражняваната фактическа власт от Х. Ю. върху процесния чужд имот е с последица придобиване на част от него,тъй като е налице завладяване /съзнание за своене/, изключващо възможността за действия в имота от страна на собствениците, демонстрирано пред тях, достигнало до тяхното знание. Владението и върху имота е установено от нея през 1998г., когато свекърът й разделил мястото на две - за двамата братя, и когато починали свекърва и и съпругът и, като това съответства и на житейската логика. Изводът се подкрепя и от факта,че през 2002г. свекърът й дарил първия етаж от жилищната сграда, построена в дворното място. Владението върху определена вещ може да бъде предадено от едно лице на друго по волята на предишния владелец. Законът регламентира изискванията към формата,в която следва да бъде облечено постигнатото съгласие за прехвърляне на вещни права, но не поставя изисквания ,на които следва да отговаря съгласието за предаване на владение.След като такива отсъстват,те не могат да бъдат въведени по тълкувателен път и следва да се приеме,че предаването на владението със съгласието на предишния владелец може да се осъществи свободно-например чрез просто връчване на вещта или чрез писмен акт. Ищцата е установила владение върху половината част от делбения имот и се легитимира като собственик на 1/2 ид.част от него. Владение върху идеална част може да се установи от едно трето за собствеността лице, ако владелецът още от самото начало формира намерение за своене само на част от вещта. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира следното : Съобразно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 3 ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Този въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. ВКС може да доуточни и конкретизира правния въпрос, релевантен за спора. В случая следва да се допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по обобщения въпрос относно елементите от фактическия състав на придобивната давност по чл.79,ал.1 ЗС и допълнителните признаци на владението. Въпросът е относим към конкретния спор за качеството владелец на член на домакинството на собственика на недвижимия имот. Той е обуславящ изхода на делото като касационното обжалване следва да се допусне с оглед проверката за съответствие на даденото от въззивния съд разрешение с практиката на ВКС, в т.ч. посочената от касатора. Останалите въпроси не могат самостоятелно да предпоставят допускане касационно обжалване на решението и следва да бъдат разгледани при обсъждане доводите на страните по съществото на спора. Доколкото са налице предпоставките за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК, посочените основания по чл. 280, ал.1,т.3 и ал. 2 ГПК не следва да бъдат обсъждани. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. О П Р Е Д Е Л И : ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №125/23.04.2020г. по гр. дело № 90/2020г. на Окръжен съд - Пазарджик. УКАЗВА на И. М. Ю., [населено място], [община], да представи документ за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 40 лева за разглеждане на касационната жалба в едноседмичен срок от съобщението. В противен случай производството ще бъде прекратено. След изтичане на срока делото да се докладва за насрочване или прекратяване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: