1 Р Е Ш Е Н И Е № 218 гр. София, 08 декември 2016 година Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на деветнадесети октомври две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ВАЛЯ РУШАНОВА при участието на секретаря Мира Недева и в присъствието на прокурор Антони Лаков, изслуша докладваното от съдията Рушанова дело № 878/2016 година и съобрази следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по касационни жалби от подсъдимия Л. С. Р. и защитника му срещу въззивно решение на Софийски Апелативен съд № 265 от 20.06.2016г. по внохд № 400/2016г. по описа на същия съд. С жалбите се ангажират всички касационни основания - допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, включително и липса на мотиви; нарушение на материалния закон и явна несправедливост на наложеното наказание. В саморъчната жалба на подсъдимия се оспорва авторството на деянията, както и извода на съдилищата, че те са безспорно доказани. Защитникът атакува законосъобразността на проведената диференцирана процедура по гл. 27 от НПК, квалификацията на престъпленията по чл. 152 от НК като „особено тежък случай” и дейността на съда по индивидуализация на наказанията за отделните престъпления преди редукцията по чл.58а, ал.1 от НК. Поставя акцент, че въззивният съд не е отговорил на доводите във връзка с начина на приемане на гражданския иск от пострадалата И., а гражданският иск от пострадалата Г. бил уважен в завишен размер. В заключение се иска отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане на въззивния съд и алтернативно- намаляване размера на наложените наказания. В съдебно заседание подсъдимият и защитникът му поддържат касационните жалби по наведените в нея доводи. Прокурорът при ВКП намира жалбата за неоснователна. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: С атакуваното пред ВКС решение е потвърдена изцяло първоинстанционна присъда от 02.02.2016г. на Окръжен съд - Монтана, постановена по нохд № 172/2015г. по описа на същия съд. С нея подсъдимият Л. С. Р. е признат за виновен и са му наложени наказания, както следва: - за престъпление по чл.152, ал.4, т.4 във връзка с ал.3, т.5 във връзка с ал.1, т.2 от НК-за това, че на 19.05.2014г., при условията на опасен рецидив, се съвъкупил с Н. Т. И.- на 50 г., като я принудил за това със сила и заплашване, като случаят е особено тежък, поради което на осн. чл.372, ал.2 във връзка с чл.58а, ал.1 от НК му е наложено наказание лишаване от свобода в размер на 10 години; - за престъпление по чл. 170, ал. 2 във връзка с ал.1 от НК- за това, че на 10.07.2015г., около 22,00 ч. влязъл в чуждо жилище - собственост на В. В. Г., като употребил за това сила и заплашване и деянието е извършено нощем, поради което на осн. чл. 373, ал. 2 във връзка с чл.58 а, ал.1 от НК му е наложено наказание 3 години и 4 месеца лишаване от свобода; -за престъпление по чл.152, ал. 4, т. 4 във връзка с ал. 3, т. 5 във връзка с ал.1, т. 2 от НК- за това че на 10.07.2015г., при условията на опасен рецидив се съвъкупил с В. В. Г. на 70 години, като я принудил за това със сила и заплашване и случаят е особено тежък, поради което на осн. чл. 373, ал. 2 във вр.чл. 58а, ал. 1 от НК съдът му наложил наказание в размер на 10 години лишаване от свобода. След приложение на чл. 23, ал.1 от НК на подс. Р. било определено най - тежкото наказание, а именно – 10 години лишаване от свобода, което да изтърпи при „строг” режим в затвор или затворническо общежитие от „закрит тип”. Подсъдимият е осъден да заплати на гражданските ищци обезщетение, както следва: -на В. Г. - сумата от 20 000 - за неимуществени вреди, настъпили в резултат на престъплението по чл.152, ал. 4,т. 4 от НК, както и сумата от 2000 лв. - за неимуществени вреди, настъпили в резултат на престъплението по чл.170, ал. 2 от НК; - на Н. И. - сумата от 20 000 лв. - обезщетение за причинени от деянието по чл.152, ал. 4, т. 4 от НК неимуществени вреди. На подсъдимия са възложени разноските по водене на делото и заплащането на държавната такса върху уважената част на гражданските искове. Съдът се е произнесъл и по веществените доказателства. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, намира, че касационните жалби са допустими – подадени са от процесуално легитимирани страни и в законоустановения срок. Разгледани по същество са частично основателни. На първо място, оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, не може да се сподели. Претенцията за липса на мотиви по смисъла на чл. 348, ал.3, т.2 във с ал.1, т. 2 от НПК се аргументира с даването на формален отговор по наведените от защитата доводи, както и с липсата на такъв по възражението относно допуснатия за съвместно разглеждане граждански иск от Н. И.. Поначало липсата на мотиви е от категорията на абсолютните нарушения и е налице както в хипотезите на пълна липса на мотиви, така и при схематична, повърхностна, непълна, неясна и вътрешно противоречива аргументация на съда. И в двата случая липсата на мотиви касае порок в дейността на решаващия съд, който от една страна рефлектира на правото на страните да получат обоснован отговор на поставените от тях въпроси, а от друга страна - на възможността да се разбере действителната воля на съда по същество. За това, независимо дали се съгласява напълно или не с фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, за въззивния съд, съгласно установения в чл. 339, ал.2 от НПК регламент, е налице задължение да изтъкне съображенията си във връзка с фактологията на деянието, правната й оценка, както и да даде отговор на поставените от страните възражения в контекста на упражняване на контролните си функции по повод проверката на атакувания пред нея първоинстанционен съдебен акт. В настоящия случай, ВКС констатира, че макар и в мотивите към решението да са залегнали идентични по съдържание изводи като тези в мотивите към присъдата, то не е налице липса на мотиви, тъй като с оглед спецификата на съдебното производство, протекло по реда на гл. 27 от НПК, е изпълнен дължимия стандарт по чл. 339, ал. 2 от НПК. Съдът се е спрял на установените на база признанието на подсъдимия факти, посочени в обстоятелствената част на обвинителния акт, направил е заключение, че предпоставките за прилагане на съкратеното съдебно следствие по чл. 371, т. 2 от НПК са били налице, след което е обосновал правните си изводи относно обективната и субективна съставомерност на деянията. Изложил е съображенията защо намира наложените на подсъдимия наказания за справедливи, както е отделил и специално внимание на допустимостта и основателността на предявените в процеса граждански искове. По този начин контролираният съд е дал отговор на направените от подсъдимия и защитникът му възражения, като е посочил и причините, поради които ги е преценил като неоснователни. Направеното в саморъчната жалба на подсъдимия оспорване на приетите факти, касаещи наличието на принудителен полов акт със св. В. Г. и св. Н. И., не държи сметка за процесуалния ред, по който съдебното производство е протекло пред първата инстанция - гл. 27 от НПК. Възражението е било доразвито в касационната жалба на защитника, като е интерпретирано на плоскостта на съществено нарушение на процесуалните правила, допуснато от първоинстанционния съд при преценка на предпоставките за пристъпване на разглеждане на делото по реда на диференцираната процедура в хипотезата на чл. 371, т. 2 от НПК. ВКС счита, че това възражение е неоснователно. Решението за провеждане на предварително изслушване е взето по искане на защитника на подсъдимия и на самия подсъдими в съдебно заседание от 02.02.2016г. ( л. 56 от нохд № 172/2015г.), като на подсъдимия са били разяснени правата му по чл.371 от НПК, както и последиците от разглеждането на делото по реда на съкратеното съдебно следствие. Подсъдимият ясно е заявил, че разбира обвинението и признава изцяло фактите, посочени в обстоятелствената част на обвинителния акт, като е дал съгласие да не събират доказателства относно тези факти. Решаващият съд намерил, че направеното от подсъдимия признание на фактите се подкрепя от доказателствата, събрани на досъдебното производство, след което обявил, че при постановяване на присъдата ще ползва направеното от подсъдимия самопризнание, без да събира доказателства относно фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт. При това процесуално поведение на подсъдимия и защитника му, надлежно отразено в съдебния протокол, липсват обективни данни, от които да се направи заключение, че подсъдимият е бил подведен от защитника си да признае фактите, с цел постигане на по-благоприятно третиране при постановяване на присъдата. Още в ТР № 1/2009г. на ВКС е изведено принципното положение, че разпоредбата на чл. 372, ал. 4 НПК не изисква всички надлежно събрани и проверени в хода на досъдебното производство доказателства да подкрепят самопризнанието, а е достатъчно от тяхната съвкупност по несъмнен начин да се установяват фактите, посочени в обстоятелствената част на обвинителния акт и признати от подсъдимото лице. В конкретния случай, преценката на първоинстанционния съд, утвърдена и от въззивния съд, за пристъпване на разглеждане на делото по реда на съкратено съдебно следствие в хипотезата на чл. 371, т. 2 от НПК е правилна. По делото са налице достатъчно доказателства, които недвусмислено разкриват очертаната в обстоятелствената част на обвинителния акт фактология, призната от подсъдимия - протокол за оглед на местопроизшествие и албум, СМЕ на веществени доказателства, показанията на св. В. Г., включително и пред съдия по реда на чл. 223, ал.1 от НПК, св. К. К., включително и разпита му пред съдия по реда на чл. 223, ал.1 от НПК, св. И. И., св. Н. П., косвено от показанията на св. Ц. К., св. Н. И. ( вкл. и показанията й по реда на чл.223, ал.1 от НПК), съдебно-медицинско удостоверение, св. М. С., св. К. М., св. М. М., св. М. Ж., св. В. М.. Предвид изложеното, при касационната проверка на атакуваното решение не се констатираха допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, които да обусловят връщане на производството на предходен процесуален стадий за отстраняването им. По твърдението за нарушение на материалния закон - касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК, отнесено към осъждането на подсъдимия Р. за две деяния по чл.152, ал. 4, т.4 във връзка с ал. 3, т.5 във връзка с ал.1, т.2 от НПК, ВКС счете същото за основателно. В рамките на посочената в обвинителния акт и призната от подсъдимия фактология, приета за установена от инстанциите по същество е посочено, че подсъдимият решил да извърши полов акт със св. Н. И., за която знаел че живее сама и е беззащитна. След като влязъл в дома й, поискал да осъществи полов акт с нея, като "я заплашил, че в противен случай ще я пребие и изнасили". Въпреки несъгласието на пострадалата И., той й нанесъл побой с ръце и крака в областта на лицето и тялото, след което я съборил и осъществил полов акт с нея. Относно изнасилването на пострадалата В. Г. приетите за установени факти са че, след като проникнал в жилището на възрастната жена/70 г/ подсъдимият видял, че е облечена с нощница, решил да осъществи полов акт с нея и й го казал. Въпреки обстоятелството, че Г. го отпратила да си ходи, той я заплашил с побой, "хванал я, запушил й устата, за да не вика....свалил бельото й....и насила осъществил полов акт с нея." На базата на тези фактически данни контролираните инстанции са приели, че и в двата случая се касае за "особено тежък случай" по смисъла на чл.93, т.8 от НК, тъй като обществената опасност на деянието и дееца е изключително висока. Изтъкнали са аргументи относно личността на подсъдимия, предвид многократните му осъждания за същия вид престъпни посегателства. Отнесено към личността на дееца са се позовавали на упоритостта, коравосърдечието и бруталността, с които деянията са били извършени. Акцент е поставен и на обстоятелството, че подсъдимият е бил осъждан за предходно деяние спрямо пострадалата И., която отново е изпитала срам и ужас. Отчетена е и възрастта на пострадалата Г.- 70 годишна жена. При обосноваване на изключително високата обществена опасност на деянията съдилищата са се аргументирали с начина на извършените действия, използваните от подсъдимия средства и настъпилите за жертвите тежки последици. В принципен план развитите от въззивния съд теоретични положения относно наличието на "особено тежък случай" по смисъла на чл. 93,т. 8 от НК, възприети в съдебната практика, се споделят и от настоящата инстанция. Важно е да се подчертае обаче, че с оглед разглеждане на делото по реда на съкратеното съдебно следствие, съдилищата са ограничени да правят изводите си по приложимото право единствено на базата на посочените в обвинителния акт и признати от подсъдимия факти. Извън описанието на конкретно извършените от подсъдимия действия в обвинителния акт не се съдържат фактически положения във връзка с настъпилите за жертвите последици- физически, психически, морални или социални. Нещо повече, сам прокурорът в обвинителния акт не е обосновал твърдението си защо случаите следва да се квалифицират като особено тежки, а единствено се е позовавал на съдебното минало на подсъдимия и многократните му осъждания за престъпления по раздел VІІІ, гл. ІІ от НК. Макар и в мотивите към въззивното решение да е посочено, че негативните последици за жертвите са описани в заключение на съдебно-психиатрична експертиза, по делото се констатира, че двете пострадали не са били обект на психолого-психиатрично изследване за последиците от деянията, а приобщеното по чл. 283 от НПК заключение се отнася до подсъдимия Р.. Така, извън обичайните последици за жертвите от изключително сериозното престъпно посегателство, каквото се явява изнасилването/срам, унижение и пр./, по делото други последици не само не са описани, но и в кориците му не се съдържат източници за тях. Поначало дефинирането на понятието "особено тежък случай" в разпоредбата на чл. 93,т. 8 от НК предполага положителна констатация, че с оглед на настъпилите вредни последици и на други отегчаващи обстоятелства случаят разкрива изключително висока степен на обществена опасност на деянието и дееца. Следователно, изключително високата обществена опасност на дееца не е единствената предпоставка обуславяща приложението на квалифицирания състав на чл. 152, ал. 4, т. 4 от НК. Необходимо е паралелно с това да е направен и извод, че обществената опасност на деянието е изключително висока - самостоятелен фактор, който следва да бъде отчетен при квалификацията на случая като особено тежък. Вярно е, че обществената опасност на деянието може да се извежда от данните за начина на извършване на деянието, използваните от дееца способи и средства, обстановката при която е извършено деянието, възрастта на жертвата и настъпилите за нея негативни последици. Известно е обаче, че за да се квалифицира случая като "особено тежък", е необходимо извършеното деяние с оглед обективните си характеристики значително да надхвърля обикновения случай от същото престъпление, тоест да е с изключително висока степен на обществена опасност. Именно затова в дефиницията на чл.93, т.8 от НК е поставено изискването за изключителност на обществената опасност на деянието и дееца - тежките последици и другите отегчаващи отговорността обстоятелства едновременно разкриващи обществената опасност на деянието и дееца, качествено отличават престъпното посегателство от обичайните престъпления от този вид. В настоящия случай по делото не са констатирани обстоятелства (извън възрастта на пострадалата Г.) на базата на които да се заключи, че извършените от подсъдимия Р. деяния се отличават с по-висока от обичайната обществена опасност. Преобладаващата част от фактическите данни, ползвани от съдилищата се отнасят основно към обществената опасност на дееца - престъпно минало, предходно посегателство срещу св. И.. Приетата за установена фактология не разкрива нито необичайна по естеството си и интензитет принуда, нито извънмерна жестокост и бруталност, нито негативни последици за жертвите, надхвърлящи тези при обикновените прояви на сексуално насилие. Обстоятелството, че се касае до две отделни престъпни прояви също не може да обоснове особена тежест на всяка от тях, доколкото законодателят е предвидил нарочен материално правен способ - чл. 24 от НК за постигане справедливостта на наказанието, който обаче е относим именно към наказанието, а не към обективните елементи на престъпния състав. С оглед на изтъкнатото, доколкото по делото не са налице данни, от които да се заключи, че обществената опасност на деянията е изключително висока, не е налице и квалифициращия признак "особено тежък случай", поради което искането на подсъдимия Р. за преквалифициране на деянията му по по-леко наказуемия състав на чл.152 ал.3, т.5 във връзка ал.1, т.2 от НК се явява основателно. Прилагането за закон за по-леко наказуемо престъпление предпоставя оправдаването на подсъдимия по по-тежката квалификация случаят да е особено тежък- по чл.152, ал.4, т.4 от НК. Последица от прилагането на закон за по-леко наказуемо престъпление се явява и преразглеждането на въпроса за наложените на подсъдимия наказание. Първоинстанционният съд е приел, че на подсъдимия следва да се определи наказание при условията на чл.58а, ал.1 от НК, като отмерил за престъпленията по чл.152 от НК наказания около средния размер, предвиден в санкцията на чл.152, ал. 4, т. 4 от НК, които след редукцията по чл.58а, ал.1 от НК с 1/3 намалил на 10 години лишаване от свобода. Отмерените наказания са счетени за справедливи при извършената от въззивния съд проверка на съдебния акт. Като се съгласява с преценката на конкретните обстоятелства по чл. 54 НК и отчитайки прилагането на закон за по-леко наказуемо престъпление - по чл.152, ал.3, т.5 във връзка с ал.1, т.2 от НК, ВКС намери че за постигане целите по чл. 36 от НК наложените на подсъдимия наказания следва да бъдат намалени както следва: за престъплението с пострадала Г. – на 10 години лишаване от свобода, което на осн. чл.58а, ал.1 от НК да се намали с 1/3 до 6 (шест) години и 8 (осем) месеца лишаване от свобода; за престъплението с пострадала И. – на 12 години лишаване от свобода, което на осн. чл.58а, ал.1 от НК да се намали с 1/3 до 8( осем) години лишаване от свобода. С особена тежест в случая с пострадалата И. се явява обстоятелството, че подсъдимият е бил осъждан за сексуално посегателство спрямо нея и следователно в действията му се забелязва упоритост, която не може да бъде подмината. Неоснователно се претендира несправедливост на наложеното за престъплението по чл.170, ал.2 във връзка с ал.1 от НК наказание, което след прилагане нормата на чл.58а, ал.1 от НК е определено на 3 години и 4 месеца лишаване от свобода. При съобразяване на конкретната обществена опасност на извършеното, на дееца, както и на обстоятелството, че проникването в жилището на св. Г. е било начин за осигуряване на достъп на подсъдимия до нея и улесняване на последвалото й изнасилване, определянето на наказанието за това престъпление при превес на отегчаващите отговорността обстоятелства е оправдано и отговаря на заложените в чл. 36 от НК цели. На последно място, оспорването на решението в частта му, с която е потвърдена първоинстанционната присъда в гражданско-осъдителна й част, е без основание. Твърдението за нарушение на чл. 85, ал.1 от НПК, предвид липсата на яснота в искането на гражданската ищца И. относно вида на претърпените от нея вреди, резултат от престъплението, не намира опора в материалите по делото. Видно от съдебния протокол от проведено съдебно заседание на 02.02.2016г. пред ОС - Монтана пострадалата И. ясно е посочила, че претендира обезвреда за претърпени от деянието неимуществени вреди. При проверката на съдебните актове относно уважените граждански искове, ВКС не констатира основания за упражняване на правомощията си по чл. 354, ал. 2, т.5 от НПК, доколкото същите с правилно са били приети за доказани по основание и размер, а конкретно определените обезщетения отговарят на критериите за справедливост по чл.52 от ЗЗД. В заключение, прилагане на закон за по-леко наказуемото престъпление и намаляване размера на наказанията за престъпление, предпоставя изменение на въззивния съдебен акт, в частта относно наложените наказания, както и в частта относно приложението на чл. 23 от НК във връзка с определянето на общото най-тежко наказание, което следва да понесе подсъдимия. С оглед на това и на основание чл.354, ал. 2, т.1 и т.2 във връзка с ал.1, т.3 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И: ИЗМЕНЯ въззивно решение № 265 от 20.06.2016г. на Софийски апелативен съд, постановено по внохд № 400/ 2016г., като: ПРЕКВАЛИФИЦИРА осъщественото от подсъдимия Л. С. Р. деяние, с пострадала Н. Т. И., от такова по чл. 152, ал. 4 , т. 4 от НК в престъпление по чл.152, ал.3, т.5 във връзка с ал.1, т. 2 от НК, като го ОПРАВДАВА по обвинението по чл.152, ал. 4, т. 4 от НК - "случаят да е особено тежък". НАМАЛЯВА размера на наложеното на подсъдимия наказание "лишаване от свобода" от 10 (десет) години лишаване от свобода на 8 (осем) години лишаване от свобода. ПРЕКВАЛИФИЦИРА осъщественото от подсъдимия Л. С. Р. деяние, с пострадала В. В. Г., от чл.152, ал.4 , т. 4 от НК в престъпление по чл.152, ал. 3, т. 5 във връзка с ал.1, т. 2 от НК, като го ОПРАВДАВА по обвинението по чл.152, ал. 4, т. 4 от НК - "случаят да е особено тежък". НАМАЛЯВА размера на наложеното на подсъдимия наказание "лишаване от свобода" от 10 (десет) години лишаване от свобода на 6 (шест) години и 8 (осем) месеца лишаване от свобода. Намалява определеното при условията на чл. 23 от НК общо наказание на подсъдимия от 10( десет) години лишаване от свобода на 8 (осем) години лишаване от свобода. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата част. Настоящото решение не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: