6 Р Е Ш Е Н И Е №127 гр. София, 07 юни 2016 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение в съдебно заседание на осемнадесети май две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: РУМЕН ПЕТРОВ СПАС ИВАНЧЕВ при участието на секретаря Мира Недева и на прокурора ИВАЙЛО СИМОВ, след като изслуша докладваното от съдия РУМЕН ПЕТРОВ наказателно дело № 460 по описа за 2016 г. и за да се произнесе взе предвид следното: Касационното производството по реда на чл.346 т.1 и сл. от НПК е образувано по протест на прокурор от Апелативна прокуратура – София, жалба на частните обвинители чрез повереника им адв.Р. Х. и жалба от защитниците на подсъдимия Р. Д. - адв. В. А. и адв.С. А., против въззивно решение № 55/17.02.2016 г., постановено по внохд № 1141/2015 г. по описа на Апелативен съд - София. В протеста се сочи единствено наличието на касационно основание по чл.348 ал.1 т.3 от НПК. Според държавното обвинение наложеното на подсъдимия наказание от тринадесет години и четири месеца лишаване от свобода е силно занижено, което го прави явно несправедливо. Посочено е, че извършеното убийство е осъществено при наличието на четири квалифициращи признака, което разкрива изключително високата степен на обществена опасност на самото деяние, а и на дееца, въпреки „чистото“ му до момента свидетелство за съдимост. Изтъкнати са особеностите в характера на подсъдимия, които според прокурора не са взети предвид при определянето на наказанието на Д., като същевременно с това предходните съдебни състави са преекспонирали бутафорните му опити за самоубийство. Претендира се да бъде отменено въззивното решение и делото да се върне на апелативния съд за ново разглеждане като на подсъдимия се определи наказание доживотен затвор, като след редукцията при условията на чл.58а ал.2 и ал.3 от НК му бъде наложено наказание в максималния предвиден размер в пределите от 15 до 30 години лишаване от свобода. В жалбата на частните обвинители – И. М., К. Д., Р. и И. И. са релевирани касационните основания по чл.348 ал.1 т.2 и т.3 от НПК. Посочено е, че апелативният съд не е отговорил на изложените във въззивната жалба и протест доводи за налагане на доживотен затвор, като най-подходящо по вид и най-справедливо наказание на подсъдимия за извършеното от него престъпление, което е представлявало и основното оплакване от присъдата на първоинстанционния съд и в каквото се състои отправеното искане към настоящата инстанция. Липсата на отговор на така поставените възражения във въззивното решение според повереника е довело до липса на мотиви, което предопределя отмяната на второинстанционния съдебен акт, връщане на делото за ново разглеждане и налагане на наказание доживотен затвор. Оплакването за явна несправедливост на наказанието е обосновано с дерогирането от страна на въззивния съд на утвърдената съдебна практика, съгласно която наличието на повече от един квалифициращ признак, а в случая са установени четири, е напълно достатъчно да се приеме, че престъплението е изключително тежко по смисъла на чл.38а ал.2 от НК. В жалбата на подсъдимия, претендираната явна несправедливост на определеното му в максимален размер наказание от двадесет години лишаване от свобода, който защитниците му считат за завишен, е обоснована с невъзможността да бъде направен извод за наличието на користна цел при осъществяване на убийството. Акцентирано е, че Д. при евентуален развод би получил равна част от придобитото по време на брака с пострадалата имущество, при условията на СИО, без да е било наложително той да отнема живота на жена си. Несъставомерността на престъплението по чл.116 ал.1 т.7 от НК предопределяло и налагането на наказание лишаване от свобода в по-нисък размер, в какъвто смисъл се състои и отправената претенция за корекция на наказанието от касационния съд. В съдебно заседание всяка от страните поддържа депозираните протест и жалби и моли те да бъдат уважени по изложените в тях съображения, като съответно бъдат отхвърлени противните възражения като неоснователни. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност съобразно чл.347 ал.1 от НПК, намери следното: С присъда № 251/09.10.2015 г., постановена от Софийски градски съд по нохд № 3302/2015 г. подсъдимият Р. К. Д. е признат за виновен в извършването на престъпление по чл.116 ал.1 т.6 предл 2 и 3, т.7 и т.9 вр. с чл.115 от НК и при условията на чл.54 вр. с чл.58а ал.1 от НК е осъден на тринадесет години и четири месеца лишаване от свобода, което на основание чл.61 т.2 вр. с чл.60 ал.1 от ЗИНЗС е постановено да се изтърпи при първоначален строг режим в затвор. На основание чл.59 ал.1 от НК е приспаднат периода на предварителното задържане по отношение на подсъдимия, считано от 14.05.2014 г. до влизане на присъдата в сила, а на основание чл.189 ал.3 от НПК в тежест на Д. са възложени и направените по делото разноски в размер на 7 077,39 лв.. По протест на прокурор от СГП, жалба на частните обвинители и на защитниците съответно за увеличаване и за намаляване на размера на наложеното наказание е образувано внохд № 1141/2015 г. по описа на Апелативен съд – София. С решението, предмет на настоящата касационна проверка, е потвърдена първоинстанционната присъда. Решението е подписано с особено мнение на съдията - докладчик. Наведените в протеста и жалбата на частното обвинение от една страна, а от друга - в жалбата на защитниците оплаквания и искания, макар и взаимно противоречи, позволяват тяхното едновременно разглеждане. На първо място следва да се посочи, че производството пред първоинстанционния съд е проведено по реда на чл.371 т.2 и сл. от НПК, като подсъдимият в присъствието на защитниците си е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и е изразил съгласие да не се събират доказателства за тези факти. При правилно изяснения и неоспорен от страните въпрос относно авторството на деянието касационният съд счита, че правилно е установена и правната квалификация на извършеното от подсъдимия престъпление по чл.116 ал.1 т.6 предл 2 и 3, т.7 и т.9 вр. с чл.115 от НК. Настоящият състав не споделя застъпеното от защитниците становище за липсата на несъмнени доказателства, установяващи наличието на користна цел у подсъдимия при извършване на убийството. Непосредствено при задържането му Д. е споделил пред полицаите на бензиностанцията, че е убил съпругата си, защото го е заплашвала с развод и че ще му вземе цялото имущество, като го доведе до състояние на просяк и клошар. Тези негови притеснения, превърнали се в най-големия страх в живота му, са споделяни и пред сестрата на пострадалата – св.Т., включително и пред седемнадесет годишната им дъщеря – св.К. Д. и сина на пострадалата – св.И. М.. Именно след прехвърлянето на едно от дружествата, в чиито активи е бил недвижимият имот на язовир „Искър“ с домакин – св.И. И., гордост на подсъдимия, той е осъществил негоден опит да се самоубие. Не намира опора в доказателствата по делото и поддържаното от страна на защитата становище, че при евентуален развод подсъдимият би получил половината от придобитото по време на брака с пострадалата имущество. Без да навлиза в детайли относно притежаваните до инкриминирания момент имоти от семейство Д. и без да е необходимо извършването на правен анализ на осъществените сделки по тяхното придобиване, за нуждите на настоящото производство е напълно достатъчно да се посочи, че процесните недвижими имоти са били собственост на дружествата на А. Д., а при очертаващият се развод, както е посочил и първоинстанционният съд, дружествените дяловете съобразно ТР № 2/2001 г. по гр.д. № 2/2001 г. на ОСГК на ВКС не са предмет на делба между съпрузите, т.е. опасността подсъдимият да остане на практика без каквото и да било имущество, включително и без любимите му автомобили, е било напълно реална. Не на последно място, в подкрепа на горното се явяват и предприетите макар и от затвора последващи процесуални действия от страна на подсъдимия във връзка с разпределянето, управлението и разпореждането с имуществото на убитата, която е била „движещата сила“ за придобиването му. От друга страна, извършването на тези действия хвърля достатъчно силно съмнение върху искреността на демонстрираното разкаяние и изразеното съжаление за извършеното убийство, което очевидно е напълно формално, като единствената цел на подсъдимия е облекчаване на положението му, чрез определянето му на по-леко по вид и размер наказание. Ето защо ВКС намира, че в случая законът е приложен правилно и няма основание за корекция на атакуваното въззивно решение относно правната квалификация на извършеното престъпление в претендираната от защитата насока. Не почива на обективните данни по делото и твърдението на повереника на частните обвинители за опороченост на въззивния съдебен акт поради липса на мотиви, изразяващи се в липса на отговор на изложените във въззивната жалба и протест доводи за налагане на наказанието доживотен затвор. Мотивите към въззивното решение са съобразени с изискванията на закона и в частност с разпоредбата на чл.339 ал.2 от НПК. В случая следва да се има предвид, че мотивите към присъдата са изключително подробни, включително и относно индивидуализацията на наказанието, като първо е определено счетеното за най-подходящо по вид наказание от предвидените три алтернативи, след което същото е редуцирано съобразно предписаното в разпоредбата на чл.58а ал.1 от НК намаление с една трета. Изразеното от повереника несъгласие с така определеното и наложено наказание, възприето и от мнозинството на въззивния състав, не означава, че в случая решението няма мотиви по смисъла на чл. 348 ал.3 т.2 вр. с ал.1 т.2 от НПК. Неустановяването на допуснати нарушения на материални закон относно правната квалификация на извършеното престъпление и при липсата на съществени процесуални нарушения, касационният състав не приема, че за извършеното от Р. Д. престъпление по чл.116 ал.1 т.6 предл 2 и 3, т.7 и т.9 вр. с чл.115 от НК следва да му бъде определено най-лекото по тежест, измежду трите вида алтернативни наказания, а именно – лишаване от свобода, макар и в максималния предвиден в специалната норма размер от двадесет години. Този извод на първоинстанционния състав, а и на мнозинството от въззивния, не се споделя от касационния съд. Настоящият състав счита, че в случая при определяне на най-подходящото по вид и размер наказание на подсъдимия за извършеното от него престъпление се явява становището застъпено в особеното мнение на съдията – докладчик от апелативния съд. Не би могло - чистото съдебно минало на подсъдимия и изразеното формално съжаление за извършеното, включително и начинът, по който е проведено съдебното производство пред първоинстанционния съд – по реда на съкратеното съдебно следствие по чл.371 т.2 и сл. от НПК, да предопределят налагането на санкция в такъв минимален, силно занижен размер. Наложеното в крайна сметка наказание от тринадесет години и четири месеца лишаване от свобода за едно предварително планирано, хладнокръвно осъществено, при това с особена жестокост и по особено мъчителен за жертвата начин убийство на една четиридесет и осем годишна жена, с единствената цел да бъде запазен достигнатия от подсъдимия благодарение на нея висок стандарт на живот е явно несправедливо. Това е неприемливо и в грубо противоречие с визираните в чл.36 от НК цели на наказанието. Действително в случая единственото отегчаващо отговорността обстоятелство се явява наличието на четири съставомерни квалифициращи елемента на престъплението, но това според касационния състав е напълно достатъчно, за да може извършеното да бъде квалифицирано като изключително тежко по смисъла на чл.38 ал.2 от НК. Не следва да се подценява и обстоятелството, че като се е озовал на бензиностанцията, подсъдимият е заредил автомобила с гориво, закупил е посочените в обвинителния акт продукти и само своевременната, в известна степен случайна, поява на полицейските служители е предотвратила последващите действия от негова страна, а откриването на трупа в колата е предопределила е предприетата от него линия на защита. Тези обстоятелства са недооценени от мнозинството на въззивния съд, а те определят значително по-високата степен на обществена опасност на деянието, а и на самия деец, от типичната за този вид престъпления, което изисква спрямо Д. да бъде приложена по-голяма по обем наказателна репресия, адекватна на извършеното престъпление, с която биха се постигнали в максимална степен целите на генералната, а и на специалната превенция. Това налага отмяната на въззивното решение и връщане на делото на апелативния съд за увеличаване на наложеното на подсъдимия наказание. Водим от горното и на основание чл.354 ал.3 т.1, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивно решение № 55/17.02.2016 г., постановено по внохд № 1141/2015 г. по описа на Апелативен съд - София. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав от въззивния съд от стадия на съдебно заседание. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: