Р Е Ш Е Н И Е № 139 гр. София, 03 декември 2020 г Върховният касационен съд на Република България, I НО, в публично заседание на втори октомври през две хиляди и двадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СПАС ИВАНЧЕВ ЧЛЕНОВЕ: ХРИСТИНА МИХОВА НЕВЕНА ГРОЗЕВА при секретар Марияна Петрова, при становището на прокурора Ивайло Симов, изслуша докладваното от съдия Спас Иванчев наказателно дело № 537 по описа за 2020г. Производството по реда на чл.346 т.1 от НПК е образувано по подадена касационна жалба от подсъдимите И. К. К. и К. К. Т. чрез защитата им срещу въззивно решение № 79/02.03.2020г. по ВНОХД № 1293/2019г. по описа на Апелативен съд –София. С атакуваното въззивно решение е потвърдена присъда № 104/17.04.2019г. по НОХД № 6079/2017г. по описа на Софийски градски съд. Касаторът Т. заявява чрез защитата си, че атакуваното решение е неправилно и необосновано, като доказателствата не били преценени в цялост. Оспорва ролята на св.В. в процеса и квалификацията на деянието, като претендира, че поведението на свидетеля осъществявало признаците на деяние по чл.304, ал.2 от НК. Не се съгласява и с квалификацията на деянието, че деецът е длъжностно лице, което заема отговорно служебно положение. Освен нарушение на материалния закон, се претендира и нарушаване на процесуалните правила, при кредитирането на показанията на св.В. В., както и при оценката на показанията на неговите спътници - св.Т. и К.. Иска отмяна на решението и постановяване на оправдателна присъда. Касаторът К. претендира нарушение на материалния закон, както и необосновано и превратно тълкуване на обстоятелствата и фактите по делото. Оспорва свидетелските показания и тяхната съпоставка, посочва, че липсва предмет на престъплението, оспорва състоянието на свидетеля В., което не предполагало полицейска намеса. Посочва, че при липсата на предмет, престъплението било „мнимо“. Оспорва направените звукозаписи, като изготвени не по надлежен ред. Твърди, че липсват доказателства за съучастническа дейност- нито кой е получил твърдения подкуп, нито за наличието на съвместна дейност. Иска постановяване на оправдателна присъда. Прокурорът от ВКП в съдебното заседание заявява, че счита фактическата обстановка, възприета от двете инстанции по същество отговарят на събраните по делото доказателства. Това било дало основание на контролирания съд да потвърди изцяло присъдата, с направена уговорка, че частният звукозапис не следва да бъде възприет в доказателствената съвкупност. Моли да се оставят касационните жалби на подсъдимите без уважение, а въззивното решение да се потвърди. Подсъдимият Т. се явява, представлява се от защитник, който поддържа касационната жалба. Поставя фокус върху обстоятелството, че решението на апелативната инстанция преповтаряло мотивите на първоинстанционния съдебен акт. Показанията на св.В., които били в основата на доказателствата, въз основа на които се обосновава в мотивите си въззивната инстанция, според защитата били нелогични и непоследователни. Не било доказано правото на св.Т. да осъществява проверка за алкохол, нито нуждите от такава проверка. Защитата посочва, че не били събрани доказателства св.В. да е употребил алкохол, като настоява за оправдаване на подс.Т.. В лична защита подсъдимият Т. подкрепя жалбата, твърди че нито бил искал, нито бил взел някакви пари и няма какво да добави. Подсъдимият К. се явява, представлява се от защитник, който поддържа и повтаря доводите от касационната жалба. Оспорва длъжностното качество, свързано с отговорно служебно положение на дееца, както и възприемането на показанията на св.В., които били противоречиви, твърди липса на други подкрепящи неговите твърдения доказателства, позовава се на липса на мотив, доколкото при извършената проверка, записана в дневник на патрулната двойка, не са били посочени установени нарушения, заявява, че липсват доказателства за съучастническа дейност. И този защитник пледира за постановяване на оправдателна присъда. В лична защита подс.К. поддържа заявеното от защитата и няма какво да добави. При последната си дума подс.Т. моли за оправдателна присъда, тъй като не бил направил нищо. При последната си дума подс.К. моли да се отмени решението на въззивната инстанция и да се постанови оправдателна присъда. Върховният касационен съд, І-во наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл.347 ал.1 от НПК, установи следното: С присъда № 104/17.04.2019 год. по НОХД № 6079/2017 година на Софийски градски съд подсъдимите К. К. Т. и И. К. К. са признати за виновни в извършване на престъпление по чл.302, т.1,вр.чл.301, ал.1, вр.чл.20, вр.ал.1 от НК и им е наложено наказание от по една година лишаване от свобода, по 1000лв. глоба, както и лишаване от право да заемат държавна служба в МВР за срок от 3 години, считано от влизане в сила на присъдата. Наказанието лишаване от свобода и на двамата подсъдими е отложено по реда на чл.66, ал.1 от НК за срок от по 3 години. Съдът се е произнесъл по веществените доказателства и разноските по делото. По жалба на двамата подсъдими Софийският апелативен съд с атакуваното пред касационния съд решение е потвърдил изцяло присъдата. Настоящето касационно производство е първо поред. Касационните жалби са подадени в срок от надлежно легитимирани лица- двамата подсъдими, Т. и К., но разгледани по същество, те се явяват неоснователни. Касационният състав не намира за опорочена доказателствената аналитична дейност на въззивната инстанция. Упреците се съотнасят към обосноваността на съдебния акт, което обаче не съставлява касационно основание. На първо място може да се отбележи, че доказателствената съвкупност е плод на неоспорена процесуална дейност, като единственото изключение е по отношение на предоставения от св.В. аудиозапис. Не се спори от страните, че са събрани всички относими към предмета на делото доказателства. Разбира се, оспорена е оценката им и аналитичната дейност на съдилищата по същество. Свидетелят, чиито показания са в основата на обвинителната теза, е в центъра на оспорването, твърди се, че той не е последователен и противоречив. Съдилищата не са длъжни да съобразят всички показания или само едни от тях, когато разпитите са повече от един, какъвто е настоящия казус, и да ги ползват съвкупно. Те имат задължението да ги изследват и да се опитат да отстранят евентуалните противоречия,липса на спомен, а ако това не е възможно, да отдадат предпочитание на тези, които съответстват на обективната действителност и/или се подкрепят от останалите доказателства по делото. Това естествено се отразя на обосноваността или не, на съдебния акт, което вече се отбеляза, не съставлява касационно основание. Въпреки това съдилищата са задължени обективно да преценяват доказателствената съвкупност и да не допускат превратно или изопачено тълкуване на събрания доказателствен материал, доколкото така извършена, дейността по преценка и анализ води до нарушаване на процесуалните правила, което сериозно ограничава правото на защита. Дейността на въззивната инстанция обаче не може да бъде определена като такава. Съдът от въззивната инстанция прецизно е отчел безспорните обстоятелства- извършена проверка, от двамата подсъдими, несъмнено установен контакт между тях в качеството им на контролни органи и полицейски служители и св.В. В., в качеството му на водач на моторно превозно средство. Отчел е липсата на преднамереност у този свидетел и последователността в неговото поведение, както и в показанията му, независимо от отделните противоречия, които далеч не са съществени и причина да дезавуира цялостното им съдържание. Дадените отговори от въззивната инстанция на възраженията на защитата относно тези обстоятелства и относно предмета на престъплението са изчерпателни и в съответствие с правната логика-л.66 от въззивното производство, първи абзац. Към тях не може да се добави нищо повече, като трябва да се заяви, че несъгласието на защитата с тях не ги прави неверни. Съвсем закономерно въззивният състав се е позовал на съпътстващите доказателства, които удостоверяват по един несъмнен начин верността на твърденията на св.В., включително това са показанията на св.К. и св.Т., но в подобен смисъл са и възприетите показания на св.Т. И. и З. К.. Възраженията на защитата се спират върху липсата на преки възприятия на останалите свидетели по делото, и това наистина е така. Съдът е задължен обаче да преценява и тези доказателства, в съвкупност с обвинителните твърдения на св.В., като в своята цялост тези косвени свидетелствания подкрепят истинността им. В този смисъл те са напълно достатъчни, за да уверят съдилищата във верността на твърдяното от св.В., без дори да е необходимо да се ползва като доказателство направения от св.В. звукозапис на разговора си с полицейските служители. В тази насока впрочем, въззивната инстанция се е позовала на съдебна практика, като е изложила и собствени съображения за изключване от доказателствената съвкупност на този звукозапис като предоставен по делото в нарушение на изискванията на чл.105, ал2 от НПК, както и в нарушение на чл.32, ал.2 от КНРБ. Може да се дискутира върху въпросите, свързани с това дали този звукозапис представлява доказателствена средство или по съществото си е веществено доказателство, съдържащо своеобразен отпечатък на звукови вълни (без да се забравя интерпретацията на извършения презапис), дали забраната за водене на запис се простира и върху възможността да запишеш собствен разговор, независимо от обстоятелството дали е монолог, диалог, и дали субекта, участващ разговора знае или не, за това твое действие. Аспектите на дискусията са твърде пространни, но така или иначе при липсата на съответен протест това разрешение на въззивната инстанция не може да бъде обсъждано, без това да навреди на подсъдимите. Доводите на защитата относно длъжностното качество на двамата подсъдими и съответно липсата на отговорно служебно положение(развити от защитата на подс.К.) са обсъдени от контролираната инстанция, като може да се отбележи само, че те (доводите) не държат сметка за самостоятелното значение на длъжностното качество на подсъдимите като полицейски орган, което ги приравнява от законодателя на длъжностните лица, които заемат отговорно служебно положение. Йерархичното положение на съответния полицейски орган вътре в системата на министерството, в неговата административна структура, е без правно значение в случая, тъй като той в отношенията си с гражданите действа в отношение на власт и подчинение. Това е достатъчно основание да се придаде от законотвореца значимост на служебното му положение и необходимостта да носи засилена наказателна отговорност, когато има злоупотреба с правомощия при изпълнение на службата. Неоснователни и следва да се отхвърлят доводите относно това дали св.В. В. е употребил или не, алкохол. Сам той го е признал, но целенасоченото бездействие на полицейските служители в лицето на двама подсъдими е довело до невъзможност да се установи дали има наказуема концентрация на алкохол в кръвта на свидетеля. Поисканите и получени пари в дар са именно за да не се извърши действие по служба- да не се направи дължима проверка (напълно в правомощията на двамата полицейски служители) при изявлението на св.В. за употреба на алкохол. И е ирелевантно дали свидетелят е имал или не, наказуема концентрация на алкохол в кръвта. Защитата навежда и други основания за липса на надеждност в свидетелстването на св.В. В., като се позовава на негови съставомерни действия по чл.304, ал.1 и 2 от НК. Настина квалифицирането от страна на държавното обвинение на деянието по чл.302 от НК не включва и обстоятелството, визирано в т.2 на състава- изнудване посредством злоупотреба със служебното положение, макар такива признаци да се откриват в описаното им поведение. Важното обстоятелство е, че св.В. не е бил активната страна, като той не е предлагал и не е обещавал дар или облага на полицейските служители. Даването действително е съставомерно поведение, но пък е право на обвинителната власт дали да преследва в това или друго производство подобно поведение, както и да преценява дали е налице изнудване, дали например се откриват характеристиките на ниска степен на обществена опасност на деянието до степен на приложение на чл.9, ал.2 от НК. Вън от всякакво съмнение е, че в настоящето производство не е възможно да се подлага на критика и да се оценява дейността на обвинителната власт по повдигане и предявяване на обвинение извън действията, осъществени по отношение на двамата подсъдими. Като се отчете инициативата за съобщаване на неправомерното поведение на полицейските служители, с основание съдилищата са се доверили на добросъвестността на св.В. В., чийто личен мотив се изчерпва с недоволството от неправомерното поведение на двамата полицейски служители. Съдържанието на така изтъкнатата лична мотивация не визира укоримо поведение на св.В. нито в правен, нито в морален аспект и не дискредитира свидетелската му добросъвестност. Възраженията за нарушение на закона се простират и до оспорване на съвместната дейност на двамата подсъдими- съучастници под формата на съизвършителство, както се очертава от обвинителния акт и съответно възприета от съдилищата по същество. По начало това оспорване е алогично, доколкото се претендира недоказаност на обвинението по отношение на авторството и изобщо наличието на виновно извършено деяние. В такъв случай следва да се изключи изобщо претенцията за частична несъставомерност относно формата на изпълнителното деяние и участието на подсъдимите в нея, конкретно на Т. в получаването на дара. Но право е на защита да реализира своята защитна стратегия по начина, който сметне за най-подходящ, включително и при конкуренция на взаимноизключващи се тези. С промените в състава на чл.301 и сл. от НК се инкриминира и искането на подкуп, и то като самостоятелна форма на изпълнителното деяние. От възприетите показания на св.В. се очертава осъществяване на тази форма и от двамата подсъдими, като правната квалификация на деянието като извършено и от двамата подсъдими е вярна и законосъобразно определена. Това е достатъчно(осъществяването на една от формите на изпълнителното деяние при условията на съучастническа дейност като съизвършители), за да бъде извършено деянието при условията на чл.20, ал.2 от НК, тоест съучастническата дейност да се разпростре и върху останалите форми на изпълнителното деяние, ако има такива разбира се. В случая има и приемане на дара, което се обхваща от умисъла и на двамата подсъдими, доколкото те и двамата, според свидетелстването на В., са го поискали. Чисто физическото приемане на дара от един от двамата подсъдими- подс.К., е било възприето от другия подсъдим и това е било в съгласие с отправеното от него искане за получаване на дар. Съвместните и съгласувани действия предполагат, че с предаването по този начин на дара(парите) от св.В., и двамата подсъдими са получили фактическата власт върху него, т.е. възможността да се разпореждат съвместно. В този смисъл и това оплакване за нарушаване на материалния закон се определя от касационния състав като неоснователно. В заключение съдът намери, че направените правни изводи и по приложението на материалния закон са правилни и законосъобразни, и след като деянието е осъществено от обективна и субективна страна, то в необходимата процесуална последователност е наложено и съответното наказание, еднакво по вид и размер и за двамата подсъдими. Касационният състав намира, че така определено, наказанието не съдържа в себе си признаците на явна несправедливост, то е и достатъчно снизходително определено,с приложението на чл.55 от НК, като отчита всички отегчаващи и смекчаващи отговорността обстоятелства, включително и дългия период на провеждане на наказателното производство, и които са от естество да постигнат с така дефинирания размер целите, визирани в чл.36 от НК, а и чрез наложената забрана за заемане на държавна служба. Правилно въззивната инстанция не го е подложила на корективна намеса, това не се налага и от настоящата касационна инстанция. След като не намери основание за намаляване на наложеното наказание лишаване от свобода и на двамата подсъдими, а също така за друго изменяване или отменяване на атакуваният съдебен акт, касационният състав намери, че следващия се закономерен резултат е да се потвърди изцяло. С оглед на това и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ в сила въззивно решение № 79/02.03.2020г. по ВНОХД № 1293/2019г. по описа на Апелативен съд –София. Решението не подлежи на обжалване. Председател: Членове: 1. 2.