1 Р Е Ш Е Н И Е № 118 гр.София, 08 май 2014 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на дванадесети февруари две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ружена Керанова ЧЛЕНОВЕ: Николай Дърмонски Капка Костова при секретар Даниела Околийска и в присъствие на прокурора Кирил Иванов, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 2418/2013 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимата Ю. В. П., чрез защитника й адвокат Д. В. от САК и на частния обвинител и граждански ищец С. Н. Г., чрез повереника й адвокат Е. Б. от САК, срещу решение № 396 от 12 ноември 2013 година на Софийския апелативен съд (САС), НК, VІ състав, по внохд № 752/2013 година, с което е изменена в наказателно-осъдителната и в гражданско-осъдителната й части и потвърдена в останалата й част присъда № 221 от 01 юли 2013 година на Софийския градски съд (СГС), НК, 18-ти състав, постановена по нохд № 1634/2013 година по описа на този съд. В жалбата от името на подсъдимата П., защитата е релевирала всички касационни основания за проверка и отмяна на атакуваното въззивно решение. Оспорила е и присъденото на пострадалата Г. обезщетение, като намира претенцията за погасена по давност. Причините за недоволството на подсъдимата и защитата от въззивния съдебен акт, могат да бъдат изведени от пространното, но в голямата си част лишено от конкретика съдържание на жалбата. Те касаят доказателствената дейност на съда и формираните в резултат на същата изводи по фактите, довели до неправилно ангажиране на наказателната отговорност на подсъдимата П.. Възраженията ще бъдат обобщени и обсъдени по-долу в решението. С жалбата се претендира отмяна на атакувания съдебен акт и оправдаване на подсъдимата П. по повдигнатото й обвинение, в рамките на правомощието на ВКС по 354, ал. 1, т. 2 от НПК, или преквалифициране на деянието като извършено при превишаване пределите на неизбежната отбрана или при афект, при което наказанието бъде редуцирано до размер, позволяващ приложението на института на условното осъждане. Защитата е депозирала и писмена молба със становище по жалбата на частния обвинител и граждански ищец, която жалба намира за неоснователна. В жалбата на частния обвинител и граждански ищец Г. е оспорена тежестта на ангажираната наказателна отговорност на подсъдимата П., както и размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди. Наказанието от седем години лишаване от свобода е намерено за явно несправедливо, а присъденото обезщетение не възмездява, според жалбоподателката, в пълна степен претърпените от нея болки и страдания. Подадената от Г. саморъчно изготвена жалба съдържа единствено обяснение на причините, поради които не е в състояние да заплати възнаграждението на защитника си. С жалбата претендира увеличаване на размера на присъденото обезщетение до пълния претендиран размер от сто хиляди лева. Намира наказание от осем години лишаване от свобода за адекватно и по-справедливо. В съдебно заседание пред касационната инстанция жалбоподателката-подсъдима Ю. П. участва лично и със защитника си адв. В., която поддържа жалбата при направените в нея оплаквания и доводи, които смята, че ги подкрепят. Частният обвинител и граждански ищец Г. участва лично и с повереника си адвокат Б., който поддържа жалбата й и намира за неоснователни възраженията и доводите на подсъдимата. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност и на двете касационни жалби и за правилност и законосъобразност на атакувания съдебен акт, който следва да бъде оставен в сила. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: С присъдата си (трета поред в производство срещу подсъдимата П., след отмяна на предходните присъди с решения по внохд № 690/2009 година на САС и по внохд № 1353/2012 година също на САС) първоинстанционният съд е признал подсъдимата Ю. В. П. за виновна в това, че на 26. 04. 2004 година, в [населено място], направила опит умишлено да умъртви С. Н. Г., като деянието е извършено по особено мъчителен за пострадалата начин и не са настъпили предвидените в закона и искани от подсъдимата общественоопасни последици по независещи от нея причини, поради което и на основание чл. 116, ал. 1, т. 6 във вр. чл. 115 във вр. чл. 18, ал. 1 от НК и при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, я е осъдил на десет години лишаване от свобода. При условията на чл. 25, ал. 1 от НК е определил на подсъдимата П. общо наказание от десет години лишаване от свобода за съвкупността от това престъпление и престъплението по чл. 294 от НК, за което е осъдена с влязла в законна сила присъда по нохд № 5826/2006 година на СГС. Определил е първоначален „строг” режим на изтърпяване на наложеното общо наказание в затвор. Приспаднал е времето на задържане на подсъдимата в условията на мярка за неотклонение „домашен арест” и изтърпяната част от наказанието по нохд № 5826/2006 година. Осъдил е подсъдимата да заплати на гражданския ищец С. Г. сумата от 100 000 (сто хиляди) лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, заедно със законните последици. Разпоредил се е надлежно с веществените доказателства по делото и е присъдил направените по делото разноски, като ги е възложил в тежест на подсъдимата П.. В производство, инициирано от жалби на подсъдимата П. и на ГИ Г. (само относно неприсъдени лихви върху присъденото обезщетение), е постановено атакуваното сега по касационен ред решение на САС, с което присъдата е изменена, както следва: - наложеното на подсъдимата П. наказание е намалено на седем години лишаване от свобода и - размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди е намален на 50000 (петдесет хиляди) лева. Присъдата е потвърдена в останалата й част. По жалбата на подсъдимата П.: Тази жалба следва да бъде разгледана първа, доколкото съдържа оспорване на доказателствената дейност на предходните съдебни инстанции по фактите, а е известно, че проверката за правилното приложение на закона и справедливостта на наказанието е възможна само след проверка за надлежност на приетите за установени по делото факти от предмета на доказване. ВКС намира, че основното касационно искане за оправдаване на подсъдимата П. по повдигнатото й обвинение няма как да бъде удовлетворено и съображенията за това са следните: Касационната жалба е компютърно копие на въззивната жалба (и „допълнителната” въззивна жалба) и затова доводите срещу фактите от предмета на доказване вече са били предмет на проверката, извършена от второинстанционния съд. Съдът е аргументирал убедително основанията си да ги отхвърли, а обстоятелството, че те не удовлетворяват защитната теза, очевидно е повод за подсъдимата да упражни и правото си на касационно обжалване. Упражняването му обаче следва да бъде съобразявано освен с основните положения на глава ХХІІІ от НПК, така и със законовите изисквания към съдържанието на жалбата, съдържащи се в разпоредбата на чл. 354, ал. 1 от НПК. Ето защо, оплакванията за необоснованост на залегналите в присъдата и решението фактически положения няма как да бъдат обсъждани от третата инстанция, ако се държи сметка за естеството и характера на касационния контрол. При условие, че фактическите констатации са формирани законосъобразно от надлежна доказателствена основа, каквато констатация се прави в случая от ВКС, очакването делото да се пререши по същество, се явява неоправдано. Въпреки пространното си като обем съдържание, жалбата е лишена от конкретика, извън многократно заявеното неправилно утвърждаване от страна на въззивния съд на приетите от първия съд факти и основаване на присъдата предимно върху показанията на пострадалата Г., както и игнориране на обясненията на подсъдимата П. от проведения й разпит пред съдия на 18. 10. 2004 година. Би могло да се обобщи, че жалбата съдържа основно собствен на защитата прочит на доказателствените източници по делото и оплакване за игнориране на представените писмени възражения, молби, становища и писмени защити. 1. Акцентът в жалбата на подсъдимата П., както вече бе посочено, е поставен върху направената от съда оценка за доказателствена годност и достоверност на показанията на пострадалата Г. и поставянето им в основата на формираните изводи по фактите. Въззивният съд е възприел и утвърдил приетите от първоинстанционния съд фактически положения, като е извършил и собствен подробен доказателствен анализ (л. 7-13 от решението). Единственото обстоятелство, на което въззивният съд е дал различна оценка, е свързано с наличието на осъждане на подсъдимата П. с влязла в законна сила присъда по нохд № 5826/2006 по описа на СГС, като й е наложено наказание пробация за престъпление по чл. 294 от НК. Изложените на л. 6, абз. последен, съображения на съда, за това, че към момента на извършване на инкриминираното деяние същата следва да се счита неосъждана, могат единствено да бъдат споделени. Изводите си за свидетелска годност на пострадалата Г. съдилищата основателно са базирали преимуществено на експертните заключения на Комплексната съдебно-медицинска, психиатрична и психологична експертиза (експерти Б., М. и Щ., л. 90 от първоинстанционното нох дело) и на Съдебно-медицинската експертиза за обективните увреждания на Г. (експерти Н., Г. и И., л. 250, т. 1 от ДП). В рамките на тази оценка съдилищата са обсъдили и показанията на свидетелите И. (хазяин на подсъдимата и пострадалата, л. 55 от нох дело), М. (намерил пострадалата Г. непосредствено след деянието, л. 57 от нох дело), Б. (обща позната, л. 131 от нох дело). Двете експертни заключения са оспорени от защитата на подсъдимата при изразено несъгласие с техните констатации и изводи (с. з. на 24. 06. 2013 година, л. 129 от нох дело). С мотивирани определения (л. 137 и л. 139 от същото дело) съдът е приел заключенията, а в мотивите на присъдата (л. 4) и в решението на въззивния съд (л 7- л. 8) съдилищата са анализирали и изложили подробни съображения относно експертните изводи и са възприели същите като пълни, ясни, обосновани и правилни. Настоящата инстанция не съзира причини да не сподели тези съображения, поради което не намира за нужно да ги повтаря. Оценката за достоверност на показанията на свид. Г. е базирана не само на констатациите за тяхната вътрешна последователност, логичност и обективност, но и на съпоставянето им с показанията на свидетелите И., Б. и най-вече М., а също и с обективните медицински находки на СМЕ, посочена по-горе, които находки напълно съответстват и потвърждават съобщеното от Г. относно начина на причиняването им. ВКС намира за необходимо единствено да отрази обстоятелството, че принципно не споделя констатациите и изводите на въззивния съд относно оценката на показанията на свид. Б. (л. 9 от решението). Няма пречка същата на свидетелства за проведени разговори с подсъдимата, в които са й съобщени факти за взаимоотношенията между нея и пострадалата Г. и за поведението на последната и тези данни да бъдат ползвани при формиране на фактически изводи. Разбира се, тези показания могат да бъдат третирани единствено като доказателствени средства, възпроизвеждащи доказателствените факти на изявления на подсъдимата с такова съдържание, при съобразяване на обстоятелството, че тези факти са производни доказателства и са включени в процеса не с цел да подменят първични доказателства, а да послужат за проверка на същите. Това е от значение в още по–голяма степен при положение, че обясненията на подсъдимата съдържат твърде оскъдна фактология и конкретика за самото осъществяване на деянието, което ще бъде обсъдено по-долу в решението. 2. Особено внимание е отделено в касационната жалба и на доводите във връзка именно с обясненията на подсъдимата П.. Идентични възражения са били предмет и на въззивната проверка и са получили надлежен отговор в решението на въззивния съд (л. 10 – 11 от същото). Твърди се, на първо място, че съдилищата са игнорирали нейни обяснения от 18. 10. 2004 година, дадени по реда на чл. 210 от НПК (т. 1, л. 200 от ДП). Факт е, че тези обяснения не са приобщавани по реда на чл. 279 от НПК, очевидно при преценка на съда, че не са налице предпоставките на ал. 1 на нормата. При положение, че подсъдимата е поискала на даде обяснения в съдебната фаза на делото и е сторила това в съдебно заседание на 24. 06. 2013 година (л. 143 от нох дело) и че тези обяснения са били обект на анализ и оценка от съдилищата (л. 4 от мотивите на присъдата и л. 11 от решението), няма как да се приеме, че е игнориран важен доказателствен източник, какъвто поначало са обясненията на обвиняемия/подсъдимия в процеса. При тези съображения, касационната инстанция намира, че заявените в жалбата съществени нарушения на процесуалните правила в доказателствената дейност на съда по смисъла, вложен в чл. 348, ал. 3, т. 1 от НПК, не са налице. Приетите за установени факти по делото са формирани на надлежна доказателствена основа, след проверка и оценка на всички доказателства относно тяхната достоверност и относимост, взаимна връзка и противоречивост, което е видно от съдържанието на мотивите на атакувания съдебен акт. 3. Към надлежно установените по делото факти е приложена съответната материалноправна норма, което обуславя законосъобразността на атакувания съдебен акт. Съдът е дал подробен и адекватен отговор на изложените и пред него доводи за осъществяване на деянието при превишаване пределите на неизбежната отбрана (чл. 12, ал. 2 от НК), вкл. и хипотезата, когато това се дължи на уплаха и смущение (ал. 4 на нормата), както и на тези за наличие на състояние на „афект” по време на извършването му по смисъла на чл. 118 от НК и на „доброволен отказ от опит” по смисъла на чл. 18, ал. 3 от НК (л. 13-16 от решението). Установените по делото факти не дават основание на настоящата инстанция за различни от изложените съображения и направени изводи по приложение на правото. Липсват данни както за наличие на противоправно нападение от страна на пострадалата срещу подсъдимата, което да не е преустановено, така и за наличие на физиологичен афект (вж. и заключението на СПЕ, л. 225, т. 1 от ДП), също и за отказ да довърши престъплението по собствена подбуда и без да са налице някакви обективни пречки (напр. съпротива, чужда намеса и пр.) или погрешна представа, че целеният резултат вече е постигнат и т.н. Индиция за последното обстоятелство е изпадането на пострадалата в коматозно състояние, което е несъмнено установено по делото. 4. Наложеното на подсъдимата наказание настоящата инстанция намира за законосъобразно и справедливо. При индивидуализацията му са съобразени всички обстоятелства от кръга на тези по чл. 54 от НК, включително и наведените в касационната жалба относно възрастта на подсъдимата и данните за нейното здравословно състояние. Наказанието е определено при условията на чл. 55 от НК, като е съобразен и изминалият период от време от извършване на престъплението. Въззивният съд правилно е съобразил и ограничението, изведено от разпоредбата на чл. 337, ал. 2, т. 2 от НПК за първоинстанционния съд да наложи наказание, по-голямо по размер от осем години лишаване от свобода, каквото е наложено с присъдата по нохд № 225/2010 година на СГС и с оглед липсата на въззивни протест/жалба от ЧО относно размера на наказанието, както бе отразено по-горе. При тези съображения, ВКС не намира основания за намеса относно определеното на подсъдимата наказание. Претендираната от защитата по-голяма снизходителност не намира опора в данните по делото за тежестта на извършеното престъпление и за личността на подсъдимата. Наказанието не разкрива характеристиките на явна несправедливост по смисъла на чл. 348, ал. 5, т. 1 от НПК. 5. Жалбата съдържа и възражение за изтекла погасителна давност за претенцията на пострадалата Г. за обезщетение за причинените й от деянието неимуществени вреди, по която също въззивният съд се е произнесъл с подробни съображения на л. 19-20 от решението си, оценени от настоящата инстанция като правилни и законосъобразни. Може само да се уточни, че за първи път претенцията за обезвреда е предявена по първоначално образуваното за престъплението наказателно производство по нохд № 4220/2004 година и е приета за съвместно разглеждане в наказателния процес с протоколно определение от 09. 02. 2005 година и този факт не се повлиява от всички последващи отменявания на съдебните актове, връщане за ново разглеждане, разделяне на производството и пр. От значение е обстоятелството, че искът е предявен пред съд и е поддържан в хода на цялото производство, при проявена процесуална активност на страната, дори при ново предявяване на иска при всяко ново разглеждане на делото. При това положение няма как да се приеме, че по отношение на гражданската претенция е изтекла погасителната давност по чл. 110 от ЗЗД. По жалбата на ЧО и ГИ С. Г.: Жалбата съдържа оспорване на въззивния съдебен акт в две насоки – тежестта на наложеното на подсъдимата наказание, като се претендира неговото увеличаване в рамките на допустимото от осем години лишаване от свобода и размера на присъденото обезщетение при претенция за уважаване на иска в пълния му размер. ВКС намира жалбата за неоснователна. Събраните по делото доказателства относно степента на обществена опасност на деянието и на подсъдимата, както бяха посочени по-горе и както са обсъдени от въззивния съд, не сочат на наличие на основание отмяна на атакуваното решение и връщане на делото за ново разглеждане с оглед увеличаване на наложеното на подсъдимата наказание на осем години лишаване от свобода, каквато е претендираната от ЧО промяна. Що се касае до размера на присъденото обезщетение, настоящата инстанция намира, че то възмездява претърпените от пострадалата Г. болки и страдания, съдържащи и ужаса от настъпващата смърт. Като трайна последица от деянието, по експертен път е изведено органично разстройство на личността, изразяващо се в редукция на паметта, волева и емоционална неустойчивост, тежко мигренозно главоболие и пр., които обстоятелства са съобразени от въззивния съд при определяне на размера на обезщетението (л. 20 от решението). При така изложените съображения, ВКС намира направените от подсъдимата П. и ЧО и ГИ Г. възражения срещу решението на въззивния съд за неоснователни, а атакуваният съдебен акт за правилен и законосъобразен, поради което следва да бъде оставен в сила. Поради това и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 396 от 12 ноември 2013 година на Софийския апелативен съд, НК, VІ състав, по внохд № 752/2013 година, с което е изменена в наказателно-осъдителната и в гражданско-осъдителната й части и потвърдена в останалата й част присъда № 221 от 01 юли 2013 година на Софийския градски съд, НК, 18-ти състав, постановена по нохд № 1634/2013 година по описа на този съд. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.