Р Е Ш Е Н И Е № 574 гр. София, 27.05.2014 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на тринадесети декември две хиляди и тринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА КЪНЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕНА АВДЕВА БИЛЯНА ЧОЧЕВА при секретаря К. Павлова в присъствието на прокурора К. Иванов изслуша докладваното от съдия ЧОЧЕВА наказателно дело № 1883 по описа за 2013 г. и за да се произнесе взе пред вид следното: Производство пред ВКС е по реда на чл. 420 ал. 2, вр. чл. 422 ал. 1, т. 5 от НПК и е образувано по искане на осъдения Т. Ц. Т. за възобновяване на ВНОХД № 93/2013 г. на Пловдивския окръжен съд и отмяна на постановеното по него въззивно решение № 70/06.03.2013 г., с което е била потвърдена присъда № 87/22.11.2012 г. по НОХД № 203/2011 г. на Карловския районен съд. С тази присъда подсъдимият Т. Ц. Т. е бил признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 131 ал. 1, т. 12, вр. чл. 129, ал. 2, пр. 3, вр. ал. 1 от НК за това, че на 17.07.2010 г., в гр. К., по хулигански подбуди е причинил средна телесна повреда на В. Н. Н., изразяваща се в пълно и открито счупване на левия ъгъл на долната челюст, поради което и във вр. с чл. 54 от НК му е било наложено наказание 2 години и шест месеца лишаване от свобода, чието изпълнение е било отложено на основание чл. 66 ал. 1 от НК за срок от 5 години. С присъдата подсъдимият е бил осъден да заплати на гражданския ищец и частен обвинител В. Н. Н. 4500 лв. обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законна лихва върху горната сума от датата на деянието, като е отхвърлил претенцията за разликата до предявения размер от 8000 лв. В тежест на осъдения е било присъдено заплащане на разноските по делото, както и държавна такса върху уважената част на гражданския иск. В искането, поддържано в с. з. пред ВКС лично от осъдения и упълномощения му защитник, се изтъкват доводи съотносими към основанията за възобновяване съгласно чл. 422 ал. 1, т. 5, вр. чл. 348 ал. 1, т. 1 и 2 от НПК. Твърди се, че авторството на деянието не е било доказано по несъмнен начин, като неоснователно е била кредитирана една група доказателствени източници, а друга е била неоправдано игнорирана. Претендира се отмяна на въззивното решение и оправдаване на осъденият Т. или връщане на делото за ново разглеждане от друг съдебен състав на въззивната инстанция. Прокурорът от ВКП намира искането за възобновяване за неоснователно. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличието на основанията за възобновяване, намери следното: Искането за възобновяване е допустимо, тъй като се вмества в в изискуемия по чл. 421 ал. 3 от НПК 6-месечен срок, считано от влизане в сила на въззивното решение, което не е подлежало на проверка по касационен ред. Разгледано по същество обаче, то е НЕОСНОВАТЕЛНО, предвид следните съображения: По своето естество изложените възражения се свързват с обосноваността на съдебните актове, което не е самостоятелно касационно основание, а поради това и то не е такова за възобновяване. Както е известно, ВКС не може да установява нови фактически положения, като проверката относно правилното приложение на материалния закон се извършва на плоскостта на установените такива от инстанциите по същество, стига при формиране на вътрешното убеждение да не са били допуснати процесуални нарушения. Преценките относно достоверността, надеждността и достатъчността на конкретни доказателства да обусловят един или друг фактически извод, са изразна форма на това убеждение и също не подлежат на касационен контрол, ако почиват на съвкупна оценка на доказателствените материали, изложени са конкретни и убедителни съображения поради какви причини се кредитира една група доказателствени източници, а други не и това кореспондира на действителното им съдържание. Следвайки този подход, ВКС не намери основание да сподели възраженията на Т. за неправилно осъждане по повдигнатото му обвинение. Упражнявайки суверенното си правомощие да преценява достоверността на доказателствените източници като цяло и в отделни части, районният съд, последван от въззивния, детайлно е изследвал и съпоставял откроилите се противоречия в двете основни групи доказателствени средства, свързани с правилното изясняване на авторството и начина на извършване на деянието. Те основно са се свеждали до това, дали осъденият Т. е лицето, нанесло с юмрук директен удар на пострадалия в областта на челюстта (каквито преки възприятия е имал последния) или това е било сторено от друго лице и по друг механизъм (чрез осъществено блъскане от св. Ю., довело до падане на пострадалия, което е било сторено, за да му се попречи да нанесе удар с бутилка по главата на св. Б.). Другият спорен момент е касаел изясняване на времето на нанасяне на травмата с оглед противоречивите писмени отразявания в медицинската документация и състоянието на пострадалия, който освен, че бил консумирал алкохол, то не съобщил името на своя нападател пред полицейските служители, но сторил това месеци по-късно. За да се доверят на показанията на св. Н. и поставят същите в основата на осъдителните си заключения, инстанциите по същество на първо място са съобразили вътрешната им логичност и последователност при излагане на основните факти по случая, както и необвързаност с други подбуди, които да са повлияли за уличаването на подсъдимия, с когото до този момент той не е имал конфликтни отношения, а на второ – подкрепата им с други данни, почерпени от други доказателствени източници. Без съмнение е, че единствено пострадалият Н. е идентифицирал подсъдимия като своя нападател, който без каквато и да е провокация е проявил първо словесна, а непосредствено след това и физическа агресия, като изненадващо му е нанесъл удар с юмрук в лявата част на лицето, където впоследствие е било констатирано счупване на челюстта, наложило оперативно наместване и продължително лечение. Неговите възприятия обаче не са били изолирани, а са намерили косвена подкрепа в показанията на св. Д. и Н., които също са видяли един едър мъж да нанася удар на св. Н., като това е станало преди мащабния побой, възприет и от св. Л., при който пострадалият е бил повален и удрян от множество лица. Високата степен на вероятност травмата да е резултат от директен удар в челюстта, а не вследствие на падане или ритане, също е подкрепена от констатациите на медицинския експерт в комплекс с данните, съобщени от пострадалия, че при побоя е пазел лицето си и друг удар в тази част не е последвал. За времето на причиняване на травматичното увреждане на челюстта подробно са изложени съображения, които отчитат както показанията на св. Р. и Л. (полицейски служители, озовали се на сигнала за побой в заведението), които са били на смяна до 06 ч. на 17.07.2010 г., така и непосредствените възприятия на всички останали свидетели, цитирани по-горе. Обстоятелството, че към този момент пострадалият не е съобщил името на своя нападател, но е сторил това в по-късен момент, правилно е оценено, че не повлиява негативно достоверността на свидетелските му показания, нито отразява желанието му за произволно уличаване на подсъдимия Т.. Всъщност, данните по делото са индицирали за предходни конфликтни отношения не с Т., а със св. Ю. Версията, че той е блъснал пострадалия, който паднал върху терена или се ударил в маса или столове около бара (развивана в показанията на св. Ю., К. и С.) е била подробно обсъдена от въззивния съд и отчетена за недостоверна, като по този повод са изложени подробни съображения. Изложеното дотук очертава, че противно на отразеното в жалбата, не са били игнорирани обстоятелства с оправдателно значение досежно авторството и начина на извършване на деянието, а след обсъждането им те са били отхвърлени поради наличието на достатъчно по обем и сигурност обвинителни, на които е отдадена тежест при изложени за това конкретни и убедителни съображения. Затова, ВКС намира, че не е налице касационното основание по чл. 348 ал. 1, т. 2 от НПК. Въз основа на установените факти материалният закон е бил приложен правилно с осъждане на подсъдимия за инкриминираното му деяние, по който въпрос не се излагат възражения и поради това не се дължи конкретен касационен отговор. Предвид липсата на направено оплакване за явна несправедливост на наказанието, както и поради неоснователност на доводите, съотносими към основанията по чл. 348 ал. 1, т. 1 и 2 от НПК, настоящият съдебен състав намери, че искането за възобновяване следва да бъде оставено без уважение. С оглед изложеното, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения Т. Ц. Т. за възобновяване на ВНОХД № 93/2013 г. на Пловдивския окръжен съд и отмяна на постановеното по него въззивно решение № 70/06.03.2013 г., с което е била потвърдена присъда № 87/22.11.2012 г. по НОХД № 203/2011 г. на Карловския районен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.