17
Р Е Ш Е Н И Е № 378 София, 28.03.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на единадесети декември две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
при секретаря София Симеонова, като изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 2775 по описа за 2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Райфайзенбанк (България)” ЕАД срещу решение № 199 от 05.07.2017г. по в.т.д. № 177/2017г. на Пловдивски апелативен съд, ТО, 3 състав в частта, в която е потвърдено решение № 245 от 01.08.2016г., поправено с решение № 40 от 14.02.2017г. по т.д. № 88/2015г. на Старозагорски окръжен съд в частта, в която е отхвърлен предявеният от „Райфайзенбанк (България)” ЕАД против Т. Н. Т. и Ж. С. Т. иск за признаване за установено, че ответниците дължат солидарно на ищеца сумата 3 028,65 евро – изискуема редовна лихва, начислена за периода от 15.08.2013г. до 07.10.2014г. включително, както и сумата 889,19 евро – изискуема наказателна лихва, начислена за периода от 15.09.2013г. до 06.11.2014г. включително, както и в частта за разноските, и по касационна жалба на Т. Н. Т. и Ж. С. Т., представлявани от адв. К. М., срещу същото въззивно решение в следните части: 1/ с която е потвърдено решение № 245 от 01.08.2016г., поправено с решение № 40 от 14.02.2017г. по т.д. № 88/2015г. на Старозагорски окръжен съд, в частта му, с която е отхвърлен предявеният от Т. Н. Т. и Ж. С. Т. насрещен установителен иск против „Райфайзенбанк (България)” ЕАД за обявяване за нищожен поради липса на съгласие сключения между тях договор за банков кредит от 15.02.2006г., изменен с анекс № 1 от 03.02.2009г., анекс № 2 от 04.03.2010г. и анекс № 3 от 13.08.2010г., както и за обявяване за нищожни като неравноправни клаузите по чл.5.1., чл.5.2., чл.5.8., чл.9.6. и чл.11 от същия договор, клаузите по чл.7, чл.12 и чл.13 от анекс № 1 от 03.02.2009г., всички клаузи от анекс № 2 от 04.03.3010г. и всички клаузи от анекс № 3 от 13.08.2010г.; 2/ с която, след частична отмяна на посоченото първоинстанционно решение, е отхвърлен предявеният от Т. Н. Т. и Ж. С. Т. насрещен установителен иск против „Райфайзенбанк (България)” ЕАД за обявяване за нищожни като неравноправни клаузите по чл.4, т.3 вр. чл.4, т.2 и чл.11, т.2 от сключения между тях договор за банков кредит, изменен с анекси №1, №2 и №3; 3/ с която е потвърдено посоченото първоинстанционно решение в частта му, с която е признато за установено, че Т. Н. Т. и Ж. С. Т. дължат солидарно на „Райфайзенбанк (България)” ЕАД сумата 32 924,05 евро – главница по договора за банков от 15.02.2006г., изменен с анекси № 1, № 2 и № 3, ведно със законната лихва, считано от 07.11.2014г. до окончателното изплащане на сумата; 4/ с която, след частична отмяна на първоинстанционното решение в частта за разноските, Т. Н. Т. и Ж. С. Т. са осъдени да заплатят на „Райфайзенбанк (България)” ЕАД сумата 7 117,21 лева – разноски по делото, включително и по приключеното заповедно производство.
Касаторите Т. Н. Т. и Ж. С. Т. – ответници по предявените искове и ищци по насрещните искове, поддържат, че решението в обжалваната от тях част е неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон, както и необоснованост. Поддържат, че по отношение на касаторката Ж. Т. въззивният съд е допуснал нарушение на чл.193, ал.3, чл.201 и чл.203 ГПК. Твърдят, че съдът не е обсъдил противоположните мнения на вещите лица във връзка с оспорване на подписите им, което е довело до необоснован извод, че Ж. Т. е била уведомена за предприетото от банката изменение на сключения договор за банков кредит преди започване на заповедното производство, с оглед на което не е налице предсрочна изискуемост. Твърдят още, че на касаторката не е даден достатъчен срок за изпълнение, преди банката да упражни правото си за предсрочно връщане на сумата, както и че след като не е била уведомена за предсрочната изискуемост на вземанията на банката, не е имало основание за издаване на заповед за изпълнение. Излагат подробни съображения за незаконосъобразност на извода на въззивния съд за липса на неравноправност на оспорените от тях клаузи на договора за кредит и анексите към него. Твърдят, че оспорените клаузи са дискриминационни и неравноправни по смисъла на чл.143 ЗЗП, както и че клаузите, които дават право на търговеца едностранно да увеличава цената на стоката, без потребителят в такива случаи да има право да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е значително завишена, по принцип са неравноправни, какъвто е и настоящият случай. Поради това молят решението в обжалваната от тях част да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което атакуваните клаузи бъдат прогласени за нищожни, а осъдителните искове да бъдат отхвърлени или делото да бъде върнато за ново разглеждане.
Ответникът по касация „Райфайзенбанк (България)” ЕАД оспорва касационната жалба. Излага съображения за неоснователност на оплакването на касаторите, че въззвният съд не е обсъдил събраните по делото доказателства и доводите и твърденията на страните.
С определение № 527 от 27.07.2018г., постановено по настоящото дело, е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК касационно обжалване на въззивното решение в следните части: 1/ с която е потвърдено решение № 245 от 01.08.2016г., поправено с решение № 40 от 14.02.2017г. по т.д. № 88/2015г. на Старозагорски окръжен съд, в частта му, с която е отхвърлен предявеният от Т. Н. Т. и Ж. С. Т. насрещен установителен иск против „Райфайзенбанк (България)” ЕАД за обявяване за нищожни като неравноправни клаузите по чл.5.1, чл.5.2, чл.5.8, чл.9.6 и чл.11 от договор за банков кредит от 15.02.2006г., клаузите по чл.7, чл.12 и чл.13 от анекс № 1 от 03.02.2009г., всички клаузи от анекс № 2 от 04.03.3010г. и всички клаузи от анекс № 3 от 13.08.2010г.; 2/ с която, след частична отмяна на посоченото решение № 245 от 01.08.2016г., поправено с решение № 40 от 14.02.2017г. по т.д. № 88/2015г. на Старозагорски окръжен съд, е отхвърлен предявеният от Т. Н. Т. и Ж. С. Т. насрещен установителен иск против „Райфайзенбанк (България)” ЕАД за обявяване за нищожни като неравноправни клаузите по чл.4, т.3 вр. чл.4, т.2 и чл.11, т.2 от сключения между тях договор за банков кредит, изменен с анекси №1, №2 и №3; 3/ с която е потвърдено решение № 245 от 01.08.2016г., поправено с решение № 40 от 14.02.2017г. по т.д. № 88/2015г. на Старозагорски окръжен съд в частта му, с която е признато за установено, че Т. Н. Т. и Ж. С. Т. дължат солидарно на „Райфайзенбанк (България)” ЕАД сумата 32 924,05 евро – главница по договора за банков от 15.02.2006г., изменен с анекси № 1, № 2 и № 3, ведно със законната лихва, считано от 07.11.2014г. до окончателното изплащане на сумата; 4/ с която, след частична отмяна на първоинстанционното решение в частта за разноските, Т. Н. Т. и Ж. С. Т. са осъдени да заплатят на „Райфайзенбанк (България)” ЕАД сумата 7 117,21 лева – разноски по делото, включително и по приключеното заповедно производство. Касационно обжалване е допуснато по материалноправния въпрос относно действителността на клауза в договор за банков кредит, която предвижда възможност за едностранно увеличаване от страна на банката на първоначално договорения размер на лихвения процент, ако не е предвидено по какъв начин настъпването на външни и обективни обстоятелства, посочени като основания за едностранната промяна на лихвения процент по договора, би се отразило на стойността на задължението на кредитополучателя за заплащане на лихва.
Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното:
Въззивният съд, като е взел предвид предмета на предявените искове, е приел, че произнасянето по насрещните установителни искове на ответниците с предмет установяване нищожността на процесния договор и евентуално – на отделни негови клаузи, има преюдициален характер спрямо първоначалния иск за твърданото от ищеца неизпълнение от ответниците на същия договор.
Приел е за недоказан иска по чл.26, ал.2, предл.2 ЗЗД за нищожност на договора за кредит и анексите към него, тъй като не са подписани от кредитополучателите, като е взел предвид приетото по делото подробно заключение на тройната съдебно-почеркова експертиза на вещите лица К. И., В. Бачев и И. С., която е отстранила съмненията в първоначалната експертиза на вещото лице П. Т. и е категорична, че подписите за кредитополучател в договора за кредит и анексите към него са положени от ответника Т. Т., а подписите за съдлъжник в анексите към договора са положени от ответницата Ж. Т.. Изложил е съображения за неоснователност на довода на ответницата Ж. Т. за невъзможност за придобиване на качеството „съдлъжник” чрез анекс към първоначален договор.
По иска за нищожност на клаузите на чл.5.1, чл.5.2, чл.5.8, чл.9.6 и чл.11 от договора за кредит поради неравноправност на тези договорни клаузи на основанието по чл.146, ал.1 вр. чл.143 ЗЗП е посочил, че става въпрос за препращане към погасителен план, за определяне на дължима лихва към анюитетни вноски, за договорен минимален размер на вноска при предсрочно погасяване, за евентуална хипотеза за прилагане на уговорките при неизпълнение и допълнителни технически условия за задействане на договора. Приел е, че нито една от тези клаузи не отговаря на поставените от закона условия по чл.143 ЗЗП – нито е във вреда на кредитополучателите, нито не отговаря на изискването за добросъвестност, нито може, или би могла да доведе, до значително неравновесие между техните права и съответните на тях задължения на кредитодателя. Позовал се е на заключението на ССЕ, според което банката е отразявала по предвидения в договора начин промените в пазарните условия върху стойността на банковия ресурс, които промени са влияели върху размера на дължимите лихви, но тези промени са очевидно извън контрола на банката. Посочил е, че методологията на банката за определяне на лихвите е обявена на нейния сайт и на видимо място в офисите, а след като в анекс № 2 са конкретизирани критериите за промяна на СБР, а оттук – и дължимите по кредита лихви, оспорените клаузи са в пълно съответствие с предвидените от закона изключения и не са неравноправни. Приел е, че същото се отнася и за клаузите по чл.4, т.3 вр. чл.4, т.2 и чл.11, т.2 от договора, които обаче първоинстанционният съд е приел, че не са били индивидуално уговорени по смисъла на чл.146, ал.2 ЗЗП. Изложил е съображения, че при пълна липса на доказателства за неравноправност на тези клаузи е без никакво значение дали те са били или не са били индивидуално уговаряни.
Въззивният съд е приел, че няма никакво основание да се приеме, че клаузите по чл.7, чл.12 и чл.13 от Анекс № 1 от 03.02.2009г. са неравноправни, тъй като нито посочването на размера на погасителните вноски и препращането към начина на формиране на дължимите лихви, нито предвидената в договора защита на кредитодателя при текущата преценка за адекватността на даденото от кредитополучателя обезпечение, а още по-малко предвидената възможност за прехвърлане на права, са хипотези, които отговарят на предпоставките на чл.143, т.1-т.19 от ЗЗП. По същите съображения е счел за неоснователен и иска за нищожност на всички клаузи от анекс № 3 от 13.08.2010г. По отношение на анекс № 2 от 04.03.2010г. въззивният съд е приел, че настъпилото превалутиране на кредита от лева в евро изобщо не е станало по едностранно искане на кредитодателя и/или при условията на каквото и да било негово неравноправно положение на кредитополучателя.
По предявения иск по чл.422 ГПК въззивният съд е приел за установено усвояването по процесния договор за банков кредит на пълния договорен размер от 100 000 лева, както и неплащането на месечни погасителни вноски през периода от 15.09.2013г. до септември 2014г. Посочил е, че това е причина кредитът да бъде обявен за предсрочно изискуем, който въпрос не е предмет на оспорване във въззивната жалба и в поправената въззивна жалба на длъжниците и поради това на основание чл.269, изр.2 ГПК в тази част изводите на първоинстанционния съд са правилни. Въз основа на заключението на ССЕ е приел, че към датата на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение задължението на кредитополучателите за изискуема главница възлиза на 32 924,05 евро. Взел е предвид, че съгласно ССЕ още от 15.07.2008г. кредитополучателят е правил погасителни вноски, различни по размер от вноските в трите погасителни плана, които са приети по делото, като непредставянето на останалите, но очевидно приети от страните погасителни планове, не позволява да се идентифицират със сигурност размерите на главницата и договорените лихви във всяка от вноските след посочената дата; след превалутиране на кредита в евро кредитополучателят е започнал по същата сметка да прави погасителни вноски и на друг свой кредит и при забава на вноските е невъзможно да се разбере кои лихви за кой кредит се отнасят. С оглед на това въззивният съд е приел за недоказани установителните претенции за сумата 3 028,65 евро - изискуема редовна лихва, начислена за периода от 15.08.2013г. до 07.10.2014г. и за сумата 889,19 евро – изискуема наказателна лихва, начислена за периода от 15.09.2013г. до 06.11.2014г.
По поставения материалноправен въпрос е формирана по реда на чл. 290 ГПК константна практика на ВКС, обективирана в решение № 77/22.04.2015г. по гр. дело № 4452/2014г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 424/02.12.2015г. по гр. дело № 1899/2015г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 51/04.04.2016г. по т. дело № 504/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 95/13.09.2016г. по т. дело № 240/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 205/07.11.2016г. по т. дело № 154/2016г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 165/02.12.2016г. по т. дело № 1777/2015г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 201/02.03.2017г. по т. д. № 2780/2015г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове. Съгласно тази практика една договорна клауза е неравноправна при наличието на следните предпоставки: 1/ клаузата да не е индивидуално уговорена; 2/ да е сключена в нарушение на принципа на добросъвестността; 3/ да създава значителна неравнопоставеност между страните относно правата и задълженията – съществено и необосновано несъответствие между правата и задълженията на страните; 4/ да е сключена във вреда на потребителя. Прието е, че основният критерий за приложимост на изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП е изменението на цената да се дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на финансови услуги, а са породени от въздействието на свободния пазар и/ или от държавния регулатор. Само тогава търговецът/доставчикът на финансови услуги не може да се счита за недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза, съдържаща се в чл. 143, ал. 1 ЗЗП, тъй като увеличението на престацията, макар и едностранно, не зависи пряко от неговата воля.
За да се прецени дали конкретните договорни клаузи отговарят на този критерий за изключване на общия принцип, въведен с чл. 143, ал. 1 ЗЗП, те трябва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин, както и потребителят предварително да е получил достатъчно конкретна информация как търговецът на финансови услуги може едностранно да промени цената, за да може на свой ред да реагира по най–уместния начин. Във формираната постоянна практика е прието, че уговорката в договор за банков кредит, предвиждаща възможност на банката за едностранна промяна на договорения лихвен процент въз основа на непредвидено в самия договор основание и когато такова договорено изменение не е свързано с обективни обстоятелства, които са извън контрола на доставчика на услугата, е неравноправна с оглед общата дефиниция на чл. 143 ЗЗП. Съгласно решение № 95/13.09.2016г. по т. дело № 240/2015г. на ВКС, ТК, II т. о. методът на изчисляване на съответния лихвен процент трябва да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти – пазарни индекси и/или индикатори. Съобразно правната природа на договора за банков кредит, безспорна е и необходимостта от постигнато между съконтрахентите съгласие за начина на формиране на възнаграждението на кредитодателя, т. е. да е налице конкретна формула за определяне на възнаградителната лихва – съществен елемент от съдържанието на този вид банкови сделки. Когато потребителят не е получил предварително достатъчно конкретна информация за начина, метода, по който кредитодателят може едностранно да промени цената на доставената му финансова услуга, както и когато методологията, създадена от банката – кредитор, например с нейни вътрешни правила, не е част от договора за кредит, банката не може да се счита за добросъвестна по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза по чл. 143 ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП. В решение № 165/02.12.2016г. по т. дело № 1777/2015г. на ВКС, ТК, I т. о. е прието, че когато не е указано нито в договора, нито в общите условия как и поради какви причини, стоящи извън контрола на банката, тя има право да увеличи базовия лихвен процент, когато липсват критерии, по които банката да увеличава възнаградителната лихва, разпоредбата на чл. 144, ал. 2 ЗЗП не може да бъде приложена. В решение № 205/07.11.2016г. по т. дело № 154/2016г. на ВКС, ТК, I т. о. е посочено, че уговорената неиндивидуално в договора за кредит възможност за едностранно увеличаване от страна на банката на първоначално съгласувания размер на базовия лихвен процент, при необявени предварително и невключени като част от съдържанието на договора ясни правила за условията и методиката, при които този размер може да се променя до пълното погасяване на кредита, не отговаря на изискването за добросъвестност, поради което по отношение на тази клауза изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП е неприложимо. Прието е, че разпоредбата на чл.144, ал.3, т.1 ЗЗП изключва неравноправността при клаузи със смисъла по чл.143, т.7, 10 и 12 ЗЗП, съдържащи се в посочени видове сделки, чиято цена е обвързана с обективни фактори, които са извън волята и контрола на търговеца. Когато кредиторът се позовава на такива фактори /колебания на борсов курс, индекс, размер на лихвения процент на финансовия пазар/, тяхното влияние по отношение необходимостта от промяна на цената /лихвата/ не може да е поставено под негов контрол, защото това отнема характеристиката им на независещи от волята му. Именно външните причини, които могат да обусловят изменението на цената /лихвата/, а не субективна власт на търговеца и или доставчика на финансови услуги, са основанието законодателят да допусне запазването на сделката и на обвързаността на страните от нея, независимо, че ощетената при увеличение на цената, винаги е по-слабата, потребителят, чиито права са предмет на закрила. Изключението е въведено следователно при презюмирана от закона добросъвестност на търговеца, т.е. недобросъвестното му поведение прави неприложимо специалното отклонение от генералната дефиниция за неравнопоставеност. Наличието на добросъвестност е предпоставка за приложното поле на изключващата неравноправността норма на чл.144, ал.3, т.1 ЗЗП, което следва както от целта на закона, така и от систематичното тълкуване на разпоредбата във връзка с чл.144, ал.4 ЗЗП - при клауза в потребителски договор за индексиране на цени, почтеността на добрия търговец предпоставя „методът на промяна в цените да е описан подробно и ясно в договора”. Посочването като част от съдържанието на договора на ясни и разбираеми критерии, при които цената на заетите парични средства може да бъде променена, е законово задължение на банката, произтичащо и от текста на чл.147,ал.1 ЗЗП. То е гаранция за възможността кредитополучателят да предвиди както точните промени, които търговецът би могъл да внесе в първоначално уговорения размер на лихвата, така и да има предварителна осведоменост каква би била дължимата от него месечна вноска.
Настоящият състав споделя напълно дадените разрешения по поставения правен въпрос.
По основателността на касационната жалба:
С оглед отговора на правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, въззивното решение е частично неправилно.
Между ищеца „Райфайзенбанк (България)” ЕАД и ответника Т. Н. Т. е сключен на 15.02.2006г. договор за банков кредит за сумата 100 000 лева, която ще бъде използвана за потребителски нужди, със срок за погасяване на кредита 15.02.2019г. С анекс № 1 от 03.02.2009г., сключен между банката, кредитополучателя и Ж. С. Т. като съдлъжник кредитът е трансформиран в евро. Между същите страни са сключени и анекс № 2 към договора за кредит от 04.03.2010г. и анекс № 3 от 13.08.2010г.
По отношение на договора за банков кредит от 15.02.2006г.:
В чл.4.2 на сключения между страните договор за банков кредит от 15.02.2006г. е предвидено, че след изтичане на срока, предвиден в чл.4.1 от договора банката прилага годишна лихва в размер на 7.95% за остатъчните сума и срок на кредита, като лихвата представлява СМР за лева /стойност на банковия ресурс, определен от банката/ + 3.45 пункта надбавка годишно и се начислява от датата на усвояване на сумата по кредита на база 370 дни годишно за реалния брой дни на ползване на сумата по кредита. В клаузата е посочено, че СБР е лихвеният процент по междубанковите депозити за съответния период и валутата по котировка „предлага” плюс законоустановените разходи на банката, в т.ч. за поддържане на ЗМР и свързаните с Фонда за гарантиране на влоговете, изчисляван текущо от отдел „Ликвидност и инвестиции” при банката. С тази клауза е определен размерът на годишната лихва за периода след изтичане на първите 12 месеца, считано от датата на усвояване на кредита, като този размер е ясно посочен и се равнява на 7.95%. Следователно клаузата е ясна, съдържа конкретизирано по размер задължение на длъжника и поради това съгласно чл.145 ЗЗП не е налице основание за обявяването й за неравноправна. По тези съображения не е неравноправна и клаузата на чл.11.2 от договора, предвиждаща право на банката да промени договорената годишна лихва без съгласие на кредитополучателя, в случай че декларираната печалба на „Питон 357” ООД е в размер, по-малък от 17 000 лева, като считано от 01.05.2006г. кредитополучателят ще заплаща годишна лихва в размер на 12%, представляваща СБР + 7.50% пункта надбавка годишно. Тази уговорка касае възнаградителната лихва и е ясна и разбираема. Задължението за заплащане от кредитополучателя на посочената годишна лихва е обвързано с условие за спадане под посочения праг от 17 000 лева на декларираната печалба на дружеството му и това условие е ясно формулирано – свързано е с декларираната печалба на дружеството, която представлява съотношението между разходите и приходите му за съотвената година. Поради това, доколкото клаузата касае основния предмет на договора – възнаградителната лихва по договора за кредит, и е формулирана по ясен и разбираем начин съгласно изискването на чл.145, ал.2 ЗЗП, тя не следва да се преценява като неравноправна.
В чл.4.3 от договора за банков кредит от 15.02.2006г. е предвидено, че при промяна на пазарните условия банката може едностранно да променя лихвата в частта СБР, като новият лихвен процент влиза в сила от датата, посочена в уведомлението до кредитополучателя. Тази клауза е неравноправна по смисъла на чл.143 ЗЗП. Промяната на стойността на банковия ресурс е предоставена изцяло на преценката на банката, без да е посочена методика за промяната му, обосноваваща извод за наличие на основателна причина по чл.144, ал.2, т.1 ЗЗП или зависимост от външни фактори съгласно чл.144, ал.3, т.1 ЗЗП, поради което по отношение на тази клаузи посочените изключения не са приложими. При липса на обвързаност на изменението на лихвения процент с конкретни обективни показатели, не може да се счете, че кредитополучателят е получил предварително достатъчно конкретна информация за начина, по който банката може едностранно да промени цената на предоставената финансова услуга, и следователно не е изпълнено изискването за добросъвестност.
Неоснователен е искът на касаторорите за неравноправност на клаузите на чл.5.1 и чл.5.2 от договора за банков кредит, предвиждащи погасяване за първите 12 месеца на кредита на равни анюитетни месечни вноски с приложена годишна лихва съгласно чл.4.1, дължими на 15-то число от съответния месец, считано от 15.03.2006г., съгласно погасителен план, а след изтичане на този срок - на равни анюитетни месечни вноски с приложена годишна лихва съгласно чл.4.2, дължими на 15-то число на съответния месец, считано от 15.03.2007г., съгласно погасителен план. Такъв погасителен план, съответстващ на уговорките в договора, е представен, поради което задължението на кредитополучателя е ясно и разбираемо определено.
В чл.5.8 от договора за кредит страните са договорили, че кредитополучатеят има право да погасява предсрочно кредита – частично или напълно, след представяне на двудневно писмено предизвестие до банката, в което посочва размера на предсрочно погасяваната сума, който не трябва да е по-малък от 1 000 лева. Поставянето на минимален праг, по отношение на който е допустимо предсрочно погасяване на кредита, съществено ограничава възможността за упражняване на това право на кредитополучателя. Поради това посочената клауза е в негова вреда, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя по смисъла на чл.143 ЗЗП.
Неоснователно е твърдението за неравноправност на клаузата на чл.9.6 от договора, предвиждаща конкретен случай на неизпълнение на договора – при налагане на запор по която и да е сметка в лева или валута на кредитополучателя при банката и/или откриване на производство по несъстоятелност или ликвидация на кредитополучателя. Твърдяната неравноправност е обоснована с неприложимост на клаузата по отношение на кредитополучателя, спрямо когото като физическо лице не може да се открива производство по несъстоятелност и ликвидация. Тази клауза в частта, в която е предвиден случай на неизпълнение на договора при откриване на производство по несъстоятелност или ликвидация на кредитополучателя, не намира приложение по отношение на ищците, но това не води до неравноправност на клаузата, тъй като тя не се явява уговорена във тяхна вреда като потребители.
По отношение на анекс № 1 от 03.02.2009г.
Клаузата на чл.7 от анекса, предвиждаща начина на погасяване на задължението по анекса, е във връзка с клаузата на чл.1, в който страните са приели за установено, че към 03.02.2009г. усвоената и непогасена част от кредита по чл.1 от договора за кредит от 15.02.2006г. е в размер на 85 514.23 лева, и на чл.2, в който е предвидено, че тази сума ще се трансформира в евро и задължението на кредитополучателя ще се промени на 43 808.52 евро при курс купува за евро 1.952. Уговорката между страните за транформиране на кредита от такъв в лева в кредит в евро е ясна и разбираема и поради това съгласно чл.145 ЗЗП не може да се прецени като неравноправна. В посочените клаузи се съдържа установителна част за размера на дълга. Съгласно постоянната практика на ВКС – решение № 146 от 01.11.2017г. по т.д. № 2615/2016г. на ВКС, ТК, І т.о., допълнително споразумение, представляващо спогодба и имащо за предмет предоговаряне на кредит, в което задълженията на кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни клаузи на първоначалния договор, е нищожно на основание чл.366 ЗЗД. С оглед на това преценката за неравноправност на посочените клаузи изисква събиране на доказателства дали размерът на дълга, установен в тях, не е определен въз основа на нищожната клауза по основния договор за кредит от 15.02.2006г.
Останалите клаузи от анекс № 1, предмет на предявения насрещен установителен иск – на чл.12 и чл.13, не са неравноправни. Те предвиждат ежегодно актуализиране на оценката на даденото по чл.8.1 от договора за кредит обезпечение и възможност банката да прехвърля правата си по споразумението. Този иск е обоснован с направеното в чл.12 позоваване на чл.13, който обаче не се отнася за оценката на обезпечението по кредита. Допуснатата грешка в клаузата на чл.12 не я прави неясна и неразбираема, доколкото в нея изрично е посочено, че се отнася за обезпечението по чл.8.1 от договора, нито клаузите са договорени във вреда на потребителя.
По отношение на анекс № 2 от 04.03.2010г.
Клаузите на чл.6.1 и чл.6.2 предвиждат право на Комитет по управление на активите и пасивите на банката да определя стойността на банковия ресурс, който се явява компонент от годишната лихва по кредита, и да бъде ежемесечно преразглеждан и променян при промяна на пазарните условия, представляващи изменение в едно или повече от посочените условия, които в своята съвкупност влияят върху СБР : 1/ изменение с минимум 5% за месец на стойностите на кредните годишни лихвени нива по привлечените срочни депозити от нефинансови предприятия и домакинства, обявявани в статистиката на Централната банка, или изменение с минимум 9% кумулативно за три месеца; 2/ изменение с минимум 5% за месец на основния пазарен измерител за кредитен риск на Р България за периода между 1 и 5 години; 3/ промяна в кредитния рейтинг на Р България според някоя от основните рейтингови агенции (S&P, Moody’s, Fich и др.); 4/ изменение с минимум 1% за месец на общоприетите индекси на паричните пазари за съответната валута (SOFIBOR, EURIBOR, LIBOR и др.); 5/ промени в нормативната база и/или регулациите на Централната банка, засягащи функционирането на банките и изискванията към тях, в това число и въвеждане на рестрикции; 6/ промяна в падежната структура на пасивите спрямо падежната структура на активите, влияеща върху разходите на банката за управлението им. Тези клаузи са неравноправни по смисъла на чл.143 ЗЗП. Промяната на годишната лихва в частта СБР е предоставена изцяло на преценката на банката, без да е посочена методика за промяната му, с която да може да се аргументира основателна причина по чл.144, ал.2, т.1 ЗЗП или зависимост от външни фактори съгласно чл.144, ал.3, т.1 ЗЗП, поради което по отношения на тези клаузи посочените изключения не са приложими. В клаузата на чл.6.2 се съдържа единствено изброяване на обективните фактори като условия, при които банката може да извърши промяната, но не е посочен никакъв алгоритъм и правила, по които СБР ще бъде променен, съответно отсъства и правило за обвързаност на СБР по кредита с изменението на стойностите на факторите, които са посочени като основание за промяната. Обявяването на методика на сайта на банката и на публични места в банковите офиси не я прави част от договорното съдържание, което съгласно постоянната практика следва да съдържа ясно описание на метода на индексиране и промяна на цената на кредита. Представените от банката Общи условия също не съдържат такава подробно описана методика за изменение на СБР като компонент на лихвата, като това е оставено изцяло в субективната власт на банката чрез посочения в чл.78 от ОУ орган. По изложените съображения е неравноправна и клаузата на чл.6.4 от анекс № 1, според която банката информира кредитополучателя за промяна на СБР чрез публикация в своя интернет сайт, на видимо място в офисите си или по друг подходящ начин, като в такива случаи не е необходимо подписване на анекс към договора. Това право на банката не е съпътствано със задължение за предприемане на активно поведение от страна на кредитора, свеждащо до знанието на потребителя, че посочената информация съществува и е на негово разположение. Поради това посочената клауза е в противоречие с изискването на чл.144, ал.2, т. ЗЗП. Промяната в СБР се отразява на размера на анюитетните вноски и поради това е свързана със значителни от гледна точка на интереса на кредитополучателя последици, които при липса на обезпечена в достатъчна степен информираност за конкретния размер на дълга към датата на всеки един от последователните месечни падежи би довело до сериозно нарушаване на равновесието между правата и задълженията на търговеца и потребитела във вреда на последния.
По изложените съображения е неравноправна и клаузата на чл.10 от анекс № 2, според която кредитополучателят/съдлъжникът потвърждават съгласието си в отношенията им с банката да се прилагат правилата, установени в Общите условия за делова дейност банката в актуалната им редакция към всеки момент, като при изменението им банката уведомява своевременно своите клиенти чрез разпространението им на видни места в офисите на банката и чрез официалния интернет сайт на банката. Клаузата е в противоречие с изискването на чл.144, ал.2 ЗЗП потребителят да бъде информиран за промяната и да му се обезпечи право за изразяване на несъгласие, чрез едностранно прекратяване на договорната връзка. При липса на предвидено задължение за активно поведение на банката за свеждане до знанието на кредитополучателя, че посочената информация съществува и е на разположение на официалния интернет сайт на банката, не може да се приеме, че тази информация е предадена по смисъла на чл.292, ал.2 ТЗ, а само че е осигурена на разположение. В този смисъл е и Решение по дело С-375/25.01.2017г. на СЕС относно приложението на Директива 2007/64/ЕО за платежните услуги във вътрешния пазар, в което е прието, че ако ползвателят е длъжен да посещава интернет страницата за електронно банкиране, предаването на информация следва да се съпътства от активно поведение на доставчика за свеждане до знанието на този ползвател, че посочената информация съществува и е на разположение на споменатата интернет страница.
Останалите клаузи от анекс № 2 са ясни и разбираеми, не създават значителна неравнопоставеност между страните относно правата и задълженията и не са във вреда на потребителя, поради което не са неравноправни.
По отношение на анекс № 3 от 13.08.2010г.
Спрямо клаузите на чл.1.1, чл.1.2 и чл.1.3 са относими съображенията, изложени по отношение на клаузите на чл.6.1, чл.6.2 и чл.6.4 от анекс № 2, с оглед идентичното им съдъжание, поради което настоящият състав приема, че и тези клаузи са нищожни на основание чл.146, ал.1 вр. чл.143 ЗЗП.
В чл.2 на анекс № 3 страните са приели за установено, че към датата на подписването му дължимите от кредитополучателя/съдлъжника на банката по договора за кредит суми са в размер на 39 805,50 евро редовна главница и 323,53 евро текуща редовна лихва, а съгласно чл.2.1 отложената лихва по кредита в размер на 1 064.49 евро ще се изплати на три равни месечни вноски, всяка в размер 354.83 евро, дължими с вноските от 15.03.2013г. до 15.05.2013г. По изложените по-горе по отношение на анекс № 1 съображения, преценката за неравноправност на посочените клаузи, както и на свързаните с тях клаузи на чл.6, чл.7 и чл.8, изисква събиране на доказателства дали размерът на дълга, установен в тях, не е определен въз основа на нищожни клаузи по основния договор за кредит от 15.02.2006г. и по анекси № 1 и № 2.
Спрямо клаузата на чл.11 от този анекс са относими съображенията, изложени по отношение на клаузата на чл.10 от анекс № 2 с оглед идентичното им съдържание, което обуславя извод за нищожност и на тази клауза на основание чл.146, ал.1 вр. чл.143 ЗЗП.
Останалите клаузи на анекс № 3 са ясни и разбираеми, не създават значителна неравнопоставеност между страните относно правата и задълженията и не са във вреда на потребителя, поради което не са неравноправни.
По иска по чл.422 ГПК:
Неоснователно е направеното в касационната жалба оплакване за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение поради необсъждане на заключенията на вещите лица и неизлагане на съображения кое от тях и защо се възприема. С оглед оспореното заключение на единичната съдебно-почеркова експертиза и съгласно чл.200, ал.3 ГПК съдът е допуснал нова експертиза, като е назначил в състава й три вещи лица. Съгласно заключението на тази експертиза, кредитирано от съда като компетентно и добросъвестно изготвено, подписите за кредитополучател в договора за банков кредит и анексите към него са положени от Т. Н. Т., а подписите за съдлъжник в анексите към договора за банков кредит са положени от Ж. С. Т.. Видно от посоченото в констативната част на заключението, то е изготвено при използване на допълнителен сравнителен материал – подписи, съдържащи се в заявления за издаване на БДС, и даденото от вещите лица заключение е единодушно, категорично и обосновано, съдържащо посочване на кореспондиращите съвпадения в изследваните подписи и почерк и сравнителните материали, а различията не са отчетени като съществени и е посочено изрично, че се наблюдава вариантност в броя на елементите в средната част от подписите – сравнителни образци. Поради това, като е възприел изводите на вещите лица в посоеното заключение, въззивният съд не е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила.
Изложеното обуславя извод за неоснователност на твърденията на касаторите за нищожност на договора за кредит и анексите към него поради липса на съгласие от тяхна страна.
По същите съображения е неоснователно и оплакването за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с обсъждането на съдебно-почерковите експертизи по отношение на автентичността на подписа на Ж. С. Т. в обратната разписка от 07.10.2014г. Заключението на тройната съдебно-почеркова експертиза с категоричност сочи, че подписът за „получател” в този документ е положен от Ж. Т., поради което въззивният съд не е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила, възприемайки това заключение. В тази връзка се явява обоснован и изводът на съда, че изявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е достигнало до съдлъжника Ж. Т. на 07.10.2014г. , преди подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение.
От заключението на ССЕ се установява, че размерът на договорната лихва /сбор между СБР и надбавка/ по процесния кредит преди превалутирането му в евро варира между 10.45% и 9.95% при сключен договор при лихвен процент за първите дванадесет месеца в размер на 5.8% /СБР + 1.3 пункта надбавка годишно/, а за следващия период в размер на 7.95% /СБР + 3.45 пункта надбавка годишно/; размерът на СБР за лева в периода от 15.02.2006г. до 03.02.2009г. варира между 4.50% и 8.00%, а размерът на СБР за евро в периода от 20.06.2008г. 06.11.2014г. има стойностите 5.40%, 6.40%, 5.90%, 5.20% и 4.30%.
С оглед изложените съображения за нищожност на клаузите от основния договор и анекси № 2 и №3 относно възможността за едностранно изменение на СБР, за разрешаване на спора по чл.422 ГПК е необходимо да бъде установено дали към датата на връчване на уведомлението до длъжниците съгласно извършените плащания и валидните уговорки между страните са налице неизпълнени задължения, които да са обусловили упражняването от кредитора на правото му по чл.10, т.2 от договора. За определяне на размера на непогасената, но изискуема с настъпването на падежите на отделните вноски, част от кредита, е необходимо изслушването на заключение на икономическа експертиза, поради което след отмяна на обжалваното решение изцяло в частта по иска с правно основание чл.422 ГПК спрямо кредитополучателя и съдлъжника, на основание чл.293, ал.3 ГПК делото следва да се върне за ново разглеждане на въззивния съд.
При новото разглеждане на делото въззивният съд следва да се произнесе и относно валидността на чл.7 вр. чл.1 и чл.2 от анекс № 1 от 03.02.2009г., както и на чл.2, чл.2.1, чл.6, чл.7 и чл.8 от анекс № 3 от 13.08.2010г., доколкото съдържат установителна част за размера на дълга, която е необходимо да се прецени дали не е определена въз основа на нищожните клаузи на основния договор от 15.02.2006г. и анекс № 2. С оглед на това следва да бъде назначена експертиза, която да изготви варианти спрямо всеки един от погасителните планове със съответния лихвен процент, падежи и размер на вноските, а кой вариант да приложи, решаващият съд следва да определи, след като прецени валидността на посочените клаузи от анекс № 1 и анекс № 3.
По изложените съображения предявеният насрещен иск по чл.26, ал.1, пр.1 вр. чл.143 вр. чл.146, ал.1 ЗЗП се явява основателен по отношение на чл.4.3 и чл.5.8 от договор за банков кредит от 15.02.2006г., на чл.6.1, чл.6.2, чл.6.4 и чл.10 от анекс № 2 от 04.03.2010г. и на чл.1.1, чл.1.2, чл.1.3 и чл.11 от анекс № 3 от 13.08.2010г. Поради това въззивното решение следва да бъде отменено в частта по тези искове и следва да бъде постановено друго, с което бъде прогласена нищожността на посочените клаузи. Въззивното решение следва да бъде отменено и в частта, в която е отвърлен насрещния иск по чл.26, ал.1, пр.1 вр. чл.143 вр. чл.146, ал.1 ЗЗП по отношение на чл.7 вр. чл.1 и чл.2 от анекс № 1 от 03.02.2009г., на чл.2, чл.2.1, чл.6, чл.7 и чл.8 от анекс № 3 от 13.08.2010г., както и в частта по иска по чл.422 ГПК, и делото в тази част следва да бъде върнато на въззивния съд за ново произнасяне след събиране на посочените доказателства. В останалата му част, в която е допуснато касационно обжалване, въззивното решение следва да бъде оставена в сила.
На основание чл.294, ал.2 ГПК въззивният съд следва да се произнесе по разноските в исковото производство, включително в касационното производство.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл.293, ал.1 във връзка с ал.3ГПК
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 199 от 05.07.2017г. по в.т.д. № 177/2017г. на Пловдивски апелативен съд, ТО, 3 състав в следните части: 1/ с която е потвърдено решение № 245 от 01.08.2016г., поправено с решение № 40 от 14.02.2017г. по т.д. № 88/2015г. на Старозагорски окръжен съд, в частта му, с която е отхвърлен предявеният от Т. Н. Т. и Ж. С. Т. насрещен установителен иск против „Райфайзенбанк (България)” ЕАД за обявяване за нищожни като неравноправни клаузите по чл.5.8. от договор за банков кредит от 15.02.2006г.; клаузата по чл.7 от анекс № 1 от 03.02.2009г.; клаузите по чл.6.1, чл.6.2, чл.6.4 и чл.10 от анекс № 2 от 04.03.2010г. и клаузите по чл.1.1, чл.1.2, чл.1.3, чл.2, чл.2.1, чл.6, чл.7, чл.8 и чл.11 от анекс № 3 от 13.08.2010г.; 2/ с която, след частична отмяна на посоченото първоинстанционно решение, е отхвърлен предявеният от Т. Н. Т. и Ж. С. Т. насрещен установителен иск против „Райфайзенбанк (България)” ЕАД за обявяване за нищожна като неравноправна клаузата по чл.4, т.3 от сключения между тях договор за банков кредит; 3/ с която е потвърдено посоченото първоинстанционно решение в частта му, с която е признато за установено, че Т. Н. Т. и Ж. С. Т. дължат солидарно на „Райфайзенбанк (България)” ЕАД сумата 32 924,05 евро – главница по договора за банков кредит от 15.02.2006г., изменен с анекси № 1, № 2 и № 3, ведно със законната лихва, считано от 07.11.2014г. до окончателното изплащане на сумата; 4/ с която, след частична отмяна на първоинстанционното решение в частта за разноските, Т. Н. Т. и Ж. С. Т. са осъдени да заплатят на „Райфайзенбанк (България)” ЕАД сумата 7 117,21 лева – разноски по делото, включително и по приключеното заповедно производство, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНИ на основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.143 вр. чл.146, ал.1 ЗЗП клаузите на чл.4.3 и чл.5.8 от договор за банков кредит от 15.02.2006г.; на чл.6.1, чл.6.2, чл.6.4 и чл.10 от анекс № 2 04.03.2010г. и на чл.1.1, чл.1.2, чл.1.3 и чл.11 от анекс № 3 от 13.08.2010г., по иска на Т. Н. Т. и Ж. С. Т. против „Райфайзенбанк (България)” ЕАД;
ВРЪЩА делото за ново разглеждане в частта по исковете с основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.143 вр. чл.146, ал.1 ЗЗП за прогласяване на нищожност на клаузите на чл.7 от анекс № 1 от 03.02.2009г. и на чл.2, чл.2.1, чл.6, чл.7 и чл.8 от анекс № 3 от 13.08.2010г., предявени от Т. Н. Т. и Ж. С. Т. против „Райфайзенбанк (България)” ЕАД и по иска по чл.422 ГПК за установяване, че Т. Н. Т. и Ж. С. Т. дължат солидарно на „Райфайзенбанк (България)” ЕАД сумата 32 924,05 евро – главница по договора за банков от 15.02.2006г., изменен с анекси № 1, № 2 и № 3, ведно със законната лихва, считано от 07.11.2014г. до окончателното изплащане на сумата;
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 199 от 05.07.2017г. по в.т.д. № 177/2017г. на Пловдивски апелативен съд, ТО, 3 състав в частта, с която е потвърдено решение № 245 от 01.08.2016г., поправено с решение № 40 от 14.02.2017г. по т.д. № 88/2015г. на Старозагорски окръжен съд, в частта му, с която е отхвърлен предявеният от Т. Н. Т. и Ж. С. Т. насрещен установителен иск против „Райфайзенбанк (България)” ЕАД за обявяване за нищожни като неравноправни клаузите по чл.5.1, чл.5.2, чл.9.6 и чл.11 от договор за банков кредит от 15.02.2006г.; клаузите на чл.12 и чл.13 от анекс № 1 от 03.02.2009г.; останалите клаузи от анекс № 2 от 04.03.2010г. и останалите клаузи от анекс № 3 от 13.08.2010г.; 2/ с която, след частична отмяна на посоченото първоинстанционно решение, е отхвърлен предявеният от Т. Н. Т. и Ж. С. Т. насрещен установителен иск против „Райфайзенбанк (България)” ЕАД за обявяване за нищожни като неравноправни клаузите по чл.4.2 и чл.11.2 от сключения между тях договор за банков кредит.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Пловдивски апелативен съд.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
|