Р Е Ш Е Н И Е
№ 35
София, 22.02. 2017 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в публичното съдебно заседание на петнадесети февруари две хиляди и седемнадесета година в състав :
ПРЕДЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
при секретаря Александра Ковачева
изслуша докладваното от съдия Евгений Стайков т.д.№98/2016г. и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма] - [населено място], срещу решение №184 от 18.06.2015г., постановено по в.т.д. №277/2015г. по описа на Варненски апелативен съд, с което е отменено решение №102/10.02.2015г., постановено по т.д.№1421/2014г. по описа на Варненски окръжен съд в обжалваната му осъдителна част и вместо него е постановено ново решение, с което са отхвърлени предявените от [фирма] против [фирма] – [населено място], искове за заплащане на сумата общо в размер на 389 449.65 лв. като получена при отпаднало основание по чл.55, ал.1, предл.3 от ЗЗД, както е отхвърлен иска за заплащане на сумата от 24 937.82лв., представляваща мораторна лихва, считано от 14.12.2013г. до 31.07.2014г.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че въззивният съд не е изпълнил процесуалното си задължение да даде своята правна квалификация на спорното право, след като е констатирал, че дадената от първоинстанционния съд правна квалификация е неправилна. Отделно се излагат съображения в подкрепа на тезата, че отмяната на решение №33/14.09.2012г. на Д. и допуснатото предварително изпълнение на този административен акт обуславят задължението на електроразпределителното дружество да върне получените суми като цена за достъп до електропреносната мрежа. Сочи се, че наличието на законоустановено задължение за заплащане на цена за достъп не е достатъчно основание за съществуване на задължението, тъй като с оглед отпадането с обратна сила на действието на решение №33/14.09.2012г. на Д. , следва да се приеме, че цената първоначално не е определена и липсва съгласие между страните относно размера й, както липсва механизъм за определянето й. Претендира се отмяна на обжалваното решение и присъждане на исковите суми, ведно с направените по делото разноски за трите инстанции.
С определение №763 от 14.10.2016г., постановено по реда на чл.288 ГПК е допуснато касационно обжалване на решението на Варненския апелативен съд във връзка със следния въпрос, уточнен от касационната инстанция съобразно указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, а именно: „Дали отмяната по реда на АПК с влязло в сила съдебно решение на индивидуален административен акт /решение на ДКЕВР/, определящ временни цени за достъп до електроразпределителната мрежа, предпоставя задължение за връщане на заплатените временни цени, формирани въз основа на същото решение, като заплатени на отпаднало основание по смисъла на чл.55 ал.1 предл.3 ЗЗД”.
В проведеното открито заседание на 15.02.2017г. пълномощникът на дружеството-касатор [фирма] поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения като се позовава и на писмените бележки, депозирани пред касационната инстанция на 24.01.2017г.
В отговора на касационната жалба, в откритото съдебно заседание на 15.02.2017г. и в представената писмена защита, процесуалният представител на ответното дружество [фирма] изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Сочи, че отмяната на решение №33/14.09.2012г. на Д. не може да служи като основание по чл.55 ал.1 предл.3 ЗЗД за връщане на платената цена доколкото актът на регулаторния орган не е нито пораждащ, нито погасяващ елемент от фактическия състав на задължението на производителя на електроенергия да заплаща цена за услугата „достъп до електропреносната мрежа”. Според ответника по касация в случая се касае за двустранна и възмездна облигационна връзка, която не може да бъде трансформирана в едностранна и безвъзмездна с отмяната на административния акт. Ответното дружество претендира разноски за касационната инстанция.
Процесуалният представител на третото лице-помагач Комисия за енергийно и водно регулиране /К./ счита, че обжалваното решение следва да бъде оставено в сила. В представените писмени бележки, наред с аргументите за неоснователност на касационната жалба се поддържа, че е недопустимо конституирането на К. в производството по иска по чл.55 ал.1 ЗЗД като трето лице-помагач на страната на електропреносното дружество.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, в съответствие с правомощията по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното:
За да отмени решението на Варненски окръжен съд по т.д.№1421/2014г. и за да отхвърли предявените от [фирма] против [фирма] искове, въззивният съд е възприел изцяло установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, която не е била оспорвана с въззивната жалба на ответното дружество. По делото е прието за установено, че ищецът [фирма] е производител на електрическа енергия от възобновяем енергоизточник на ел.енергия, осъществяващ дейността си чрез експлоатацията на два броя вятърни електроцентрали - В. М. и В. М.. По силата на договори, съответно №3714/25.07.2006-3015/22.03.2007г. и №462/20.03.2008г.-3040-ВГ–8.03.2008г процесните вятърни електроцентрали са присъединени към електроразпределителната мрежа.
Във въззивното решение е отразено, че с приемането на З. /Обн., ДВ, бр.35 от 3.05.2011 г./ - чл.30, ал.1, за пръв път е въведено законодателно изискване за сключването на възмезден договор за достъп с електроразпределителните дружества. Посочено е, че страните по делото не са сключили договори за достъп в срока по пар.197, ал.1 ПЗР на З. и че електропреносното дружество е сезирало ДКЕВР с искане за определяне на условията за достъп при условията на пар.197, ал.2 ПЗР на З.. Прието е за безспорно, че съобразно определените с решение № Ц-33/14.09.2012г. на ДКЕВР, считано от 18.09.2012г. временни цени /без ДДС/ за достъп до електропреносната и електроразпределителните мрежи, [фирма] е заплатил на [фирма] исковата сума общо в размер на 389 449.65 лв. с ДДС по издадените от електроразпределителното дружество фактури с ДДС, както следва: по фактура №[ЕГН]/06.11.2012г. за 5 071.90 лв., по фактура №[ЕГН]/11.10.2012г. за 4 316.74лв., по фактура №[ЕГН]/06.11.2012г. за 16 387.07лв., по фактура №[ЕГН]/06.11.2012г. за 18 489.85лв., по фактура №[ЕГН]/06.12.2012г. за 20 520.78лв., по фактура №[ЕГН]/06.12.2012г. за 18 630.85лв., по фактура №[ЕГН]/07.01.2012г. за 30 685.57лв., по фактура №[ЕГН]/7.01.2013г. за 27 741.56лв., по фактура №[ЕГН]/05.02.2013г. за 35 945.27лв.,по фактура №[ЕГН]/05.02.2013г. за 32 806.68лв., по фактура №[ЕГН]/05.03.2013г. за 22 771.34лв., по фактура №[ЕГН]/05.03.2013г. за 20 829.90лв., по фактура №[ЕГН]/03.04.2013г. за 27 763.26лв., по фактура №[ЕГН]/03.04.2013г. за 23 869.51лв., по фактура №[ЕГН]/07.05.2013г. за 24 726.35лв., по фактура №[ЕГН]/07.05.2013г. за 27 303.65лв., по фактура №[ЕГН]/05.06.2013г. за сумата от 16 947.00лв., погасена на 10.06.2013г. и по фактура №[ЕГН]/05.06.2013г. за 14 692.37лв.
Въззивният състав е посочил, че по делото не е спорно, че с решение № 4025/21.03.2013г. по адм.д.№12423/12г. по описа на ВАС, оставено в сила с решение № 9484/25.06.2013г. по адм. д. № 6473/13г. по описа на ВАС, решението № Ц-33 от 14.09.2012 г. на ДКЕВР е отменено, в частта по раздел VІІ, т.1 и 2, както и че на основание чл.177, ал.1 от АПК, същото има действие спрямо всички и е задължително за въззивния състав, на основание чл.17 ал.2 ГПК. Отразено е, че решението на ВАС има конститутивно и обратно правно действие (Решение № 3929 от 19.03.2012 г. на ВАС по адм. д. № 9105/2011 г., V о. и др.).
При така установената фактическа обстановка въззивният състав е приел, че
предявената претенция с правно основание чл. 55, ал.1, пр.3 ЗЗД е неоснователна. Анализирайки правната квалификация на иска съдът е отразил, че необходимостта от връщане на платената цена по договора за достъп е обоснована от ищеца с отмяната на административния акт за размера на временните цени, която по твърдения на ищеца обосновава необходимостта от пълното връщане на престираното. Посочил е също, че с оглед диспозитивното начало в процеса, съдът е обвързан от соченото основание и петитум на претенцията.
Според съда отмяната на временните цени по пътя на съдебния контрол не трансформира дефинираното по нормативен път възмездно правоотношение в безвъзмездно такова и не създава безусловно задължение за доставчика за връщане на получената парична престация. В решението е посочено, че институтът по чл. 55, ал.1, пр.3 ЗЗД е приложим в случаите, когато към момента на даването, респ.. на получаването на имуществена облага е съществувало правно основание за това, но впоследствие същото е отпаднало. Претенцията се основава винаги на новонастъпил юридически факт с обратно действие, който засяга самото основание на престираното. Отразено е, че в настоящия случай административният акт индивидуализира единствено цената на услугата и не формира основанието на престацията. Отмяната на административния акт от своя страна не прекратява договорната обвързаност и няма правопрекратителен ефект между страните. Според състава с отмяната на решение № Ц-33 от 14.09.2012 г. на ДКЕВР не отпада основанието на разменените престации, а пълната реституция на даденото би довела до ощетяване на редовно престиралия доставчик.
В решението е изложено виждането, че с оглед конкретните характеристики на възникналото правоотношение и съществуващата регулационна уредба, отмяната на временните цени сама по себе си не би могла да доведе до претенция на производителя за връщане на даденото на отпаднало основание. При липса на определена временна цена за достъп, размерът на дължимата от производителя престация подлежи на определяне по административен ред – чрез окончателни цени. В случай, че при окончателното ценообразуване е налице разлика в цената, породеното неоснователно обогатяване следва да бъде отстранено чрез способа на компенсаторните мерки - чл. 32, ал.4 ЗЕ. Според съда, при липса на предвидена в закона изрична правна защита за производителите, за които регулаторният орган не е издал компенсаторно решение, за последните е налице възможността да претендират само недължимо платената разлика, на основание чл. 55, ал.1, пр.1 ЗЗД. В заключение е направен извода, че сочената от ищеца претенция по чл.55 ал.1 предл.3 ЗЗД произтича от различен фактически състав, което прави претенцията неоснователна.
По правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване.
Настоящият състав изцяло споделя формираната практика на ВКС по поставения въпрос, обективирана, както в посочените в определението по чл.288 ГПК решения по чл.290 ГПК, така и в постановените от ВКС след допускане на касационното обжалване решения : решение №58/16.08.2016г. по т.д.№332/2015г. на ВКС, І т.о., решение №126/16.08.2016г. по т.д.№1592/2015г. на ВКС, І т.о., решение №136/5.10.2016г. по т.д.№2727/2015г. на ВКС,ІІт.о., решение №138/5.10.2016г. по т.д.№2355/2015г. на ВКС, ІІ т.о., решение №137/5.10.2016г. по т.д.№2327/2015г. на ВКС, ІІ т.о. и решение №164/4.10.2016г. по т.д.№160/2015г. на ВКС, І т.о., решение №178/14.11.2016г. по т.д.№2543/2015г. на ВКС, ІІ т.о., решение №194/2.11.2016г. по т.д.№2706/2015г. на ВКС, ІІ т.о., решение №190/22.12.2016г. по т.д.№2738/2015г. на ВКС, ІІ т.о. и др., в които е застъпено становището, че „Влязлото в сила решение, с което е бил отменен индивидуален административен акт, какъвто е характерът на решение №Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР, съгласно чл.13, ал.2 ЗЕ, има обратно действие. Регулаторният орган е оправомощен да вземе подходящи мерки за компенсация при отклонение на окончателните цени за достъп, пренос и разпределение от временните цени, но не и при съдебна отмяна на решението на ДКЕВР, с които тези временни цени са били определени. С отмяната на решението на регулаторния орган е отпаднало с обратна сила основанието за заплащане на цена за достъп, затова плащането на цената е лишено от основание и тя подлежи на връщане основание чл.55 ал.1 предл.3 ЗЗД.”
По правилността на обжалваното решение.
Предвид отговора на релевантния за делото правен въпрос обжалваното решение №184 от 18.06.2015г., постановено по в.т.д. №277/2015г. по описа на Варненски апелативен съд противоречи на задължителната практика на ВКС и е неправилно, което налага отмяната му на основание чл.293 ал.1 пр.3 ГПК. По делото не е необходимо да се повтарят или извършват нови съдопроизводствени действия, поради което, след отмяната на решението, спорът следва да се разреши по същество от касационната инстанция.
По делото не се спори, а и от представените по делото доказателства се установява по несъмнен начин, че ищцовото дружество [фирма] е производител на електрическа енергия от възобновяеми енергоизточници на ел.енергия, осъществяващ дейността си чрез експлоатацията на два броя вятърни електроцентрали - В. М. и В. М.. По силата на договори, съответно №3714/25.07.2006-3015/22.03.2007г. и №462/20.03.2008г.-3040-ВГ–8.03.2008г. процесните вятърни електроцентрали са присъединени към електроразпределителната мрежа. Не се спори, че между страните по делото не са сключвани писмени договори за достъп до мрежата в срока по пар.197, ал.1 ПЗР на З. и че електропреносното дружество е сезирало ДКЕВР с искане за определяне на условията за достъп при условията на пар.197, ал.2 ПЗР на З.. От представените по делото фактури и от заключението на вещото лице по извършената счетоводна експертиза се установява, че съобразно определените с решение № Ц-33/14.09.2012г. на ДКЕВР, временни цени /без ДДС/ за достъп до електропреносната и електроразпределителните мрежи, [фирма] е заплатил на [фирма] исковата сума общо в размер на 389 449.65 лв. с ДДС. Няма спор относно размера на лихвата за забава за периода от 14.12.2013г. /датата на изпадане в забава/ до 31.07.2014г., която е в размер на 24 937.82лв. /искът е отхвърлен с влязлото в сила решение на Варненски окръжен съд за разликата до претендираната лихва за забава с исковата молба общо в размер на 43 476.60 лв./.
Фактическото присъединяване към мрежата /при липсата на сключен договор по реда на чл.30 ал.1 З. и чл.104 ЗЕ във вр. с пар.197 ал.1 ПР на З./ и решението на ДКЕВР за определяне на временни цени за достъп са основанието за заплащане на исковата сума в размер на 389 449.65 лв. с ДДС. С отмяната на решението на ДКЕВР, имащо обратно действие /с оглед изложеното становище на настоящия състав по правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване/, е отпаднал административноправния елемент от фактическия състав, предпоставящ заплащането на цена за достъп, а с това е отпаднало и основанието, въз основа на което е извършено плащането на цената. Ответното дружество дължи на ищеца връщане на заплатената цена за достъп на отпаднало основание по чл.55 ал.1 предл.3 ЗЗД. Страните по спора не са възразили на прието от първоинстанционния съд основание на иска по чл.55 ал.1 предл.3 ЗЗД в доклада по чл.146 ГПК, обективиран в определението от 24.11.2014г. т.д.№1421/2014г. на Варненски окръжен съд.
Неоснователно е възражението на ответното дружество, че платената от ищеца цена за достъп е дължима, тъй като задължение на административния орган е да определи компенсаторни мерки. Както е посочено в мотивите към решение №164/4.10.2016г. по т.д.№160/2015г. на ВКС, „отсъствието на определяема единствено по административен ред цена за тази услуга, настъпило с отмяната с обратна сила на административния акт, който я е регулирал, е равнозначно на отсъствие на основание за начисляването й в посочения размер като задължение на производителите на енергия от възобновяеми източници”. Независимо от възмездния характер на достъпа до съответната мрежа, след отмяната по съдебен ред на административния акт, определените временни цени следва да се приемат за изначално несъществуващи, т.е. те са без валидно определен размер. Такъв не би могъл да бъде определен по реда на определянето на компенсаторни мерки по чл.32,ал.2 ЗЕ, в който смисъл са мотивите към решение № КМ-1 от 13.03.2014г. за определяне на компенсаторни мерки по чл.32,ал.4 ЗЕ - заявена е от регулаторния орган невъзможност регулаторът да вземе решение за подходящи компенсаторни мерки за компенсиране на „липсващата цена“.
По изложените съображения ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати на ищеца на основание чл.55ал.1 предл.3 ЗЗД сумата 389 449.65 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска - 4.08.2014г. до окончателното изплащате на сумата, както и сумата 24 937.82лв. - лихва за забава за периода от 14.12.2013г. до 31.07.2014г., изчислена върху сумите по издадените фактури.
Неоснователно е оплакването на третото лице-помагач за недопустимост по отношение на К. на въззивното решение и на първоинстанционното решение, с които е допуснато участието на Комисията като трето лице-помагач с твърдениеза недопустимост на привличането. Първоинстанционният съд е изложил аргументи /правнозащитим интерес на привличащата страна/ при конституирането на третото лице-помагач. Комисията има адрес в България, което прави привличането й допустимо с оглед разпоредбата на чл.219 ал.2 ГПК. Основателността на самото привличане не е предмет на настоящото касационно производство / въззивното решение не е обжалвано от К./.
На основание чл.78 ал.1 във вр. с чл.80 ГПК ответното дружество [фирма] дължи на касатора-ищец разноски по делото за трите съдебни инстанции. За първата инстанция ответникът дължи сумата 31 676.36лв. – разноски, изчислени по компенсация / 32 371.02лв. –съразмерно уважената част от исковете минус 694.66 лв. – съразмерно отхвърлената част от исковете/. За въззивната инстанция ответното дружество дължи сумата 12 150лв. – заплатен адвокатски хонорар. За настоящата касационна инстанция разноските на касатора са общо в размер на 20 467.75лв. /30 лв. – държавна такса за касационната жалба + 8 287.75 лв. - държавна такса по чл.18 ал.2 т.2 от Тарифата + 12 150 лв. – заплатен адвокатски хонорар/. Общо дължимата сума за разноски за всички инстанции е в размер на 64 294.11 лв. /31 676.36 лв.+ 12 150 лв.+ 20 467.75лв.
Мотивиран от горното и на основание чл.293 ал.1 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ОТМЕНЯ срещу решение №184 от 18.06.2015г., постановено по в.т.д. №277/2015г. по описа на Варненски апелативен съд, като вместо това постановява:
ОСЪЖДА „Енерго-Про мрежи”АД ЕИК[ЕИК] от [населено място], „В. Т.-Г”, [улица] на основание чл.55 ал.1 предл.3 ЗЗД да заплати „М.” Е. –ЕИК[ЕИК] от [населено място],[жк], [улица] ет.3 сумата 389 449.65 лв. / триста осемдесет и девет хиляди четиристотин четиридесет и девет лева и 65 ст./– платена цена за достъп до електроразпределителната мрежа по фактури: №[ЕГН]/6.11.2012г., №[ЕГН]/11.10.2012г., №[ЕГН]/6.11.2012г., №[ЕГН]/6.11.2012г., №[ЕГН]/6.12.2012г., №[ЕГН]/6.12.2012г., №[ЕГН]/7.01.2012г., №[ЕГН]/7.01.2013г., №[ЕГН]/5.02.2013г., №[ЕГН]/5.02.2013г. №[ЕГН]/5.03.2013г., №[ЕГН]/5.03.2013г., №[ЕГН]/3.04.2013г. №[ЕГН]/3.04.2013г., №[ЕГН]/7.05.2013г., №[ЕГН]/7.05.2013г., №[ЕГН]/5.06.2013г. и №[ЕГН]/5.06.2013г., ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска - 4.08.2014г. до окончателното изплащате на сумата, както и да му заплати на основание чл.86 ал.1 ЗЗД сумата 24 937.82лв. /двадесет и четири хиляди деветстотин тридесет и седем лева и 82ст./ - лихва за забава за периода от 14.12.2013г. до 31.07.2014г.
ОСЪЖДА „Енерго-Про мрежи”АД ЕИК[ЕИК] от [населено място], „В. Т.-Г”, [улица] да заплати „М.” Е. –ЕИК[ЕИК] от [населено място],[жк], [улица] ет.3 сумата 64 294.11 лв. / шестдесет и четири хиляди двеста деветдесет и четири лева и 11 ст./ - разноски за трите съдебни инстанции.
Решението е постановено при участието на Комисия за енергийно и водно регулиране /К./ като трето лице-помагач на [фирма].
Решението не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове:
|